Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (29)

28.

Съмненията ме връхлетяха веднага щом излязох на улицата. Дадох си сметка, че може би бях прибързала и бях приела предложението на журналиста, без преди това да се посъветвам с Розалинда — може би тя имаше други планове за натрапилия й се гост. Съмненията ми обаче скоро се разсеяха, когато тя дойде същия следобед, възбудена и забързана.

— Имам само половин час — каза ми, докато разкопчаваше с пъргави пръсти копринената си блуза. — Хуан Луис ме чака, трябва да подготвим още хиляди неща за посещението на Серано Сунер.

Мислех да поставя въпроса внимателно и деликатно, но реших да се възползвам от момента и да й кажа веднага.

— Маркъс Логан ме помоли да го придружа на приема.

Изрекох това, без да я гледам, като се преструвах, че съм заета да свалям тоалета й от манекена.

— But that’s wonderfull, darling!^[1]

He разбрах какво каза, но по тона й заключих, че е приятно изненадана от новината.

— Нямаш нищо против да отида с него?

— Разбира се, че нямам! Ще бъде чудесно да си наблизо. Хуан Луис ще е твърде зает с официалната си роля, така че се надявам да прекарам известно време с вас. Какво ще облечеш?

— Още не знам. Трябва да го обмисля. Може би ще си ушия нещо от този плат — казах аз, сочейки един топ сурова коприна, подпрян на стената.

— Му God, ще бъдеш зашеметяваща.

— Ако доживея — прошепнах аз с уста, пълна с карфици.

Наистина щеше да ми е трудно да се измъкна от тресавището, в което бях затънала. След дълги седмици на полубездействие грижите и задълженията се бяха увеличили неимоверно и заплашваха да ме затрупат всеки момент. Трябваше да довърша толкова поръчки, че всеки ден ставах с петлите и рядко можех да си легна преди три призори. На вратата постоянно се звънеше и клиентките влизаха и излизаха непрекъснато. Аз обаче бях почти благодарна, че имам толкова работа. Така нямах време да мисля какво, по дяволите, ще правя на този прием, до който оставаше малко повече от седмица.

След като преодолях препятствието с Розалинда, вторият човек, който научи за неочакваната покана, беше, естествено, Феликс.

— Виж ти, хитрушо, какъв късмет! Направо позеленях от завист!

— С удоволствие бих ти отстъпила мястото — казах му искрено. — Не си правя никакви илюзии за този прием. Знам, че ще се чувствам не на място, в компанията на мъж, когото почти не познавам, сред чужди хора, военни и политици, по чиято вина градът ми е обсаден и не мога да се върна у дома.

— Не ставай глупава, малката. Ще бъдеш част от бляскаво тържество, което ще влезе в хрониките на това кътче от африканската карта. И освен това ще отидеш с мъж, който никак, ама никак не изглежда зле.

— Откъде знаеш, нали не го познаваш?

— Не го познавам ли? Къде, мислиш, заведох вещицата днес следобед?

— В „Насионал“? — попитах недоверчиво.

— Именно. Излезе ми три пъти по-скъпо, отколкото кифлите в „Ла Кампана“, защото хитрушата се натъпка като прасе с чай и английски пасти, но си струваше.

— Значи си успял да го видиш?

— И да говоря с него. Даже ми даде огънче.

— Голям нахалник си — казах аз, като не успях да сдържа усмивката си. — И как ти се стори?

— Приятно изкусителен, когато му оправят повредите. Въпреки че куца и едната половина на лицето му е досущ като Христос на кръста, има страхотен чар и изглежда истински джентълмен.

— Мислиш ли, че е надежден, Феликс? — попитах го аз, леко разтревожена. Въпреки че Логан ме бе помолил да му имам доверие, още не бях сигурна, че мога да му вярвам. Съседът ми се изсмя.

— Предполагам, че не, но това не трябва да те безпокои особено. Новият ти приятел е обикновен журналист, с когото е уговорена сделка, и в нея участва жената, която е замаяла главата на висшия комисар. Така че в негов интерес е да се държи добре с теб, ако не иска да си тръгне от тук в по-лошо състояние от това, в което е дошъл.

