Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (25)

25.

Скъпа моя Лия,

Не знам откъде да започна. Началото на тази история датира отпреди много векове, но мисля да започна със своето начало, както направи майка ми навремето.

Всичко при мен започна с медальона, който открих в писалището на мама дълго след нейната смърт. Той ме е призовавал много преди да подозирам за неговото съществуване. Сигурно ти звучи странно, но докато четеш писмото ми, вероятно вече ще си разбрала каква съблазън представлява той и как се настанява в мислите ти, в сънищата ти, как влияе на всеки твой дъх.

Отначало го носех само в някои случаи, както и останалите аксесоари в гардероба си. Едва след като открих забранения символ върху китката на ръката си, всичко започна да се променя. Започнах да чувствам как силата на медальона изпълва цялото ми същество.

Той ми говореше, дъще, призоваваше ме. Шепнеше името ми дори когато бе скрит под дюшека на леглото ми, дори когато бях на училище или гостувах у приятелки.

Разбира се, че го носех. Сега се срамувам да го призная, но все по-често го слагах върху белега си. Душите ме призоваваха в съня ми, викаха ме в Отвъдните светове. В началото се съпротивлявах, ала това не продължи много дълго. Още не знаех историята на пророчеството, нито цената на продължителната си съпротива. Знаех само, че се чувствам по-свободна, по-жива, бях себе си, когато пътувах из Равнината.

Когато пораснах и осъзнах дарбите си — да пътувам, когато си поискам, докато телесната ми обвивка спи, да разговарям с мъртвите, да правя най-различни заклинания, — продължих живота си напред. Срещнах баща ти и си казах, че ако някога е съществувал мъж, който да ме обича въпреки веригите на пророчеството, то това е Томас Милторп. Ала не му казах нищо. Как бих могла? Той ме гледаше с обожание, а с течение на времето тайната изпълваше все по-голямо пространство помежду ни и накрая онова, което щях да споделя с него, вече нямаше да е истината, както възнамерявах, а една лъжа, която дълго време съм таила от него.

Точно преди двете със сестра ти да се родите, сирените, с които Душите ме призоваваха, станаха по-настоятелни. Докато ти и сестра ти растяхте в тъмнината на моята утроба, Душите пуснаха пред мен собствената ми тъмна пелена.

Те ме примамваха да заспивам посред бял ден. В съня ми ме измъчваха с видения… с ужасни видения. Видения, които ме караха да се замисля дали да не извърша ужасни за мен неща, макар да знаех, че така ще убия и теб, и сестра ти.

Медальонът намираше своя път до ръката ми дори след като го заключих в бюрото си. Дори след като го зарових в земята близо до конюшните. Събуждах се с медальона на китката си, без да съм го слагала предишната нощ. Бях сигурна, че губя контрол върху здравия си разум.

Като се върна назад в онези времена, сега се чудя как съм успяла да оцелея, макар да съм сигурна, че това до голяма степен се дължи на вниманието, с което ме обгръщаше баща ти, пък и Върджиния. Те не ме изпускаха от взора си.

Щом двете със сестра ти се родихте, нежните ви главички, розовите ви бузки, тъмнозелените ви очички… те ми помогнаха да повярвам, че може би съществуват неща, за които си заслужава да се бориш, за да държиш злото надалеч. Мислех си, че може би ще успея да бъда ваша грижовна майка.

И за известно време всичко вървеше по план. Продължавах да усещам натиска на Душите. Продължавах да пътувам в сънищата си, но не тъй често. Не се случваше нищо лошо. Двете със сестра ти растяхте, започнахте да пълзите, после проходихте и проговорихте. Семейството ми не бе застрашено от нищо и ако съм донасяла нещо или някого от моите нощни пътешествия, никой не го забелязваше.

Сега вече знам, разбира се, че това е било сън, сън са били годините, в които медальонът, пророчеството и всички ние живеехме в съгласие, заедно. После разбрах за Хенри. Открих, че ще имам друго дете, въпреки че лекарят ме бе предупредил да не раждам повече. И все пак какво друго ми оставаше, освен да се гордея, че най-после мога да зарадвам баща ви със син?

А аз наистина бях горда, ала за кратко. Докато Хенри растеше в най-тъмната част от мен, погълна ме друга тъмнина и то толкова непрогледна, че наистина се изплаших. Исках да избягам, дъще. Исках да се скитам из Отвъдните светове всеки ден и всеки час. Исках да доведа оттам Армията, да докарам колкото е възможно повече Души, макар да знаех, че няма да е за добро. Техният вой се превърна в песен за мен, която исках да слушам без прекъсване.

