Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (13)

12.

Не може да бъде. Съзнанието ми отказва да го приеме. Алис е Портата. Знам го. Със сигурност е тя.

Ала нещо изначално важно и дори желано вътре в мен ми казва, че не е така. Странният копнеж в душата ми отвръща на мълчаливия зов на медальона, на Душите, възседнали яките жребци. Той ме успокоява и едновременно с това ме хвърля в ужас.

Но несъмнено присъства вътре в мен.

Медальонът е знакът на Портата. На „Единствената вярна Порта“, въпреки че не знам какво точно означава това. Медальонът идеално приляга на китката ми. Дали са го точно на мен. Той съответства на белега ми, който е различен от белезите на останалите. Така че през цялото време съм разсъждавала погрешно.

Уморена съм от книгата и скритите в нея тайни. Време е да отида при другата сестра.

* * *

Чакам къщата да утихне и слугите да спрат да се движат насам-натам. Изчаквам още известно време. Когато съм сигурна, че наоколо няма никого, отварям вратата и тръгвам боса по коридора. Дори чехлите вдигат шум, когато в къщата е тъй тихо.

Тихо почуквам на вратата на леля Върджиния. Отначало не се чува нищо. Къщата продължава безмълвното си пътуване към утрото. Вдигам лявата си ръка да почукам още веднъж, но вратата се отваря и леля Върджиния застава в очакване на прага, сякаш е знаела, че ще дойда.

— Влез, Лия — настоятелно шепне тя. — Бързо.

Дърпа ме за ръката и ме вкарва в топлата стая, като затваря вратата след мен.

— Извинявай. Аз… Не знаех, че ме очакваш.

Тя прекосява стаята, настанява се на стола пред камината и ми маха с ръка да седна срещу нея.

— Напротив, Лия. Чакам те от доста време.

Заемам мястото си на стола с високата облегалка и й хвърлям любопитен поглед. Леля ми изглежда съвсем различно с дългата си коса, която е разпуснала над нощницата, а не е свила в здраво кокче отзад на тила си. Но сега пък се чудя как да започна. Въздъхвам с благодарност, когато леля Върджиния ми спестява този труд.

— Намерила си книгата, нали?

Кимам, забила поглед в дланите си, за да не я гледам.

Тя тъжно се усмихва.

— Добре. Той много искаше ти да я намериш.

Вдигам поглед.

— Татко ли?

— Разбира се. Нали не мислиш, че случайно си я открила? Че двамата Дъгласови, баща и син, са тук, за да съставят каталозите?

— Предполагам… Вече не знам какво да мисля.

— Добре. Тогава да започнем от самото начало, съгласна ли си?

Гласът й издава тъга и аз разбирам, че и на нея не й се иска да започне от самото начало.

Но трябва. Все отнякъде трябва да започнем. Невъзможно е да стигнеш до края на нещо, без да започнеш от началото.

— Да. Да започнем оттам.

Тя ме поглежда с мълчаливо очакване. Очевидно трябва първа да разбуля тайните си. Какво друго ми остава? Пророчеството и ролята ми в него са обвити в мъгла. Без нечия помощ не бих била в състояние да продължа нататък.

Така че й казвам каквото знам, каквото ми се струва, че знам, като повтарям разговора със Соня и интерпретацията на книгата. Когато свършвам, тя подхваща:

— Госпожица Соренсен е съвършено права. Пророчеството е в сила вече дълги години, през които са живели много хора. Ние сме само брънка във веригата — заявява леля Върджиния.

— Аз мислех… — гърлото ми се свива и трябва да се прокашлям, за да продължа. — В началото мислех, че аз съм Бранителката.

Тя извръща поглед към огъня в камината и промърморва:

— Да, разбирам защо.

От лекотата, с която тя приема изявлението ми, ми призлява, чак дъхът ми секва.

— Значи е вярно.

За мен не е тъй лесно да го приема, макар че още щом зърнах рисунката на медальона, осъзнах каква е истината.

