Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (3)

3.

Денят блести като диамант, слънцето свети, ала не топли. Хенри седи в стола си до реката заедно с Едмънд. Това е едно от любимите му места и макар че тогава съм била малка, още си спомням строежа на гладката каменна пътека, която се извива и стига до самата вода. Татко накара да я построят, когато Хенри беше бебе и се радваше на шума от хвърлените в реката камъчета. Едмънд и Хенри често могат да бъдат видени до терасата край буйната вода да хвърлят камъчета и да правят малките си тайни залози, което е забранено у дома, но което леля Върджиния великодушно им прощава.

Заобикалям къщата и чувствам облекчение, когато зървам Алис във вътрешния двор пред зимната градина. Като изключим огромните пространства около къщата, остъклената от всички страни зимна градина е нейното любимо място, но остава затворена от ноември до март поради ниските температури. През тези месеци често можем да я открием седнала на някой стол във вътрешния двор, увита в одеяло, дори в дни, които за мен са изключително мразовити.

Тя е протегнала крака напред, а обутите й в чорапи глезени се виждат под полата и позата й може да се приеме за неприлична навсякъде другаде, освен в пределите на Бърчууд. Лицето й, заоблено и нежно, е съвсем различно от онова, което зърнах предишната нощ — с изострени и напрегнати черти. Тя се е обърнала към слънцето и се припича със затворени очи. Върху устните й е застинала усмивка, която леко повдига крайчеца им, като придава на лицето й потайно, а може би и спокойно изражение.

— Защо стоиш там и ме зяпаш, Лия?

Сепвам се, като чувам гласа й, защото лицето й изобщо не се променя. Не съм издала звук, спряла съм в тревата и още не съм стъпила върху каменната настилка, нищо не би могло да й подскаже, че съм тук. Въпреки това тя го знае.

— Не те зяпам, Алис. Просто те наблюдавам. Изглеждаш толкова щастлива!

Токчетата на обувките ми чаткат по настилката на вътрешния двор, когато тръгвам към нея, и аз се старая да завоалирам обвинителната нотка, която се прокрадна в гласа ми.

— А защо да не съм щастлива?

— Питам се защо би била, Алис. Как можеш да си щастлива при подобни обстоятелства?

Страните ми горят от възмущение и аз се радвам, че тя продължава да седи със затворени очи.

Сякаш прочела мислите ми, Алис ги отваря и се вглежда в лицето ми.

— Татко вече не е в материалния свят, Лия. Той е на небето при мама. Нима не е желал да е точно там?

Нещо в лицето й ме смущава, някакъв нюанс на покой и щастие, които ми изглеждат съвсем не на място тъй скоро след татковата смърт.

— Аз… не знам. Вече загубихме мама. Мисля, че татко би желал да остане при нас и да ни закриля.

Сега, когато го казвам на глас, ми звучи доста детински и отново си мисля, че Алис е по-силната от двете ни.

Тя обръща глава към мен.

— Сигурна съм, че продължава да е с нас, Лия. Освен това срещу какво би трябвало да ни закриля?

Усещам, че крие нещо. Не знам какво, но ми се струва, че е нещо тъмно, и внезапно усещам страх. Тутакси осъзнавам, че няма да я попитам какво е правила в Тъмната стая, нито ще й покажа белега, макар че не мога да изразя с думи причината за това свое решение.

— Не се боя, Алис. Просто той ми липсва, това е.

Тя не отговаря, отново затваря очи срещу слънцето и бледото й лице възвръща спокойното си изражение. Няма какво повече да кажа, няма какво повече да направя, затова се обръщам и си тръгвам.

Връщам се в къщата и се насочвам по посока на гласовете, долитащи откъм библиотеката. Не различавам отделните думи, ала разбирам, че гласовете са мъжки, и се заслушвам в приятния баритонов тембър. Отварям вратата и срещам погледа на Джеймс.

— Добро утро, Лия. Не вдигаме много шум, нали?

В поздрава му се чете лека настойчивост и аз тутакси разбирам, че има да ми казва нещо.

Поклащам глава.

— Никакъв. Приятно е отново да чувам гласове от татковата библиотека.

Господин Дъглас се взира през лупата в корицата на дебела кафява книга.

— Добро утро, господин Дъглас.

Той вдига глава, примигва сякаш да ме види по-ясно, после вежливо кима с глава.

— Добро утро, Амалия. Как си днес?

— Добре съм, господин Дъглас. Благодаря, че попитахте. Благодаря ви и за това, че продължавате да работите върху каталога на татковите книги. Той толкова искаше да го види готов. Би се радвал да разбере, че работата продължава.

