Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (61)

60.

Чисти кърпи обяви един глас от другата страна на вратата на банята.

— Благодаря, оставете ги на леглото — извиках аз.

Не бях поръчвала хавлиени кърпи и бе необичайно, че ги сменят в този час на деня, но предположих, че става дума за несъгласуваност в действията на персонала.

Нанесох туша върху миглите си пред огледалото. С това приключих с гримирането — оставаше само да се облека, а разполагах с почти цял час, докато Жуау дойде да ме вземе. Бях по хавлия. Започнах да се приготвям отрано, за да запълня времето и да спра да си представям ужасяващи финали на кратката си кариера, но въпреки това имах предостатъчно време. Излязох от банята и докато завързвах колана, се поколебах какво да правя. Да изчакам още малко, преди да се облека. А може би трябваше поне да си обуя чорапите. Или не, вероятно по-добре щеше да бъде… Тогава го видях и забравих за чорапите, както и за всичко на света.

— Какво правиш тук, Маркъс? — прошепнах аз, невярваща на очите си. Някой го беше пуснал, явно той бе донесъл кърпите. А може би не — огледах стаята и не видях никакви кърпи.

Не отговори на въпроса ми. Не ме поздрави, нито си направи труда да се извини, че е нахълтал в стаята ми по този начин.

— Престани да се виждаш с Мануел да Силва, Сира. Стой далеч от него. Дойдох да ти кажа само това.

Изрече го с тон, нетърпящ възражение. Стоеше прав, опрял лявата си ръка върху облегалката на креслото в ъгъла. С бяла риза и сив костюм, нито напрегнат, нито отпуснат — просто сдържан. Сякаш беше поел някакво задължение и бе твърдо решен да го изпълни.

Не успях да му отговоря — стоях като онемяла.

— Не знам каква е връзката ти с него — продължи той, — но още имаш време да се отдръпнеш. Махни се от тук, върни се в Мароко…

— Сега живея в Мадрид — успях най-сетне да проговоря. Стоях върху килима, неподвижна, боса, без да знам какво да правя. Припомних си какво ми каза Розалинда същата сутрин: трябваше да внимавам с Маркъс, не знаех в какви среди се движи, нито в какви сделки е замесен. Побиха ме тръпки. Не знаех това, а може би и никога не съм го знаела. Изчаках да продължи да говори, за да преценя доколко мога да бъда откровена и доколко се налага да съм предпазлива; до каква степен би трябвало да се държа като онази Сира, която той познава, и докога да играя ролята на сдържаната Арис Агорик.

Той се отдели от креслото и пристъпи към мен. Лицето му не се беше променило, очите също. Гъвкавото тяло, косата, цветът на кожата, линията на челюстта. Раменете, ръцете, на които се бях опирала толкова пъти, дланите, които бяха държали пръстите ми, гласът. Всичко изведнъж ми се стори толкова познато, толкова близко. И същевременно толкова далечно.

— Тогава замини колкото се може по-скоро, не се виждай отново с него — настоя той. — Този човек не те заслужава. Нямам представа защо си променила името си, нито защо си дошла в Лисабон, нито какво точно те е сближило с него. Не знам дали връзката ви е възникнала естествено, или някой те е забъркал в тази история, но те уверявам…

— Между нас няма нищо сериозно. Дойдох в Португалия да купя стоки за ателието си. Един познат в Мадрид ме свърза с него и се видяхме няколко пъти. Той е просто приятел.

— Не, Сира, не се заблуждавай — прекъсна ме рязко той. — Мануел да Силва няма приятели, има познати и ласкатели, както и професионални контакти, това е всичко. А напоследък тези контакти не са особено препоръчителни. Забърква се в съмнителни сделки: с всеки изминал ден се чуват нови неща и ти би трябвало да стоиш настрана от това. Този мъж не е за теб.

— Тогава не е и за теб. Но вие се държахте като добри приятели онази вечер в казиното…

— Поддържаме чисто делови връзки. Или по-скоро поддържахме. Според последните сведения, той вече не иска и да чуе за мен. Нито за мен, нито за който и да било друг англичанин.

Въздъхнах с облекчение: от думите му заключих, че Розалинда бе успяла да го открие и да предаде чрез посредник съобщението ми. Стояхме все така прави, лице в лице, но бяхме скъсили неусетно разстоянието помежду ни. Той направи една крачка напред, аз направих следващата. Още една той, още една аз. В началото на разговора двамата стояхме в различни краища на стаята, подозрителни и настръхнали като борци, дебнещи реакцията на противника. В последните минути се бяхме приближили един към друг, може би несъзнателно, докато се озовахме в средата на стаята, между краката на леглото и писалището. Само още една крачка и можехме да докоснем ръце.