Тя кима почти незабелязано, сякаш така ще намали истинността на твърдението, ще го направи по-малко болезнено.

Удивена съм от гнева, който ме изпълва, като чувам утвърдителния отговор на леля си. Той ме кара да скоча и да започна да крача из стаята от страх, че ако остана на мястото си, ще се пръсна от негодувание.

— Но защо? Защо трябва да съм тъкмо аз?

Тя въздъхва, сякаш бедите на целия свят са легнали на плещите й, и изрича:

— Защото ти си по-възрастната, Лия. Винаги по-възрастната е Портата.

Застивам на място. Това ли било? Нима причината за задълженията ми в рамките на пророчеството е нещо тъй просто и случайно? Нима то зависи единствено от реда, в който сме излезли от утробата на майка си?

— Но аз не съм го искала. Не го желая. Как бих могла да бъда аз, щом не го желая?

Тя притиска устните си с връхчетата на пръстите си.

— Мисля, че е станала грешка.

— Какво… какво искаш да кажеш? — потъвам в креслото до лелиния стол.

Тя се навежда напред и се взира в очите ми.

— Майка ви изкара много тежка бременност с вас. През повечето време беше на легло и накрая… — и тя отново се взира в огъня с отсъстващ поглед.

— И накрая какво?

— Накрая стана така, че първо трябваше да се роди Алис. Излизаше с главичката напред, докато ти беше обърната с крачетата напред, а главичката ти оставаше в майчината утроба. Често се случва при близнаците, поне така ни каза лекарят. Предполагам, че в друг случай нямаше да има никакво значение. Ала майка ти… не можеше да роди Алис. Родилните й болки продължаваха с часове и накрая помислих, че ще я убият.

— Но е оживяла.

Тя поклаща глава.

— Наскоро дори си мислех, че майка ти щеше да умре при вашето тежко раждане. Ала баща ти беше богат човек и настоя съпругата му и неродените му деца да получат най-квалифицираната помощ. Лекарят, който наблюдаваше майка ти и който ви изроди двете с Алис, имаше сериозна квалификация в някои техники за израждане, които бяха и все още са считани за опасни, като например цезаровото сечение.

— Това пък какво е?

Тя ме поглежда в очите.

— Той я оперира, Лия. Приспа я и разряза корема й. Това бе единственият начин да спаси нейния живот, както и вашия — твоя и на сестра ти. Когато я отвори, вместо да вземе първо Алис, той взе теб. Ако раждането бе преминало по естествен начин, Алис щеше да е първа, но ти се оказа по-близо до разреза, направен от лекаря. Затова мисля, че е станала грешка.

— Но как така? Откъде знаеш всички тези неща?

Тя клати глава.

— Не знаех. Никой от нас не ги знаеше. Когато майка ти се събуди, ние благодарихме на Бога за спасението й и за спасението на двете бебета. Повече никой не спомена за случая. Едва след като заподозрях, че може би ти си Портата, аз осъзнах, че намесата на лекаря е имала последствия.

— Но дори да е така… откъде знаеш, че нещата не са били предопределени от самото начало?

— Защото виждам израза в очите на Алис, Лия. А когато впери поглед в теб, става ми страшно.

Тя се оглежда, сякаш някой би могъл да се промъкне тихичко до вратата и да ни подслуша.

— Виждам гнева й, желанието й и необходимостта, която изпитва вътре в себе си. А в теб…

— В мен какво?

Тя простичко вдига рамене.

— В теб виждам нещо друго, нещо… истинско, което съм забелязала още когато беше малко дете.

Огънят в камината е затихнал и не топли, от което в стаята става още по-студено, липсата на топлина я кара да изглежда по-празна, дори мъртва. След известно време леля Върджиния хвърля поглед към ръката ми.

— Може ли да го видя? — пита предпазливо тя, сякаш ме моли да й покажа някоя интимна част от тялото си.

Кимам и протягам ръка. Когато тя дърпа нагоре ръкава на нощницата ми, усещам ръцете й — топли и сухи — върху кожата си.

— О! — възкликва удивено. — Той е… той е различен.