Той отново кима с глава, без да се усмихне, и стаята потъва в скръб — споделена с приятели скръб. С облекчение забелязвам, че господин Дъглас е много зает, оглежда се и мести купчините с книги ту тук, ту там, сякаш търси нещо.

— Къде ли… къде се е дянал пустият му тефтер? — той внезапно се разбързва и избутва настрана разпилените наоколо листове. — Аха! Струва ми се, че го забравих в каретата. Връщам се след минута, Джеймс. Ти продължавай! — И той се обръща и излиза от стаята.

Двамата с Джеймс оставаме насаме в тишината, последвала излизането на баща му. Отдавна подозирам, че безкрайната работа по описването на книгите в библиотеката се дължи колкото на интереса на татко към колекцията му, толкова и на желанието му да ни събере двамата с Джеймс. Що се отнася до връзката между жените и интелекта, баща ми не проявяваше конформизъм по отношение на социалните класи. Отношенията ни с мъжете от семейство Дъглас се основаваха на искрена привързаност, както и на общата ни любов към старите книги. Въпреки че в града несъмнено се гледа на това приятелство с не добро око, татко никога не се е влиял от мнението на хората.

Джеймс ме хваща за ръката и нежно ме придърпва към себе си.

— Как си, Лия? Мога ли да направя нещо за теб?

Безпокойството в гласа му и грубовато изразената му загриженост ме карат да се просълзя. Обзема ме тъга и едновременно с това чувствам облекчение. Присъствието му ме успокоява и аз осъзнавам колко напрегната се чувствам винаги, когато съм до Алис.

Поклащам глава и преди да започна да говоря, се прокашлям.

— Няма нищо. Просто ми трябва време, за да свикна с факта, че татко вече не е между нас.

Старая се да изглеждам силна, но по страните ми се стичат сълзи. Скривам с длани лицето си.

— Лия, Лия! — Той открива лицето ми и взема ръцете ми в своите. — Знам какво означаваше баща ти за теб. Знам, че не е същото, но разчитай на моята помощ за всичко. За абсолютно всичко.

Погледът му ме пари, а меката тъкан на туиденото му сако се търка в роклята ми. Облива ме познатата топла вълна, която ме изпълва цялата и достига до най-съкровените кътчета на тялото ми, които засега са само обещание.

Той с неохота отстъпва крачка назад, изправя гръб и се прокашля.

— Надявам се, че все някой ден татко ще се сети да донесе тефтера от каретата, но пък какъв шанс за нас! Ела! Ще ти покажа какво намерих.

Джеймс ме дърпа към рафтовете с книги и аз осъзнавам, че се усмихвам въпреки обстоятелствата, въпреки факта, че пръстите му за малко да докоснат белега на китката ми.

— Почакай! Какво си намерил?

Той пуска ръката ми, пресяга се към рафта до прозореца и опипва пространството между задната преграда и купа книги, очакващ да бъде обработен.

— Сутринта открих нещо много интересно. Една книга, за която не знаех, че е в колекцията на баща ти.

— Каква… — очите ми светват при вида на томчето с черни корици — книга?

— Ето тази — поднася ми книгата. — Намерих я преди два дни, когато… — Не е сигурен как да продължи, за да намекне за татковата смърт, и тъжно се усмихва. — Както и да е. Скрих я зад останалите, за да ти я покажа, преди да я опишем в каталога. Беше в специален процеп зад един от рафтовете. Както винаги татко си търсеше очилата и изобщо не я забеляза. Твоят баща… ами, очевидно е, че баща ти не е искал да се знае, че книгата е тук, макар да не знам защо. Помислих си, че ще искаш да я видиш.

Навеждам поглед към книгата, тя сякаш ми се струва позната, въпреки че никога през живота си не съм я виждала.

— Може ли? — Протягам ръка да я взема от него.

— Разбира се. Тя е твоя, Лия. Или… Била е собственост на баща ти и предполагам, че сега е твоя. Както и на Алис и Хенри, разбира се. — Ала за това се сеща по-късно.

Подава ми книгата. Кожата на подвързията й е хладна и суха, върху корицата има украса и аз усещам релефа й под пръстите си. Книгата е много стара, това е очевидно.

Най-после проговарям, ала съм твърде омаяна от находката и не поглеждам към Джеймс.

— Какво е това?

— Това е… Не съм сигурен. Никога не съм срещал по-добро нещо.

