Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El Tiempo Entre Costuras, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Мария Дуеняс. Нишките на съдбата

Испанска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Редактор: Вера Янчелова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-1096-0

История

  1. — Добавяне

2.

— Няма да се омъжа за Игнасио, мамо.

Опитваше се да вдене една игла и при думите ми ръката й, държаща конеца, застина.

— Какво говориш, момиче? — прошепна тя. Гласът й беше глух, изпълнен със смут и недоумение.

— Ще се разделя с него, мамо. Влюбих се в друг мъж.

Упрекна ме с най-суровите укори, за които се сети, призова небето и намесата на всички светии и с безброй доводи се опита да ме разубеди. Когато установи, че това е безполезно, седна на другия люлеещ се стол до дядо ми, закри лицето си с ръце и заплака.

Аз запазих привидно хладнокръвие, опитвайки се да прикрия нервността си зад категоричността на моите думи. Боях се от реакцията на майка ми — за нея Игнасио се бе превърнал в син, в присъствието, което бе заместило липсата на мъж в малкото ни семейство. Двамата разговаряха, мислеха по един и същ начин, разбираха се. Майка ми му готвеше ястия, които той обичаше, лъскаше обувките му и обръщаше саката му, когато с времето овехтяваха. Той, от своя страна, й правеше комплименти, когато я виждаше да се гласи за неделната служба, носеше и сладкиши и полу на шега полу на истина, понякога й казваше, че е по-хубава от мен.

Съзнавах, че с дързостта си ще сложа край на това удобно съжителство, че ще разтърся из основи не само моя живот, но и живота други хора, но нищо не можех да направя, за да избегна това. Решението ми беше непоклатимо: нямаше да има сватба, нито конкурси, нямаше да се уча да пиша на машина върху масата в хола и никога нямаше да имам с Игнасио деца, обща постеля и радости. Щях да се разделя с него и дори сила като ураган не можеше да промени решението ми.

 

 

Магазинът на „Испано-Оливети“ имаше две големи витрини, което гордо излагаха пред минувачите лъскави продукти. Между тях имаше остъклена врата, пресечена диагонално от тъмна бронзова пръчка. Игнасио я бутна и ние влязохме. Звънтенето на камбанка извести за пристигането ни, но никой не излезе да ни посрещне. Около две минути стояхме смутено, като оглеждахме изложените машини със страхопочитание, без да се осмелим дори да докоснем полираните мебели, върху които бяха поставени тези чудеса на машинописа, измежду които щяхме да изберем най-подходящото за нашите планове. В дъното на обширния салон имаше канцелария. От нея се разнасяха мъжки гласове.

Не се наложи да чакаме дълго. Хората в канцеларията знаеха, че има клиенти, и към нас се насочи един от тях, с възпълна фигура, облечен в тъмен костюм. Любезният продавач ни поздрави, попита какво желаем. Игнасио започна да говори, да описва какво търси, да иска данни и препоръки. Служителят разгърна старателно професионализма си и започна да изброява характеристиките на всяка от изложените машини. С подробности, с акуратност и технически термини: с такава педантичност и монотонност, че след двайсет минути имах чувството, че ще заспя от скука. През това време Игнасио поглъщаше жадно информацията, забравил за мен и за всичко, което не беше свързано с качествата на предлаганите продукти. Реших да се поразходя, тъй като това изобщо не ме интересуваше. Каквото и да избереше Игнасио, щеше да е подходящо. Пет пари не давах за точността на удара по клавиша, за ръчката за връщане или ограничителя на полето.

Тръгнах да обикалям из салона, за да намеря нещо, с което да се разсея. Разгледах големите афиши, които рекламираха от стените изделията на фирмата с цветни рисунки и думи на езици, които не разбирах, после се приближих до витрините и се взрях в бързащите по тротоара минувачи. След малко се запътих неохотно към дъното на салона.