Свеждам поглед към белега.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм виждала подобен белег. — Прокарва леко пръст по контурите му. — Портите… ами те винаги носят знака на Йоргуманда. Но никога досега не бях виждала белег с буквата „X“ в средата.

Щом заговори за белега, аз си дадох сметка, че още не съм й казала за Соня и Луиса.

— Има още нещо…

— Какво?

— Соня и Луиса също имат такъв знак, само че като онзи, който описваш ти. Без буквата „X“ в средата. Какво означава това според теб?

Тя ме поглежда в очите.

— Не знам, но се питам дали двете нямат нещо общо с другите…

Думите й ме карат да наостря уши.

— Кои други?

— Другите деца, които носят белега. Онези, които баща ти търсеше. Децата, които доведе в Ню Йорк.

Усещам, че сърцето ми спира да бие и по гърба ми полазват студени тръпки от онова, което предчувствам.

— Най-добре е да ми кажеш какво имаш предвид.

Тя кима с глава.

— Всичко започна със смъртта на майка ти. Баща ти започна да прекарва все повече часове в библиотеката. — Очите й заблестяват при спомена за него. — Винаги е обичал да се занимава с библиотеката, разбира се, но тогава… така де, библиотеката се превърна в негово убежище. Рядко го виждахме, а не след дълго започна да получава странни писма и да се губи на дълги пътешествия.

— И какво общо има това с другите деца?

— Работеше по списък. Списък с имена и градове.

Поклащам глава.

— Не разбирам. За какво е използвал този списък?

— Не знам. Не ми казваше. Но докара две от тях тук.

— Кого? Кого е докарал?

— Момичетата. Две момичета. Едното от Англия, другото от Италия. Ала не ми каза защо.

Думите й съдържат указания, но още не съм готова да ги разчета. Леля Върджиния става и се опитва да разпали загасващия огън, а аз се взирам в ярката жарава и се мъча да сглобя всичко казано досега в нещо смислено. Чутото ме обърква още повече и мистерията се задълбочава.

Но има една загадка, която би могла да бъде разгадана още сега.

— Може ли да видя, лельо Върджиния?

Тя извръща поглед от камината. По очите й разбирам, че знае какво имам предвид. Връща се на мястото си, сяда на стола и мълчаливо протяга ръка към мен. Повдигам маншета на нощницата й, но не виждам нищо друго, освен гладката бледа кожа на тънката й китка. Няма и следа от белега.

Кимам с глава.

— Очаквах го.

Гласът ми звучи сковано в тихата стая. Сякаш изобщо не е моят.

— Лия, съжалявам. Не съм искала да знаеш.

Тя наистина съжалява. Виждам го по загрижените бръчици около очите й, по напрегнато стиснатите й устни. Опитвам се да й се усмихна, ала усмивката ми застива изкуствено на лицето ми.

— Няма нищо, лельо Върджиния. Мисля, че го знаех. Знаела съм го през цялото време.

Най-сетне преставам да се боя от леля си. В момента не мога да мисля за другото. За майка си и за ролята й като Порта. Съсредоточавам се върху онова, което все още мога да променя.

— Къде са ключовете, лельо Върджиния?

— Какви ключове?

Изучавам лицето й, но то не изразява коварство, нито хитрост. Нищо не крие.

— Ключовете, за които се споменава в пророчеството. В книгата. Ключовете, с които може да се сложи край на пророчеството.

Тя клати глава.

— Казах ти: баща ти бе много потаен. Боя се, че никога не съм виждала книгата.

— Но как тогава си изпълнявала ролята на Бранителка, щом не си знаела за пророчеството?

— Бях обучена от моята леля Абигейл, която също бе Бранителка.

Тя навежда очи към скръстените си в скута ръце, после отново вдига поглед към мен.

— Сега пък аз имам задачата да обуча Алис като Бранителка. Честно казано, отдавна трябваше да започна. Но да си призная, още не съм си мръднала и пръста.

— Защо?