Думите на Феликс ме накараха да погледна нещата от друг ъгъл. Злополучният край на връзката ми с Рамиро ме бе направил недоверчива и мнителна, но сделката с Маркъс Логан не беше въпрос на лична лоялност, а обикновена размяна от взаимен интерес. Ако ти ми дадеш, ще ти дам и аз. В противен случай няма сделка. Такива бяха правилата, нямаше защо да продължавам да се терзая с въпроса за надеждността. Той беше заинтересуван да бъде в добри отношения с висшия комисар, така че нямаше причина да ме мами.

Същата вечер Феликс ме осведоми кой е точно Серано Сунер. Често бях чувала да се говори за него по радиото и бях срещала името му във вестника, но не знаех почти нищо за човека, който се крие зад това име. Феликс — както толкова други пъти — ми даде най-пълната информация.

— Сигурно вече ти е известно, скъпа моя, че Серано е баджанак на Франко — женен е за Сита, по-малката сестра на Кармен Поло. Която, между другото, е не само по-млада, но и по-хубава, и не така префърцунена като съпругата на каудильо, както успях да установя от някои снимки. За Серано се говори, че е забележителна личност и по интелект превъзхожда стотици пъти генералисимуса — факт, който явно никак не се нрави на Франко. Преди войната е бил адютант и депутат от Сарагоса.

— От десницата.

— Очевидно. Бунтът обаче го заварил в Мадрид. Арестували го заради политическата му принадлежност и го тикнали в затвора „Модело“, но накрая го завели в болница, защото страдал от язва или нещо подобно. Говори се, че с помощта на доктор Мараньон успял да избяга, предрешен като жена, с перука, шапка и запретнати под палтото панталони. Изглеждал страхотно.

Разсмяхме се, представяйки си сцената.

— После избягал от Мадрид, отишъл в Аликанте и там, предрешен отново, този път като аржентински моряк, се качил на един миноносец.

— И напуснал Испания? — попитах аз.

— Не. Слязъл от кораба във Франция и отново влязъл в зоната на националистите по суша с жена си и дечурлигата, мисля, че има четири-пет. От Ирун успели да стигнат до Саламанка, където в началото беше генералният щаб на националистите.

— Сигурно е било лесно, нали е роднина на Франко.

Той се усмихна насмешливо.

— Така си мислиш, скъпа. Говори се, че каудильото не си е мръднал пръста за тях. Би могъл да предложи размяна за баджанака си — нещо обичайно между двата лагера, — но не го е направил. А когато пристигнали в Саламанка, приемът не бил особено радушен. Франко и семейството му се били настанили в епископския дворец и казват, че подслонили семейството на Серано в една мансарда с няколко разнебитени нара, докато дъщерята на Франко се разполагала в огромна спалня с отделна баня. Искрено казано, с изключение на тези злословия, които вървят от уста на уста, не успях да получа кой знае каква друга информация за личния живот на Серано Сунер, съжалявам, скъпа. Знам обаче, че в Мадрид убили двама от братята му, с които бил много близък и които нямали нищо общо с политиката. Изглежда, това го е травмирало и го е подтикнало да се включи активно в строителството на така наречената Нова Испания. Важното е, че е успял да се превърне в дясна ръка на генерала. Затова го наричат „баджанакисимус“, по аналогия с генералисимус. Говори се също, че до голяма степен заслугата за настоящата му власт се дължи на могъщата доня Кармен, на която явно й е дошло до гуша от малоумния й девер — Николас Франко, който твърде много влияе на мъжа й. Така че щом Серано пристигнал, тя отсякла: „От сега нататък, Пако, повече Рамон и по-малко Николас“.

Имитираше гласа на жената на Франко и двамата се разсмяхме отново.

— Казват, че Серано е много умен — продължи Феликс. — Много прозорлив, много по-подготвен от Франко в политически, интелектуален и личностен план. Освен това е страшно амбициозен и работохолик; твърди се, че по цял ден работи, опитва се да изгради юридическа основа, върху която да легитимира националистическия лагер и върховната власт в родината си. С една дума, работи за институционализирането на една чисто военна структура, схващаш ли?

— Ако спечелят войната — подхвърлих аз.

— Ако я спечелят, знае ли човек.

— А хората харесват ли Серано? Уважават ли го?