На една от стените имаше голям шкаф със стъклени врати. Съзрях в тях отражението си, забелязах, че два кичура са се измъкнали от кока ми, прибрах ги на мястото им; ощипах бузите си, за да придам на отегченото си лице малко цвят. После огледах внимателно облеклото си — бях се наконтила с най-хубавия си тоалет: в края на краищата тази покупка за нас беше специално събитие. Опънах чорапите си от глезените нагоре; нагласих внимателно полата на ханша, талията на кръста, ревера на шията. Отново оправих косата си, огледах се в анфас и профил, като наблюдавах спокойно отражението си. Опитах няколко пози, направих танцова стъпка и се разсмях. Когато се отегчих от собствения си образ, продължих да обикалям салона, за да убия времето, като прокарвах бавно ръка по повърхностите и заобикалях лениво мебелите. Почти не обърнах внимание на това, заради което всъщност бяхме отишли там; за мен всички онези машини се различаваха единствено по размера си. Някои бяха големи и солидни, имаше и по-малки; някои изглеждаха леки, други — тежки, но в моите очи бяха само маса от тъмни предмети, лишени от всякакво очарование. Застанах неохотно пред една от тях, приближих показалеца си до клавишите и с него се престорих, че натискам най-близките до личността ми букви. С, и, р, а. „Сира“, повторих шепнешком.

— Прекрасно име.

Мъжкият глас прозвуча точно зад гърба ми, толкова близо, че почти усетих дъха на притежателя му върху кожата си. Тръпка премина по гърба ми и аз се обърнах стреснато.

— Рамиро Арибас — каза той и ми протегна ръка. Реагирах със закъснение, може би защото не бях свикнала да ме поздравяват по толкова официален начин; може би защото още не се бях съвзела от въздействието на тази неочаквана поява.

Кой беше този мъж, откъде бе дошъл? Той самият се представи, докато очите му още бяха впити в моите.

— Аз съм управителят на магазина. Извинете ме, че не ви обслужих по-рано, но трябваше да се обадя по телефона.

„И ви наблюдавах през щорите, отделящи канцеларията от салона“, оставаше да каже. Не го направи, но даде да се разбере. Почувствах го интуитивно по погледа му, по решителния му глас; по факта, че се бе приближил първо до мен, а не до Игнасио, и бе задържал дълго ръката ми в своята. Дадох си сметка, че ме е наблюдавал, бе съзерцавал как обикалям из магазина му. Бе видял да се оглеждам в стъклените врати на шкафа; да оправям прическата си, да нагласям шевовете на дрехата си и да опъвам чорапите си нагоре към бедрата. От убежището на канцеларията си бе поглъщал с очи извивките на снагата ми и бавния ритъм на всяко от движенията ми. Бе ме претеглил, бе преценил формите на тялото ми и чертите на лицето ми. Бе ме разучавал с опитно око на човек, който добре знае какво харесва и е свикнал да постига целта си с бързината, която желанието му диктува. И реши да ми го докаже. Никога дотогава не бях забелязвала това в друг мъж, никога не се бях смятала за способна да събудя у някого такова плътско желание. Със същия първичен инстинкт, с който животните надушват храната или опасността, аз усетих с цялото си тяло, че Рамиро Арибас бе решил да ме завоюва.

— Това съпругът ви ли е? — попита той, като посочи Игнасио.

— Годеникът ми — пророних аз.

Може би си въобразих, но ми се стори, че на устните му се появи доволна усмивка.

— Чудесно. Моля, елате с мен.

Направи ми път и ръката му непринудено обгърна талията ми, сякаш цял живот бе чакала това. Поздрави любезно, изпрати продавача в канцеларията и пое случая с лекотата на човек, който с едно пляскане на ръце вдига гълъбите във въздуха; като фокусник с лъскава от брилянтин коса, с изсечени черти на лицето, с широка усмивка, силен врат и толкова внушително, толкова мъжествено и решително държане, че в сравнение с него горкия Игнасио изглеждаше като хлапак.

Казахме му, че искаме да купим машината, за да се науча да пиша на нея, и той похвали идеята, сякаш ставаше дума за някакво гениално хрумване. Пред Игнасио се показа като компетентен специалист — предостави му технически данни и предложи изгодни възможности за плащане. За мен беше нещо повече: разтърсване, магнит, неизбежност.

Останахме още малко, докато накрая направихме своя избор. През това време сигналите на Рамиро Арибас не престанаха нито за миг. Неочаквано докосване, шега, усмивка. Двусмислени фрази и погледи, които пронизваха като стрели цялото ми същество. Игнасио, погълнат от покупката и сляп за това, което се случваше пред очите му, накрая се спря на една портативна „Летера-35“ машина с бели заоблени клавиши, върху които буквите изглеждаха толкова елегантно, сякаш бяха гравирани с длето.

