Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (9)

8.

Светът е притихнал. В съзнанието ми няма място за вятъра, който духа в дървесата, нито за езерото, което плиска води под нас. Няма място за нищо, освен за филизите на пророчеството, които се вият и се видоизменят, докато се превърнат в кълнове на здравия разум.

Ала Соня не е посветена в мислите ми и продължава да говори, сякаш нищо не се е случило, сякаш точно в този момент светът ми не се обръща с главата надолу.

— Единствената причина, поради която ти разказвам тази история, е белегът. Казват, че Йоргумандът символизира Душите.

Мъча се да остана равнодушна. Ако съпротивата ми отслабне, ако разреша на Соня да надникне в дълбините на душата ми и види паниката ми и малкото разум, който ми е останал, ще ме напусне.

— Добре тогава. И двете имаме същия знак. Но не разбирам каква роля бихме могли да играем в тази странна история.

Тя примирено въздъхва, става и започва да крачи нагоре-надолу.

— Нито пък аз. Но се уморих да се страхувам самичка. Нямам сестра. Надявах се… — започва да говори по-тихо, спира се и ме поглежда. — Ами надявах се да съм права. Надявах се, че и ти имаш същия знак и че двете можем заедно да намерим отговора на въпроса.

— Добре — гледам я предизвикателно с наклонена на една страна глава. — Нека се върнем към снощната случка. Можеш да започнеш с обяснението какво стана, че внезапно паднах от небето.

Тя нарушава малката дистанция помежду ни, спира се пред мен и ме хваща за ръката, а на устата й заиграва нещо подобно на усмивка.

— Ти просто пътуваше из Равнината, Лия. Скиташе се над нея. Наистина ли не си го правила досега?

Поклащам глава.

— Поне не си спомням. А къде се намира тази Равнина?

— Това е удивително място — започва да диша тежко тя. — Нещо като… портал към Отвъдните светове. Там всичко е възможно.

Спомням си колко весела и приятно възбудена се чувствах, когато земята се носеше под мен, а горе се стелеше небето, дълбоко и безбрежно като океана. После си спомням и другото.

— Ами… онова нещо? Тъмното?

Тя става сериозна и очите й потъмняват.

— Стените между материалния свят и Отвъдното са много тънки, Лия. Тъкмо това ни дава възможност да вършим толкова удивителни неща, тъкмо това е тъй опасно за нас. Онова, което снощи те преследваше… Силата му не наподобява нищо, което съм срещала досега, а аз съм виждала какво ли не по време на полетите си — и добри, и зли същества.

— Мислиш ли, че може да има нещо общо с белега? С пророчеството?

Тя отново прехапва устни.

— Не знам, но Отвъдните светове са нещо сложно. Трябва да изучиш природата им, за да можеш да се движиш безопасно из тях.

Гневът ми се връща.

— И как да го направя? Как да изуча нещо тъй странно? Със сигурност госпожица Грей и останалите учители в „Уиклиф“ ще ме помислят за луда, ако ги попитам!

Тя се кикоти и прикрива уста с облечената си в ръкавица ръка.

— Не, не те съветвам да търсиш отговорите в „Уиклиф“. Но щом свикнеш да пътуваш, силата ти ще се увеличава, а и ти вече имаш известна власт, независимо дали го осъзнаваш или не.

— Какво намекваш?

— Онова… нещо. Онова… същество. Мисля, че искаше да вземе душата ти.

Прикривам тревогата си зад остър смях.

— Моята душа?

Ала тя не се смее.

— Слушай, Лия. Има нещо, свързано с пътуването в Равнината, което би трябвало да знаеш. Душата може да се рее извън тялото, докато астралната нишка, свързваща тялото и душата, не се скъса. Ако това стане, душата никога няма да се върне.

— Нима… нима искаш да кажеш, че тялото ще остане празно, сякаш е мъртво? — гласът ми излиза като остър писък, като истеричен вик.

Тя вдига ръка и се опитва да ме успокои.

— Не се случва често, разбра ли? В Отвъдното няма много същества с такава сила, че да успеят да откъснат душата от живото тяло. Но е възможно да се случи. — Тя преглъща и въпреки че се старае да се прикрие, страхът й е очевиден. — Аз… Чувала съм за едно място, ужасно място, наречено „Небитие“. Там прогонват изоставените души. То се намира между живота и смъртта. Мисля, че тъмното нещо искаше да те отведе тъкмо там. В Небитието.

— Нима твърдиш, че душата може да бъде захвърлена в Небитието за вечни времена? — гласът ми излиза като пронизителен писък.