Но дори това не ме плашеше чак толкова, не ме караше да осъзная колко далече в злото съм се озовала, колко съм близо до лудостта. Не. Плашеше ме нетърпението, с което очаквах пътуванията си, така че много скоро започнах да лежа неподвижно в леглото си по всяко време на деня и нощта, за да полетя, като отказвах да се храня и исках само да спя, защото само когато пътувах, аз се чувствах пълноценна. Тъкмо този факт ме плашеше най-много.

Когато се роди Хенри… да, това беше още едно трудно раждане, за което бях предупредена и което очаквах. Лекарят не можеше да ме оперира отново и вместо с главичката, Хенри излезе с крачетата напред. Краката му… Няма нужда да ти го казвам, дъще. Сама знаеш какво стана с краката му. Лекарят го издърпа внимателно, ала ако не го бяха извадили навреме, той щеше да умре.

След раждането му бях много болна. Не просто уморена и слаба, но и тъжна, и гневна, изпитваща ненавист, сякаш всичко добро се бе изляло навън от мен по време на раждането на Хенри и на негово място се бяха настанили подлостта и злобата, олицетворявани от медальона. Сегиз-тогиз ме стопляше любовта към теб, към сестра ти и брат ти, към баща ти, но тези моменти бяха тъй кратки, кацаха върху мен като пеперуди, които само след миг отлитаха и любовта ме напускаше.

Спях повече от всякога, а когато се събуждах, установявах — и с тъга, и с радост, — че съм докарала Душите от Отвъдното в нашия свят. Тъкмо това задоволство ме накара да осъзная, че нямам сили да се боря срещу завета, чието изпълнение падаше върху плещите ми.

Чувствам се слаба. Знам, че ще ме вземеш за малодушна, ала как бих могла да прекъсна кръга, започнат в началото на самото време? Как бих могла сама да се боря срещу нещо, което е печелило битка след битка и така векове наред? И най-вече, как да предам завета, това проклятие, на теб? Как бих могла да те гледам в ясните зелени очи и да ти кажа какво те очаква?

Върджиния е мъдра — разсъждава умно и трезво. Тя със сигурност ще ти даде по-добър съвет от съвета, който мога да ти предложа аз в сегашното си отчаяно положение. Не мога да понеса мисълта, че ще предам тежкото бреме на теб, красива моя Лия.

Но заедно с това аз ще ти предам и своята закрила. Душите ще дойдат за теб, сигурна съм, ала аз ще използвам всяка капка от своята сила, ще направя заклинания, дори такива, заради които ще ме прогонят от Обществото на сестрите, само и единствено да спиш спокойно и да си в безопасност. Това е всичко, което мога да направя за теб.

Знай, че в този миг, докато оставям писмото на сигурно място и тръгвам към езерото, си мисля с любов за теб. Бих искала да ти дам мъдър съвет, ала мога да ти предложа единствено своята любов и надеждата ни, вярата, че ти ще си по-силна и по-смела от мен, че ще доведеш борбата докрай веднъж и завинаги. И че ще я спечелиш заради всички сестри преди теб, както и заради онези, които ще дойдат след теб.

Няма нищо друго. Няма отговор. Няма напътствие.

Тя е знаела, че съм аз. Значи това е откровение. В началото леля Върджиния може да не е била наясно, може да не е подредила фактите около обърканото ни появяване на бял свят, на Алис и моето, и последиците от това. Но майка ни е знаела, че няма накъде да се бяга, независимо колко хаотична и случайна изглежда съдбата понякога.

Тъкмо тя е издълбала кръга за закрила върху пода около леглото ми. Макар че тогава бях още малко момиче, спомням си как, малко преди смъртта на майка ни, ме преместиха от детската стая, от малката стаичка, която деляхме двете с Алис, в сегашната ми стая. Раздялата със сестра ми сякаш не е била толкова случаен акт, колкото пресметнат ход от страна на майка ни.

Ход, целящ да ме защити от нея.

Извън всякакво съмнение тъкмо гневът и алчността на Алис са я докарали дотам, че да ме пожертва, да ме хвърли на Душите… Не мога да се примиря с факта, че моята сестра би ме изпратила на смърт, дори нещо по-лошо би ме осъдила да се рея вовеки веков в пустошта на Небитието.

Моят гняв, недоверието ми са неща, които копнея да зачеркна от живота си. Ала това би ми попречило да намеря отговорите. Най-добрият, най-умният ход от моя страна е да оставя Алис да си мисли, че не знам нищо.

И да я оставя да вярва, че цялата власт е в нейните ръце.