— Чудесен избор — заключи управителят, хвалейки благоразумието на Игнасио. Сякаш годеникът ми беше господар на волята си и той не го беше манипулирал умело, за да се спре на този модел. — Най-добрият избор за изящните пръсти на годеницата ви. Позволете да ги видя, госпожице.

Протегнах стеснително ръка. Преди това потърсих погледа на Игнасио, за да получа съгласието му, но не го срещнах: беше се съсредоточил отново върху механизма на машината. Рамиро Арибас погали бавно и дръзко, под носа на простодушния Игнасио, пръстите ми един по един, с чувственост, от която кожата ми настръхна, а краката ми затрепериха като листа, носени от летния вятър. Пусна ме едва когато Игнасио откъсна очи от „Летера-35“ и поискала узнае как трябва да се извърши плащането. Двамата се споразумяха да остави същия следобед депозит от петдесет процента от цената и да доплати останалата сума на следващия ден.

— Кога може да я вземем? — попита тогава Игнасио.

Рамиро Арибас погледна часовника.

— Момчето от склада изпълнява поръчки и няма да се върне днес. Опасявам се, че чак утре ще е възможно да донесем друга.

— А тази? Не може ли да вземем тази машина? — настоя Игнасио, копнеещ да приключи сделката възможно най-скоро. След като моделът вече бе избран, всичко останало му се струваше досадни формалности, които искаше да отхвърли по-бързо.

— В никакъв случай. Не мога да допусна госпожица Сира да използва машина, която вече е била пипана от други клиенти. Утре рано сутринта ще имаме нова, с калъф и съответна опаковка. Ако ми дадете адреса — обърна се той към мен, лично ще се погрижа да бъде доставена у вас предобед.

— Ние ще дойдем да я вземем — отсякох аз. Предчувствах, че този мъж е способен на всичко, и изтръпнах от ужас при мисълта, че би могъл да се яви пред майка ми и да пита за мен.

— Аз мога да дойда чак следобед, на работа съм — заяви Игнасио. Докато говореше, някакво невидимо въже сякаш бавно опаса шията му, готово да го задуши. Рамиро само трябваше леко да го дръпне.

— А вие, госпожице?

— Аз не работя — отвърнах, като избягвах да го гледам в очите.

— Тогава вие елате да платите — подхвърли той сякаш случайно.

Не намерих думи, за да му откажа, а Игнасио дори не заподозря към какво ни тласка това наглед невинно предложение. Рамиро Арибас ни изпрати до вратата и се сбогува сърдечно, сякаш бяхме най-добрите клиенти, които магазинът е имал в цялата си история.

С лявата ръка потупа годеника ми силно по гърба, с дясната стисна моята. И имаше думи за всеки от нас:

— Игнасио, направихте чудесен избор, като дойдохте в магазина на „Испано-Оливети“. Уверявам ви, че дълго време няма да забравите този ден. А вие, Сира, елате към единайсет. Ще ви чакам.

Цяла нощ се въртях в леглото, без да мога да заспя. Това беше лудост, от която все още имах време да избягам. Просто трябваше да реша да не ходя в магазина. Можех да остана вкъщи при майка ми, да й помогна да изтупа завивките и да лъсне пода с ленено масло: да поговоря със съседките на площада, после да отида до пазара Себада за стотина грама нахут или парче риба треска. Можех да изчакам Игнасио да се върне от министерството и да оправдая неизпълнението на ангажимента, който бях поела, с обикновена лъжа: имала съм главоболие, помислила съм, че ще завали. Можех да легна след обяда, да продължа да се преструвам с часове, че не ми е добре. Тогава Игнасио щеше да отиде сам, щеше да доплати на управителя, да вземе машината — и с това щеше да приключи всичко. Повече нямаше да чуем за Рамиро, никога нямаше да се срещнем отново с него. Постепенно името му щеше да се забрави и ние щяхме да продължим скромното си съществуване. Все едно че никога не бе галил пръстите ми с неприкрито желание; все едно че никога не ме бе изпивал с очи иззад щорите. Беше лесно, беше просто. И аз знаех това.