— Онези, които са прогонени в Небитието, са завинаги изгубени. — В очите на Соня сякаш са се настанили безброй духове. — Слушай, Лия. Не знам всички тайни на Отвъдното, разбра ли? Но съм сигурна, че тъмното нещо искаше тъкмо теб, а аз не съм виждала друга сила, подобна на неговата. И все пак… Не знам причината, но то не успя да те достигне. Нямам представа какво те закриляше, какво му пречеше да разгърне пълната си мощ, но би било по-разумно да избягваш тези пътувания, докато не разберем всичко — или поне докато не си сигурна, че и следващия път ще се радваш на същата закрила.

* * *

Вървим обратно към къщата и мълчим. Когато Бърчууд се появява пред очите ни, Соня ме хваща за лакътя и поглежда нагоре. Проследявам погледа й и виждам Алис да ни наблюдава от прозореца на горния етаж.

— Бъди предпазлива, Лия — казва Соня. — Много внимавай, докато разберем как стоят нещата.

Сестра ми е твърде далеч и аз не виждам изражението на лицето й, но въпреки това усещам студените пръсти на страха в душата си при вида на призрачната й фигура на прозореца.

Двете със Соня продължаваме към двора и аз я изпращам до наетата от нея карета. Чакам, докато изчезне надолу по обточения с дървета път. Нямам желание да разговарям с Алис за Соня. Още не.

Не съм стигнала до брега, когато чувам шума на реката. Дъждът от миналата седмица е напълнил коритото догоре и сега водата се пени над скалистото дъно и препуска бясно надолу. Стъпвам встрани от терасата и се запътвам към горичката от вечнозелени храсти, кленове и дъбове. Наближава обяд и се питам дали Джеймс ще ме чака.

— Джеймс? — гласът ми би бил тих навсякъде другаде, но тук той отеква силно в тишината. — Джеймс, тук ли си?

Нечии силни ръце ме сграбчват изотзад и ме повдигат във въздуха. От устните ми се прокрадва писък и аз ритам инстинктивно с крака, за да се освободя от стоманената прегръдка. Вдигам свитите си в юмруци ръце, готова да се защитя от невидимия си нападател, но той ме обръща с лице към себе си и аз го виждам. Топлите му устни се притискат към моите, ръцете му върху раменете ми се отпускат и сега нежно рошат косите ми.

Изгубвам се в целувката му, сякаш реката се втурва към мен и ме облива цялата от главата до петите.

Освобождавам се и отстъпвам встрани.

— Ох! Божичко, Джеймс! Толкова ме изплаши! — възкликвам аз и го сръгвам шеговито в ребрата. — Някой може да ни види!

Той се смее, като прикрива устата си с длан, сякаш се мъчи да се успокои. Щом забелязва изражението на лицето ми, става сериозен.

— Извинявай, Лия. Моля те! Но кой друг, освен мен би те сграбчил така?

В погледа му все още има следи от смях и аз се вторачвам в него с надеждата и те да изчезнат.

Той се приближава, оглежда се и ме придърпва към себе си.

— Не исках да те изплаша. Щастлив съм, че те виждам. Коства ми огромно усилие да те срещам в библиотеката пред очите на баща ми, да те гледам по улицата с Алис и да не те прегърна.

За миг ме притегля още по-близо и аз усещам тялото му по протежение на своето. Дъхът ми спира и за съвсем кратко забравям за пророчеството, за книгата, за белега.

Интересува ме само тялото на Джеймс, опряно в моето.

Объркана съм от ефекта, който има допирът му до мен. Не ми се ще да чуе биенето на сърцето в пазвата ми, нито да усети забързания ми дъх, затова се отдръпвам и го гледам закачливо.

— Станал си много смел — дразня го аз.

Той гръмко се смее и птиците в клоните над нас изплашено литват в небето.

— Аз? Смел? Доста е странно да го чуеш от устата на една от най-палавите млади дами в „Уиклиф“!

Страните ми пламват, когато споменава за вчерашното ни бягство от „Уиклиф“. Нямаше време да разкажа на Джеймс за посещението ни при Соня Соренсен. Не и в хаоса, който заварихме при завръщането си. И, честно казано, благодарна съм, че не ни наказаха. Поведението на Соня по време на сеанса толкова ме разтревожи, че още не съм решила какво обяснение да дам на Джеймс. Той знае само онова, което казахме на госпожица Грей — че сме имали нужда да подишаме чист въздух и сме решили да се поразходим. Сега, след разговора ми със Соня край езерото, аз съм убедена, че за всички ще е най-добре да не разгласяваме случилото се.

— Освен това — продължава Джеймс, непосветен в тревогите ми — бих могъл да твърдя, че тъкмо ти ми даваш кураж. Защо иначе ще се срещаме на любимото ни място на спокойствие под дъба до любимия ни камък? — Той сяда върху камъка, сякаш да демонстрира колко е удобен, като прави физиономии, че уж твърдата му повърхност го наранява. — Добре де. Може би камъкът не е толкова удобен, колкото ми се е сторило… Или пък става удобен, когато и ти седиш до мен? — повдига вежди той, като потупва с ръка мястото до себе си и лукаво се хили.