— Средна работа. „Нашивките“, тоест висшите офицери, никак не го харесват. Смятат го за неудобен натрапник. Говорят на различни езици, не се разбират. Те биха били доволни от една чисто казармена държава, но Серано, който е по-умен от всички тях, се опитва да ги накара да проумеят, че това би било глупост, че по този начин никога няма да получат легитимност и международно признание. А Франко, макар че няма никаква представа от политика, в това отношение му има доверие. Така че останалите, искат не искат, трябва да го преглътнат. Старите фалангисти също не му вярват. Бил е близък приятел на Хосе Антонио Примо де Ривера, защото са учили заедно в университета, но не е членувал във Фалангата преди войната. Сега вече е неин член: направи го по принуда и стана по-голям светец и от папата, но старите фалангисти, ветераните, го възприемат като кариерист и нагаждач.

— Тогава кой го подкрепя? Само Франко ли?

— И съпругата му, което не е малко. Макар че не се знае докога ще трае тази любов.

Феликс изигра ролята на спасителен пояс по време на подготовката за събитието. Откакто му съобщих новината и той с театрален жест се престори, че си хапе пръстите от завист, нямаше нощ, в която да не се отбие при мен, за да ми съобщи някой интересен факт за празненството; откъслечни сведения и клюки, които бе научил тук-там по време на усърдната си разузнавателна дейност. Не стояхме в салона, както преди: имах толкова натрупана работа, че вечерните ни срещи се прехвърлиха временно в ателието. Тази малка промяна обаче не го смути — обожаваше конците, платовете и скритите шевове и винаги даваше някаква идея за тоалета, който в момента работя. Понякога идеята беше удачна, в други случаи предлагаше щуротии.

— Значи това прекрасно кадифе е за тоалета на съпругата на председателя на съда? Направи една дупка на задника, та дано някой й обърне внимание. Какво пилеене на плат, толкова е грозна — каза той, като докосваше с пръсти парчетата плат, сглобени върху манекена.

— Не пипай — предупредих го строго, без дори да го погледна, вглъбена в работата си.

— Извинявай, скъпа, но платът е толкова лъскав…

— Затова внимавай да не оставиш следи от пръсти. Хайде, започвай, Феликс. Разкажи ми какво научи днес?

През тези дни посещението на Серано Сунер беше в устата на всички в Тетуан. В магазините, в тютюнопродавниците и фризьорските салони, в лекарските кабинети, в кафенетата и сред групичките по тротоарите, на сергиите на пазара и на излизане от черквата се говореше само за това. Аз обаче бях толкова заета, че почти не можех да си позволя да изляза. За сметка на това си имах добър съсед.

— Никой няма да пропусне това рандеву с баджанака. Ще присъства каймакът на града: халифът и многобройната му свита, великият везир и мюезинът, цялото правителство. Всички висши представители на испанската администрация, военни, накичени с ордени, адвокати и магистрати, представителите на мароканския политически партии и на еврейската общност, консулският корпус, директорите на банките, празноглавите чиновници, могъщите предприемачи, лекарите, всички високопоставени испанци, араби и евреи, и разбира се, някое и друго парвеню като теб, малка безсрамнице, което ще се промъкне през задната врата със своя хром хроникьор.

Розалинда обаче ме бе предупредила, че блясъкът на събитието ще бъде доста скромен: Бейгбедер възнамерявал да посрещне госта с всичките почести, но не забравял, че сме във война. Поради това нямало да има пищни прояви, нито танци, нито музика, освен тази на оркестъра на халифа. Въпреки умереността и сдържаността обаче това щеше да бъде най-бляскавият прием от всички, които Висшият комисариат беше организирал от много време насам, и поради тази причина столицата на протектората се подготвяше трескаво за него.

Феликс ми обясни и някои протоколни правила. Така и не разбрах къде ги беше научил, тъй като нямаше никакъв светски опит, а кръгът му от познанства беше ограничен почти колкото моя. Животът му се свеждаше до рутинната работа в продоволствения отдел, до майка му и униженията, на които го подлагаше, до спорадичните нощни похождения в долнопробни заведения и спомените от едно случайно пътуване до Танжер преди началото на войната — това беше всичко. Не беше стъпвал в Испания, откакто се бе родил. Но обожаваше киното и познаваше всичките американски филми кадър по кадър, беше ненаситен читател на чуждестранни списания, безскрупулен наблюдател и непоправим клюкар. Хитър като лисица, той черпеше от всевъзможни източници и с лекота се сдобиваше с необходимите познания, за да ме обучи и да ме превърне в елегантна гостенка без следа от нисшия й произход.