Знаех, но се престорих, че не го знам. На следващия ден изчаках майка ми да излезе, не исках да види как се глася: щеше да заподозре, че кроя нещо, като ме зърнеше наконтена толкова рано. Щом чух вратата да се затваря след нея, започнах бързо да се приготвям. Напълних един леген, за да се измия, напръсках се с лавандулова вода, нагорещих в печката машата за коса, изгладих единствената си копринена блуза и свалих чорапите си от телта, където ги бях окачила да се сушат през нощта. Бяха същите от предния ден — нямах други. Наложих си да се успокоя и ги обух внимателно, да не би от бързината да се пусне някоя бримка. И всяко от тези механични движения, повтаряни хиляди пъти преди, в този ден за пръв път имаше определен адресат, обект и цел: Рамиро Арибас. За него се облякох и се парфюмирах, за да ме види, за да усети мириса ми, за да ме докосне отново и да впие пак очите си в моите. За него реших да оставя лъскавата си коса разпусната до средата на гърба. За него пристегнах толкова силно колана на полата си, че почти не можех да дишам. За него — всичко само за него.

Прекосих улиците с твърда стъпка, отбягвайки настойчивите погледи и неприличните комплименти. Наложих си да не мисля — не поисках да преценявам значимостта на действията си, нито да гадая дали този път ще ме отведе пред прага на рая или директно в кланицата. Минах по „Костаниля де Сан Андрес“, прекосих площад „Лос Карос“ и по „Кава Баха“ се отправих към Пласа Майор. За двайсет минути бях на Пуерта дел Сол; за по-малко от половин час стигнах до магазина.

Рамиро ме чакаше. Веднага щом съзря силуета ми на вратата, прекъсна разговора, който водеше с един служител, и се отправи към изхода, като пътьом грабна шапката си и един шлифер. Когато дойде при мен, понечих да му кажа, че в джоба си нося парите, че Игнасио му праща поздрави, че може би още същия следобед ще започна да уча машинопис. Не ми остави време. Само се усмихна с цигара в устата, докосна талията ми и каза: „Да вървим“. И аз тръгнах с него.

Мястото, което бе избрал, беше повече от безобидно — заведе ме в Швейцарското кафене. Когато с облекчение установих, че обстановката е безопасна, сметнах, че още имам време да се спася. И докато той търсеше маса и ме съпровождаше до мястото, дори си помислих, че може би тази среща не прикрива някаква друга цел, че всъщност е обикновена проява на внимание към една клиентка. Даже предположих, че цялото това дръзко ухажване може би е плод на богатото ми въображение. Но не беше така. Въпреки вдъхващата успокоение обстановка, втората ни среща отново ме тласна към ръба на пропастта.

— Не съм престанал да мисля за теб нито за миг, след като вчера си тръгна — прошепна ми той на ухото веднага щом седнахме.

Бях безсилна да му отговоря, думите не стигнаха до устата ми: подобно на захар във водата, те се разтвориха в някое място на мозъка ми. Отново взе ръката ми и започна да я гали както предния следобед, като я разучаваше.

— Грапава е. Кажи, какво са правили тези пръсти, преди да дойдат при мен?

Гласът му, все така топъл и чувствен, заглушаваше шумовете около нас: потракването на стъклото и порцелана по мрамора на масите, гласовете на сутрешните посетители и на сервитьорите, които извикваха поръчките на бара.

— Шиеха — прошепнах аз, без да откъсвам поглед от скута си.

— Значи си шивачка.

— Бях. Вече не съм. — Най-после вдигнах очи и добавих: — Напоследък няма много работа.

— Затова искаш да се научиш да пишеш на машина.

Говореше съучастнически, фамилиарно, сякаш ме познаваше сякаш душите ни се бяха чакали, откакто свят светува.

— Годеникът ми иска да се подготвя за някой конкурс и да стана чиновничка като него — казах аз, леко засрамена.

Пристигането на поръчките прекъсна разговора. За мен чаша шоколад. За Рамиро — черно като нощта кафе. Възползвах се от паузата, за да го огледам, докато той разговаряше със сервитьора. Костюмът не беше същият, който носеше предния ден, друга беше и безупречната риза. Обноските му бяха елегантни и въпреки тази изтънченост, толкова чужда на мъжете от моето обкръжение, от всички пори на тялото му се излъчваше мъжественост когато пушеше, когато си оправяше възела на вратовръзката, когато изваждаше портфейла от джоба си или поднасяше чашата към устата си.