Усмихвам се на опитите му да ме накара да се приближа до него, тръгвам към камъка и се отпускам до Джеймс.

— Всъщност искам да ти кажа нещо. Струва ми се, че то е във връзка с книгата, която намери в татковата библиотека.

Усмивката му се стопява. Ако съществува нещо, което би отвлякло вниманието на Джеймс от не дотам целомъдрената причина за срещата ни край реката, това е темата за някоя рядка книга.

— Какво е то?

Поемам си дълбоко въздух и правя възможно най-малката крачка напред към целта. Тъкмо това е начинът, по който трябва да му обясня нещата.

— Мисля, че разбирам какво означава препратката към Бранителката и Портата, ако някой изобщо може да разбере подобно нещо.

— Наистина ли? Звучи ми като безсмислица!

Хвърлям поглед надолу към полата на роклята си, приглаждам я с ръка и подхващам:

— Да де… Само преди два дни бих се съгласила с теб, но сега… е, сега вече знам, че съществува една история… В нея се разказва за две сестри. Всъщност близначки, каквито сме двете с Алис.

Той слуша мълчаливо, като ме прекъсва само един-два пъти, за да си изясни отделни части от разказа ми, които не разбира. Но с въпросите си той се стреми да получи повече научни познания по въпроса. Те не са въпроси в истинския смисъл на думата, не са породени от факта, че възприема историята като нещо реално. Слуша ме така, сякаш му разказвам приказка за добри и лоши феи. Разказвам му всичко, но не споменавам за белега. Когато спирам, над нас надвисва мълчание, изпълнено с неизречени думи.

Най подир той проговаря нежно, сякаш се бои да не ме нарани:

— Но… Защо никога досега не съм чувал тази история, Лия? Наистина в качеството си на книжар, на човек, който помага на сериозни купувачи да направят избора си и да си създадат колекции от ценни книги, би трябвало да съм я чувал, ако наистина представлява някаква ценност.

Думите му пораждат съмнения и в моята душа. Съмнения в това, че пророчеството не би звучало достоверно за когото и да е, ако не се е запознал с неоспоримото доказателство — белега.

Свивам рамене.

— Не знам, Джеймс. Наистина бих искала да ти отговоря, но не мога.

Тук е времето да му покажа белега. Той е добре прикрит под дългия ръкав на роклята ми, ала аз го усещам как пламти и тихо ми напомня, че има една много важна подробност, която съм пропуснала да му спомена.

Ала не му я казвам. Бих искала да се оправдая с факта, че се страхувам, че няма да ми повярва или че не желая да го въвличам в толкова тъмна история. Но истината е, че усещам белега на ръката си като някаква дамга, която ме определя като нещо повредено, нечисто.

Не мога да го понеса. Още не.

* * *

Вече не ми е толкова лесно да заспя, както бе навремето. Лежа и се мъча да си наложа да не мисля за нищо, да потъна в сън.

Ала думите на пророчеството, призрачните очертания на сестра ми горе на прозореца, белегът, който ме определя като нещо, което почти не разбирам — всичко това не ми дава да затворя очи. Накрая ставам от леглото и отивам до писалището в другия край на стаята.

Как стана така, че преданието, разказано ми от Соня край езерото, съвпада изцяло с онова, което се намира в прастарата таткова книга? И от къде на къде ще имам същия знак като някой друг, например Соня? При това спиритистка. Усещам, че въпросите сами по себе си имат някакъв смисъл, че се опитват да се обединят в нещо реално, нещо, което мога да уловя с двете си ръце и да започна да разбирам.

Отварям книгата, вземам превода на Джеймс и чета пророчеството, като се мъча да извлека смисъл от безсмислието. По гръбнака ми полазват студени тръпки, щом започвам да чета за сестрите близначки. Въпросите валят в главата ми един след друг.

Дали аз съм Бранителката, а Алис е Портата, каква роля играе Соня в тази странна история? Ами Ангела? Ако аз не съм в състояние да разгадая самоличността на една толкова централна фигура като Ангела, как ще разбера по какъв начин да изпълня ролята си на Бранителка? Как бих могла да осуетя целите на Алис като Порта?

Навеждам се отново над книгата и чета пророчеството, докато стигна до частта, в която се споменава за ключовете.

„Нека Ангелската Порта се отвори без Ключовете,

нека следват Седемте чуми без връщане назад.“

Препрочитам стиховете и се мъча да намеря отговор. Дори в неведението, в което се намирам, струва ми се съвсем просто — без ключовете ще се случи нещо ужасно. Нещо, от което няма връщане назад.

Ако според пророчеството двете с Алис сме на противникови страни, ключовете със сигурност ще са опасни в нейните ръце, което означава, че аз ще трябва да ги намеря.

И трябва да го направя преди нея.