— Бих искала да ти отвърна, че не знам, но това би било лъжа — въздъхва тя. — Досега се надявах, че съм на погрешен път. Надявах се, че ти си Бранителката, а Алис е Портата, тъй като не мога да си представя как бих могла да обучавам Алис за подобна роля, още по-малко как би могла да я изпълнява.

— Но… ако я обучаваш… ако я научиш да бъде истинска Бранителка…

Леля ми не ме оставя да довърша.

— Трябва да разбереш нещо, Лия: дори онези, които са предопределени да играят някаква роля в пророчеството, не са еднакво силни. Способностите на Бранителката се дължат както на желанието й да приеме ролята, така и на вътрешните й сили. По-голямата част от тях наистина искат да изпълняват отредената им роля, но някои не желаят. После някои са родени с необикновени способности, а други… способностите на други са по-малки. Боя се, че съм сред вторите. Майка ти беше много по-силна. Всъщност тя бе Заклинателка, докато аз притежавам съвсем малко повече сила, отколкото е необходима, за да пътувам из Равнината.

Започвам да разбирам, макар истината да не ми харесва.

Значи няма никакви гаранции, че Бранителката би могла да отблъсква Душите?

— Задачата на Алис е доста важна, при положение че желае да я изпълни, ала ако не иска да влезе в тази роля, ще бъде невъзможно да го стори. Бранителката е само наблюдателка… ако искаш, наречи го страж. Задължение на Бранителката е да бди над сестра си, определена като Порта, да прави всичко възможно, но да не допусне преминаването на Душите в нашия свят и настоятелно да увещава Портата да се противопоставя с всички сили на собствената си роля. Но това съвсем не е безопасно деяние. Душите вече са поели насам, стотици, дори хиляди на брой. Векове наред те крачат, без да спират. Никой не може да каже със сигурност колцина са се сбрали да чакат Самаил, но ние правим и невъзможното да ограничим броя им. Щом настъпи Съдният ден, ще ни е от полза Самаил да разполага с възможно най-малко Души — тя вдига рамене. — Можем да се намесим само дотук.

Не знам какво съм очаквала. Но със сигурност не това. Предполагам, че съм се надявала да получа сигурен отговор или повече информация, с която леля Върджиния разполага и която би ми позволила да се преборя с Душите и да намеря ключовете.

Но няма да е толкова лесно. Пророчеството, което направлява живота ми и ме насочва към все по-мрачни перспективи, няма да свърши тъй бързо и толкова безболезнено.

* * *

В стаята ми е студено, огънят в камината е стихнал и се е превърнал в меко оранжево сияние. Нямам представа за времето; със сигурност е доста късно и е време за сън. Ала не мога да престана да мисля, не ми е по силите да застопоря въртележката на мислите си за онова, което научих. Те ми се блъскат в главата.

Аз не съм Бранителката, а Портата. Независимо дали е по силата на съдбата, или е плод на чиста случайност, аз трябва да го приема, ако искам да намеря път обратно от мрачната перспектива, която ме очаква.

Ако аз съм Портата, то Алис е Бранителката.

Поклащам глава в празната стая — иска ми се да възроптая срещу самата себе си, да изкрещя: „Не може да бъде!“

И все пак знам, че е така.

А ако съм Портата, не е ли по-страшно аз да намеря ключовете, а не Алис? Може би тъкмо аз съм тази, която ще ги използва за зло.

Отпъждам тези мисли. Собствените ми намерения са ми добре известни и както е истина, че изпитвам странно влечение към пътуванията из Равнината, към медальона, който накрая все ме открива, също така е истина, че не желая никому зло. В това съм съвършено сигурна, както съм сигурна, че дишам.

Знам също така, че Алис не мисли никому доброто, независимо как сме наречени в пророчеството. Независимо какви имена са ни отредени в него.

Мислите ми са доста отчаяни, дори разсъждавам така, сякаш искам да се уверя наново в лъжите и фалшивите убеждения. Ала има твърде много неща, които не разбирам. Пророчеството е в сила твърде дълго, минало е през най-различни изпитания. И аз трябва да го продължа.