— А може ли да попитам защо жена като теб иска да прекара живота си в някое министерство? — попита той след първата глътка кафе.

Свих рамене.

— Предполагам, за да живеем по-добре.

Отново се приближи бавно към мен, отново чух топлия му глас в ухото си:

— Наистина ли искаш да живееш по-добре, Сира?

Отпих от шоколада, за да не отговоря.

— Изцапа се, нека те избърша — каза той.

И обхвана с разтворените си пръсти брадичката ми, а тя пасна в дланта му като в калъп, от който сякаш някога лицето ми е било излято. После постави палеца си върху мястото, където беше предполагаемото петно, близо до ъгълчето на устата. Погали ме нежно, без да бърза. Не реагирах — някаква смесица от страх и удоволствие ми попречи да направя каквото и да е движение.

— Изцапала си се и тук — прошепна той с дрезгав глас и премести пръста си.

Мястото беше крайчецът на долната ми устна. Повтори милувката. По-бавно, по-нежно. Тръпка премина по гърба ми и аз забих пръсти в тапицирания с кадифе стол.

— Тук също — отново каза той. Тогава погали цялата ми уста, милиметър по милиметър, от единия до другия край, бавно, ритмично, още по-бавно. Имах чувството, че потъвам в нещо меко, което не успях да определя. Беше ми все едно дали всичко това е лъжа и на устните ми няма нито следа от шоколад. Беше ми все едно, че на съседната маса трима достолепни старци бяха спрели да разговарят и съзерцаваха сцената разпалено, отчаяно желаейки да са с трийсет години по-млади.

Точно тогава шумна група студенти нахлу в кафенето и виковете и смеховете им развалиха магията на момента, все едно че се спука сапунен мехур. И внезапно, сякаш се бях събудила от някакъв сън, забелязах няколко неща наведнъж: че подът не се е разтопил и е все така твърд, че в устата ми всеки момент ще се пъхне пръстът на непознат, че по дясното ми бедро се плъзга една нетърпелива ръка и че съм на път да се хвърля с главата надолу в пропастта. Възвърнала здравия си разум, аз скочих на крака и грабнах бързешком чантата си, като бутнах чашата с вода, която сервитьорът бе донесъл с шоколада ми.

— Ето ви парите за машината. Днес следобед годеникът ми ще дойде да я вземе — казах аз, като оставих пачката с банкноти върху мрамора.

Той ме хвана за китката.

— Не си отивай, Сира. Не ми се сърди.

Отскубнах се рязко. Не го погледнах, нито се сбогувах. Само се обърнах и се отправих с престорено спокойствие към вратата. Едва тогава си дадох сметка, че съм разляла чашата върху себе си и по левия ми крак се стича вода.

Той не ме последва — вероятно бе разбрал, че е безсмислено. Продължи да седи и когато се поотдалечих, изстреля зад гърба ми последната стрела:

— Ела пак. Вече знаеш къде да ме намериш.

Престорих се, че не съм го чула, минах бързо между групата студенти и потънах в тълпата на улицата.

 

 

Осем вечери си лягах с надеждата, че следващата утрин ще бъде различна, и осем сутрини се събуждах с една и съща натрапчива мисъл в главата: Рамиро Арибас. Споменът за него ме връхлиташе по всяко време на деня и не успях нито за миг да го пропъдя от мислите си — когато оправях леглото, когато издухвах носа си, когато белех портокал или слизах по стълбите, постоянно го виждах запечатан върху ретината ми.

През това време Игнасио и майка ми усърдно крояха планове за сватбата, но аз не споделях въодушевлението им. Нищо не ми харесваше, нищо не събуждаше и най-малкия интерес у мен. Сигурно е от нерви, мислеха си те. Аз пък всячески се опитвах да забравя Рамиро, да забравя гласа му в ухото ми, пръста му, галещ устата ми, ръката, плъзгаща се по бедрото ми, и онези последни думи, които се забиха в тъпанчетата на ушите ми, когато си тръгнах от кафенето, убедена, че така ще сложа край на лудостта. Ела пак, Сира. Върни се.

Борих се с всички сили, за да устоя на изкушението. Борих се и загубих. Нищо не можах да направя, за да възпра с поне малко разум неудържимото привличане, което изпитвах към този мъж. Колкото и да търсих, не намерих нито начин, нито сила, нито опора, за която да се хвана, за да не бъда повлечена — нито бъдещия съпруг, за когото трябваше да се омъжа след по-малко от месец, нито любящата майка, която толкова се бе грижила да ме възпита порядъчна и отговорна жена. Не ме възпря дори фактът, че почти не знаех кой е този мъж и каква съдба ме очаква с него.