— Бъди спокоен, умея да се пазя. В бележката, която ми даде в казиното, ме питаше какво е станало със Сира от Тетуан. Вече виждаш — станала е по-силна. Както и по-недоверчива и подозрителна. Сега нека те попитам същото, Маркъс Логан: какво стана с журналиста, който пристигна целият изранен, в Африка, за да вземе от висшия комисар интервю, което никога…

Не успях да довърша изречението, прекъсна ме някакво потропване по вратата. Някой чукаше отвън. Неочаквано и настойчиво. Хванах го инстинктивно за ръката.

— Попитай кой е — прошепна той.

— Гамбоа е, помощникът на господин Да Силва. Нося ви нещо от него — обяви гласът от коридора.

С три предпазливи крачки Маркъс се скри в банята. Аз се приближих бавно до вратата, хванах дръжката и си поех въздух няколко пъти. После отворих, като си придадох естествен вид, и пред себе си видях Гамбоа да държи нещо леко и красиво, увито в няколко слоя копринена хартия. Протегнах ръце, за да взема това, което още не знаех какво е, но той не ми го даде.

— По-добре аз да ги оставя на някоя равна повърхност, много са нежни. Орхидеи са — обясни ми.

Поколебах се няколко секунди. Макар че Маркъс се бе скрил в банята, беше истинско безразсъдство да позволя на този мъж да влезе в стаята, но от друга страна, ако откажех да го пусна, щеше да изглежда така, сякаш криех нещо. А в този момент най-малко исках да събуждам подозрения.

— Заповядайте — съгласих се накрая. — Оставете ги върху писалището, ако обичате.

И тогава я видях. И пожелах земята да се отвори под краката ми и да пропадна в нея. Да ме погълне и да изчезна завинаги. Така нямаше да се налага да се изправя лице в лице с последствията от това, което току-що бях видяла. В средата на тясната маса, между телефона и лампата със златист абажур, имаше нещо неуместно. Нещо крайно неуместно, което никой не биваше да вижда там. Още по-малко довереният служител на Да Силва.

Поправих се веднага щом го забелязах.

— Или не, по-добре ги поставете тук, върху пейката до леглото.

Той се подчини безмълвно, но разбрах, че също я бе забелязал. А и как иначе. Върху полираното дърво на писалището имаше нещо толкова несвойствено за стая, заета от сама жена, че нямаше как да не привлече вниманието му — шапката на Маркъс.

Той излезе от скривалището си веднага щом чу, че вратата се затваря.

— Върви си, Маркъс. Върви си, моля те — настоях аз, докато се опитвах да пресметна колко време ще е нужно на Гамбоа да съобщи на шефа си за това, което току-що бе видял. Дори да си беше дал сметка за бедствието, което шапката му можеше да причини, Маркъс не каза нищо. — Престани да се тревожиш за мен, утре вечер се връщам в Мадрид. Днес ми е последният ден, така че…

— Наистина ли си заминаваш утре? — попита той, като ме хвана за раменете. Въпреки тревогата и страха, по тялото ми премина тръпка, която отдавна не бях усещала.

— Да, утре вечер с „Лузитания Експрес“.

— И няма да се връщаш в Португалия?

— Не, засега нямам такова намерение.

— А в Мароко?

— Също. Ще остана в Мадрид, там са ателието и животът ми.

Замълчахме за няколко секунди. Вероятно двамата мислехме за едно и също: колко жалко, че съдбите ни се срещнаха отново в толкова смутно време, колко тъжно, че трябва да се лъжем така.

— Пази се много.

Кимнах. Тогава той вдигна ръка и погали бавно с пръст бузата ми.

— Жалко, че не се сближихме повече в Тетуан, нали?

Надигнах се на пръсти и го целунах за сбогом. Когато усетих мириса му, а той усети моя, когато кожата ми докосна неговата кожа, аз доближих устни до ухото му и прошепнах:

— Много жалко.

Излезе безшумно, а аз останах в компанията на най-красивите орхидеи, каквито някога бях виждала и каквито никога повече нямаше да видя, едва сдържайки желанието си да изтичам след него и да го прегърна, докато се опитвах да преценя последиците от подобно безразсъдство.