След смъртта на майка ми баща ми е започнал да търси нещо и е съставил списък с имена. Довел е момичетата тук.

„Едното от Англия, другото от Италия.“

Соня и Луиса.

Нямам никакво доказателство. Никога не съм се интересувала по какъв начин Соня е дошла да живее при госпожа Милбърн. Нямало е време да говорим по въпроса. Но мога да се обзаложа, че е от Англия.

Защо му е трябвало на татко да ги доведе тук? Защо му е трябвало да ги води при мен, защото съм почти сигурна — докарал ги е от толкова далеч заради мен, при все че не мога да се сетя за причината.

Най-после се предавам на съня. Пресягам се да загася лампата, но преди да завъртя копчето, спирам. Усещам, че медальонът е в чекмеджето на нощното ми шкафче. Той пулсира като живо същество и изпраща беззвучен, ала изначално силен сигнал, насочен единствено към мен. Част от мен е убедена, че медальонът ми принадлежи, създаден е за китката на ръката ми. Но останалата част, онази, с която мисля рационално, отхвърля вероятността да го нося, докато не науча каква е неговата роля.

Нежеланието да го нося ме изненадва. Угасям лампата и подтикът да го оставя да си стои в чекмеджето тутакси отслабва пред желанието ми, пред необходимостта да го сложа, да усетя милувката му върху топлата кожа на китката си. За миг причината, поради която съм го свалила от ръката си, ми убягва.

Но после, сякаш подтикната от силата, стаила се дълбоко в някое тъмно кътче на душата ми, аз се обръщам. Обръщам се с гръб към лампата и си налагам да заспя.

Сънувам през цялото време. Ту съм вътре в сънищата си, ту вися над тях и ги наблюдавам как се развиват пред очите ми. Има моменти, в които съвсем съзнателно усещам, че летя, сякаш съм тръгнала на някое от своите пътувания. Но после, дори потънала в дълбока забрава, разбирам, че това е само сън.

Имам проблясъци — безмълвни припламвания на спомени: гробът на майка ми, чернилката, която се сипе от земята близо до надгробния й камък. Скалата, откъдето падна, баща ми и измъченото му и ужасено изражение на лицето, когато го открихме в Тъмната стая. Преследват ме огромните крилати демони, но този път начело на армията им стои нещо още по-страшно. Сърцето му бие в такт с моето и докато се приближава с тропота на безброй копита, то блокира всяка рационална мисъл в главата ми.

„По-силно, по-силно, по-силно.“

После започвам да падам, потъвам надолу през черната и безбрежна пустота. Отначало си мисля, че чувам съскането на тъмното същество от сънищата си, аз скачам в леглото, дишам тежко и учестено, а сърцето ми яростно се блъска в гърдите. Хвърлям поглед към краката си, а там седи Ари и съска насреща ми от страх, а може би и от гняв. Извил гръб в дъга, той боязливо ме гледа и ми се зъби.

И после прави най-странното нещо на света.

Обръща се и пада от леглото, след което целенасочено се отправя към ъгъла на стаята, обръща ми гръб, присяда на задните си лапи и се вторачва в стената, сякаш не желае да приеме факта, че и аз съм тук. Не мога да отлепя очи от зловещата сянка в ъгъла на стаята, макар да знам, че това е котаракът, който обичам толкова много.

През прозорците не влиза светлина и за миг ми се струва, че е още нощ. Но до ушите ми долитат стъпките на слугите. Спомням се, че вече е почти зима и че дори когато се събуждаме сутрин, е още тъмно като в рог.

Всичко става за секунди — тъмнината, необичайното поведение на Ари, шумовете на бавно събуждащата се къща. В следващия миг усещам тежестта на медальона около китката си. Заради тъмнината не мога да го видя, затова с другата си ръка проверявам дали наистина е там. Дори това не ми е достатъчно, за да повярвам, така че опипвам наоколо за кибрит, паля несръчно нощната лампа, докато накрая фитилът пламва и осветява медальона на ръката ми.