Девет дни след първото посещение в магазина на „Испано-Оливети“ се върнах. Както предишните пъти, камбанката на вратата иззвъня. Срещу мен не се изправи дебел продавач, нито момче от склада, нито друг служител. Посрещна ме единствено Рамиро.

Приближих се, опитвайки се да стъпвам уверено, бях подготвила речта си. Не успях да я изрека. Не ми позволи. Щом стигнах до него, той обгърна с ръка тила ми и залепи на устните ми толкова страстна, влажна и дълга целувка, че тялото ми настръхна, готово да се разтопи и да се превърне в локва от меласа.

Рамиро Арибас беше на трийсет и четири години, имаше бурно минало и такава дарба да прелъстява, че дори бетонна стена не би могла да я възпре. Първо — привличане, колебание и тревожно безпокойство. После — пропаст и страст. Дишах въздуха, който той дишаше, и когато вървях до него, все едно че летях. Дори реките да излезеха от коритата си, сградите да се срутеха и улиците да изчезнеха от картата; дори небето да се слееше със земята и цялата Вселена да се сгромолясаше в краката ми — всичко щях да понеса, ако Рамиро беше до мен.

Игнасио и майка ми започнаха да подозират, че нещо необичайно става с мен, нещо повече от обикновено напрежение, предизвикано от предстоящата сватба. Но те не можеха да установят причините за възбудата ми, нито откриха някакво оправдание за тайнственото ми поведение, безредните ми излизания и истеричния смях, който понякога не съумявах да сдържа. Успях да запазя везните в равновесие едва няколко дни, достатъчни, за да видя как те се накланят в полза на Рамиро. За по-малко от седмица осъзнах, че трябва да скъсам с всичко и да се хвърля в пропастта. Беше настъпил моментът да зачеркна миналото. Да се разделя с него завинаги. Игнасио дойде у нас привечер.

— Чакай ме на площада — прошепнах аз, като открехнах вратата едва няколко сантиметра.

Бях казала на майка ми на обяд. Той също трябваше да научи. Слязох пет минути по-късно — с начервени устни, с нова чанта в едната ръка и „Летера“-та в другата. Той ме чакаше на нашата пейка, на онзи каменен къс, където бяхме прекарали толкова часове в планове за едно бъдеще, което вече никога нямаше да настъпи.

— Отиваш с друг, нали? — попита той, когато седнах до него. Не ме погледна — очите му бяха сведени към земята, а върхът на обувката му ровеше в прахта.

Кимнах. Едно категорично „да“ без думи. Кой е, попита той. Казах му. Около нас се разнасяха обичайните шумове: децата, кучетата и звънците на велосипедите; камбаните на „Сан Андрес“, биещи за последната служба, колелата на колите по паветата, уморените мулета в края на деня. Игнасио заговори след дълга пауза. Явно бе доловил категоричността и непоколебимостта на решението ми, така че дори не изрази недоумението си. Не направи сцена, нито поиска обяснения. Не ме упрекна, нито ме помоли да преосмисля чувствата си. Само изрече една фраза — бавно, сякаш я прецеждаше:

— Никога няма да те обича колкото мен.

После се изправи, взе пишещата машина и си тръгна. Видях как се отдалечава под мътната светлина на фенерите, сдържайки може би желанието си да я запрати на земята.

Проследих с поглед как прекосява площада, докато фигурата му се стопи в далечината, докато потъна в тъмнината на ранната есенна вечер. Бих искала да оплача загубата му, да скърбя за тази толкова кратка и толкова тъжна раздяла, да се виня, че съм сложила край на възторжените ни планове за бъдещето. Но не можах. Не пророних нито една сълза, не отправих към себе си и най-малкия укор. Едва минута след като той си отиде, аз също станах от пейката и си тръгнах. Зад себе си оставих завинаги моя квартал, моите близки, моя малък свят. Там остана миналото ми, докато аз започвах нов етап от живота си; един, както си мислех, прекрасен живот, в чието настояще най-голямото блаженство за мен беше да се приютя в прегръдките на Рамиро.