Някои от съветите му бяха излишни, тъй като бяха очевидни. По време на връзката ми с негодника Рамиро бях срещала и наблюдава хора с най-различно положение и произход. Заедно присъствахме на стотици празненства и обиколихме десетки заведения и луксозни ресторанти както в Мадрид, така и в Танжер; благодарение на това бях придобила достатъчно рутина, за да се размотавам непринудено на светски събития. Феликс обаче реши да започне обучението ми от най-ниското стъпало:

— Не говори с пълна уста, не дъвчи шумно и не се бърши с ръкав, не пъхай вилицата до небцето си, не пий виното на един дъх, не шъткай с вдигната чаша на сервитьора, за да ти я напълни отново. Използвай „моля“ и „много благодаря“, когато е необходимо, но тихичко, без прекалени излияния. И както вече знаеш, казвай просто „приятно ми е“, ако ти представят някого, никакво „удоволствието е мое“, нито подобни простотии. Ако ти говорят за нещо, което не знаеш или не разбираш, надени една от ослепителните си усмивки и не си отваряй устата, само кимай утвърдително от време на време. А ако се налага да говориш, сведи измислиците до минимум, защото, току-виж, те изобличили: едно е да подхвърлиш няколко дребни лъжи, за да се откроиш като висша модистка, и съвсем друго да скочиш сама в устата на вълка, като се перчиш пред проницателни или осведомени хора, които веднага ще усетят, че ги лъжеш. Ако нещо те учуди или много ти хареса, кажи само „възхитително“, „впечатляващо“ или друго подобно прилагателно. В никакъв случай не изразявай въодушевлението си с ръкомахания, нито с пляскане по бедрото или с фрази като „истинско чудо“, „майка му стара“ или „направо ме сащиса“. Ако някой коментар ти се стори остроумен, не бива да се кикотиш с отворена до сливиците уста, нито се превивай от смях, като се държиш за корема. Само се усмихни, премигни и не казвай нищо. И не изказвай мнение, когато не ти го искат, и не прави недискретни изказвания от типа: „Вие кой сте, човече?“ или „Не мога да повярвам, че онази дебеланка е съпругата ви“.

— Всичко това вече го знам, скъпи Феликс — казах аз през смях. — Може да съм обикновена шивачка, но не съм расла в гората. Кажи ми нещо по-интересно, ако обичаш.

— Добре, красавице, както кажеш; просто се опитвах да бъда полезен, ако случайно ти се изплъзне някоя подробност. Тогава да се захващаме със сериозните неща.

И така, в продължение на няколко вечери Феликс ми представяше най-изтъкнатите гости. Донесе вестници, списания, снимки, годишници, за да запомня имената, постовете и длъжностите им и в много случаи и лицата им. По този начин узнах къде живеят, с какво се занимават, какво е финансовото им състояние и какви са позициите им на местно равнище. Всъщност това не ме интересуваше особено, но Маркъс Логан разчиташе на мен да му помогна да разпознае по-известните личности, затова трябваше да бъда добре осведомена.

— Като се има предвид откъде е кавалерът ти, сигурно ще бъдете предимно с чужденците — каза Феликс. — Предполагам, че освен местния каймак, ще има и гости от Танжер. В турнето си баджанакът не е предвидил посещение там, така че, нали знаеш, когато Мохамед не отива при планината…

Думите му ме успокоиха: сред група чужденци, които никога не бях виждала, нито щях да видя отново, щях да се чувствам по-уверена, отколкото сред местни жители, с които щях да се разминавам ежедневно по улицата. Феликс ме осведоми също за реда, който протоколът следва, как ще бъдат поднесени поздравленията ни и как ще премине всичко стъпка по стъпка. Запаметявах подробностите, като същевременно шиех бързо, както никога досега.

И ето че паметната дата най-сетне настъпи. През цялата сутрин Жамила изнасяше от ателието последните поръчки; на обяд вече всичко беше предадено и най-после настъпи спокойствие. Предположих, че останалите гостенки вече са обядвали и се готвят да подремнат в полумрака на спалните си със затворени капаци или чакат реда си в салона за разкрасяване на Хусто и Мигел. Завидях им: без дори да имам време да хапна нещо, аз тепърва трябваше да ушия собствения си тоалет. Когато се захванах за работа, беше три без четвърт. Приемът започваше в осем, Маркъс Логан беше пратил съобщение, че ще ме вземе в седем и половина. Предстоеше ми сложна задача, с която трябваше да се справя за по-малко от пет часа.