Когато я отварям, корицата въздиша и проскърцва, а изпод книгата се разлетяват микроскопични късчета кожа и проблясват като малки прашинки на слънчевите лъчи. Много странно, вътре има една-единствена страница, покрита с думи, които слабо разпознавам — латински са. Внезапно съжалявам, че не съм обръщала по-голямо внимание на чуждите езици в „Уиклиф“.

— Какво пише?

Той се навежда и докосва рамото ми, докато се взира в страницата.

— Пише: „Librum Maleficii et Disordinae“. — Поглежда ме в очите. — Какво означава ли? Ами нещо като „Книга за хаоса“.

— Книга за хаоса ли? — клатя глава аз. — Татко никога не я е споменавал, а аз познавам книгите в библиотеката колкото и самият той.

— Знам. Мисля, че никога не я е споменавал и на баща ми. Нито на мен, в това мога да се закълна.

— Каква е тази книга?

— Ами помня, че срещаше затруднения с латинския, затова я взех вкъщи и направих превод. Сигурен бях, че ще искаш да знаеш повече за нея.

Когато произнася последните думи, очите му заблестяват и аз ги приемам като намек за неизмеримото ми любопитство.

Обръщам очи и се усмихвам, като се преструвам, че съм му бясна.

— Няма значение, кажи ми какво пише вътре.

Той хвърля отново поглед към книгата и се прокашля.

— Започва така: „През огъня и хармонията, изстрадани от човешкия род, до изпращането на Пазителите, които взеха за съпруги и любовници човешките жени и породиха Неговия гняв.“

Клатя глава и питам:

— Някаква история ли е?

Той млъква за миг, после отвръща:

— Така мисля, макар че никога не съм я чел.

Обръщам единствената страница. И сама не знам какво търся, защото очевидно вътре няма нищо друго.

— Продължава оттук — добавя той, преди още да съм му задала въпроса. — „Две сестри, родени от един и същи бурен океан, едната е Бранителката, а другата е Портата, едната е пазителка на мира, а другата разменя вярата за магьосничество.“

— Две сестри, родени от един и същи бурен океан… Не разбирам.

— Мисля, че е метафора. Имат се предвид околоплодните води. Според мен става дума за близначки. Каквито сте двете с Алис.

Думите му кънтят в съзнанието ми: „Каквито сте двете с Алис.“

„И каквито са майка ми и леля Върджиния, и майка им и леля им преди тях“, мисля си аз.

— Ами „Бранителката и Портата“? Какво означават те?

Поглежда ме в очите и леко свива рамене.

— Съжалявам, Лия. Не знам нищо повече.

Откъм коридора долетява гласът на господин Дъглас и ние поглеждаме към вратата. Когато гласът му се приближава към библиотеката, аз отново поглеждам Джеймс.

— Преведе ли цялата страница?

— Да. Аз… ами всъщност записах ти превода на един лист.

Той бърка в джоба си и в същия миг гласът на господин Дъглас проехтява пред вратата — той нарочно говори високо, за да ни предупреди, че вече е тук.

— Да, Върджиния. Чаят ще ми дойде много добре!

Слагам ръката си на рамото на Джеймс.

— Ще ми го донесеш ли по-късно на реката?

„На реката“ е мястото, където обикновено се срещаме, макар и не по толкова благоприлични поводи като например тази книга.

— Ами… Добре. По време на обедната почивка? Възможно ли ти е да дойдеш?

Аз кимам с глава и му връщам книгата в мига, в който баща му прекрачва прага и влиза.

— Ох, ето го! Видя ли, Джеймс, че съм прав — на старини си губя разсъдъка! — И господин Дъглас размахва подвързания с кожа тефтер във въздуха.

Усмивката на Джеймс е ослепителна.

— Глупости, татко. Просто си твърде зает, това е.

Не вниквам в брътвежа им. Защо книгата е била скрита в библиотеката? Не е в стила на баща ми да пази само за себе си такава рядка и интересна находка и аз започвам да мисля, че е имал сериозни причини да го направи.

Аз пък си имам своите сериозни причини да искам да науча повече за нея. Не може да е чиста случайност, че откриха татко мъртъв на пода в Тъмната стая, нито пък че скоро след това видях белега на китката си, наблюдавах сестра си да участва в тайнствен ритуал и накрая получих тази странна изгубена книга. Не мога да кажа какво точно означават всички тези неща, нито по какъв начин последните събития действат в синхрон едно с друго, но съм сигурна, че е точно така.

И възнамерявам да разбера как става това.