Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (26)

26.

Излизам от стаята си по-късно от обикновено.

Докато вървя надолу по коридора, забелязвам, че вратата на стаята за гости е отворена и леглата на Луиса и Соня са оправени. Горя от желание да отида при тях и се чувствам зле, че съм спала до толкова късно и съм ги оставила сами да се оправят.

Ала тези мисли се появяват в главата ми, преди да видя открехнатата врата към стаята на Алис.

Макар че от мястото, където съм застанала, се разкрива само малка част от нея, усещам пустотата, струяща отвътре. Алис не е там.

Хвърлям поглед назад по коридора, за да съм сигурна, че никой не ме гледа, влизам и тихо затварям вратата. За миг се спирам и оглеждам стаята. От години не съм влизала тук. Струва ми се различна от последния път. Постара. Припомням си как подредиха играчките и фините порцеланови кукли върху тоалетната масичка и писалището. Но спомените са лукс, който в момента не мога да си позволя, така че внимателно се придвижвам навътре в стаята.

Нямам представа къде може да е списъкът, но не отхвърлям и вероятността Алис да го е открила преди мен. Започвам от нощното шкафче и отварям малкото чекмедже, което е досущ като моето в стаята ми. В него има някои канцеларски материали, писалка и мастилница, както и бурканче с крем за ръце с аромат на розово масло. Продължавам обиска и като претърсвам гардероба, писалището и дори поглеждам под леглото, разочаровано въздъхвам.

Остава само скринът, единствената ми надежда да открия списъка в Алисината стая. Отварям най-горните чекмеджета и продължавам надолу, където чекмеджетата са по-големи и по-дълбоки. Опипвам с пръсти между нощниците и бонетата и търся листа хартия, който може би съдържа имената на ключовете. Ала вместо него на дъното на най-голямото чекмедже напипвам нещо тежко, увито в парче плат.

Измъквам вързопа, учудена от тежестта му, и го оставям отгоре на скрина, за да го разгледам по-добре. Очевидно това не е списъкът и аз спирам издирването за известно време. Ала любопитството ми взема превес и аз започвам малко по малко да развивам пакета, докато накрая виждам, че отвътре се показва нож. Като го зървам, дъхът ми спира. Това не е обикновен нож — доста е голям, а върху дръжката му са инкрустирани множество разноцветни скъпоценни камъни. Протягам ръка към него, но, усетила допира на орнаментираната дръжка, тутакси я дърпам обратно. Отново я докосвам и усещам трептенето на някаква сурова сила, която извира от дръжката и пъпли нагоре по ръката ми.

Хвърлям поглед през рамо към вратата, защото знам, че трябва да бързам. Сграбчвам ножа и когато го поднасям към очите си, за да го разгледам по-добре, тялото ми започва да вибрира с нова сила. Онова, което виждам върху острието му, кара кръвта ми да замръзне в жилите.

Върху блещукащото сребърно острие са полепнали дървени стърготини. Те са съвсем дребни, ала произходът им ми е ясен: с този нож някой е развалил маминото заклинание за закрила. Ножът е бил използван да се разкъса кръгът, издълбан на пода в моята стая.

Цялата потрепервам от гняв. Тази тръпка е много по-силна от енергията, протичаща от дръжката на ножа, аз внимателно увивам острието в парчето плат, поставям го в чантата си и затварям чекмеджето на скрина. Не се чувствам виновна, задето го вземам. Това е предмет, използван с изключително опасна и злонамерена цел.

Излизам от стаята, без да се обръщам назад, и оставям вратата широко отворена. Може да е безразсъдно от моя страна, но с този си жест аз ясно очертавам фронтовата линия. Вече няма причина двете със сестра ми да се крием една от друга.

* * *

— Нещо криеш — чувам гласа на Хенри откъм салона, докато слизам по стълбите.

Връщам се две стъпала назад, за да мога да видя къде точно се намира. Седнал до прозореца, Хенри е увит в зимното си палто и шала, готов да тръгне за града с Алис и Върджиния.

Нагласям усмивката на лицето си и влизам в салона.

— Какво имаш предвид, Хенри?

Лицето му е мрачно.

— Знаеш какво.

Усмивката ми се стопява.

— Боя се, че не знам.

Той започва да шепти:

— Лошата си ти, Лия. Нали така?

— Не знам, Хенри. Не се чувствам лоша — свивам рамене аз.

— Само времето ще покаже, Лия — кима тържествено той, сякаш изрича най-голямата мъдрост.

— Само времето ще покаже? Кой ти го каза, Хенри?

— Леля Върджиния — простичко отвръща. — Каза ми, че не можеш да знаеш със сигурност кой е лошият, дори да носиш белега. Заяви, че само времето ще покаже.

Изненадана съм да го чуя, но нима мога да възразя на подобна мъдрост?

— Мисля, че е напълно права, Хенри. Ще почакаме и ще видим — казвам и се обръщам да си вървя.

— Но въпреки всичко аз те обичам, Лия — вика след мене той. — Докато времето покаже, де.

Обръщам глава към него и се усмихвам; в този миг го обичам повече от всичко на света.

— Докато времето покаже; тогава и дори след това, Хенри. Аз също те обичам.

* * *

— На как можем да открием нещо тук, Лия? Никога не съм виждала толкова много книги, събрани на едно място, дори в „Уиклиф“ са по-малко!

Луиса извръща глава от лавицата с томове, подпира се на нея и хваща главата си с ръце в израз на отчаяние.

Вдигам поглед от писалището на татко и се облягам назад в кожения му стол.

— Добре де! И аз не знам къде другаде да търсим. Ако татко е искал да скрие нещо, сигурна съм, че ще е тук. Той прекарваше цялото си време в библиотеката. Всичко скъпо за него се намира в тази стая.

— Да, но претърсихме всяко кътче и нищо! — възразява Луиса.

Внезапно Соня става от мястото си.

— Тук. Претърсихме всяко кътче тук.

Луиса нетърпеливо свива рамене.

— Да. Точно това казвам и аз.

Ала аз си мисля, че се досещам за какво намеква Соня.

— Почакай, почакай… какво имаш предвид, Соня?

— Не сме търсили в неговата стая — отвръща тя.

Отхвърлям предложението й с махане на ръка.

— Да, но библиотеката беше светая светих за татко. Тъкмо тук открих книгата.

Соня кима с глава.

— Точно така. Това не е ли още една причина да скрие списъка на друго място?

Прехапвам устни и се замислям. Не ми се ще да призная, че това е доста вероятно — не защото го отхвърлям, а защото дори сега, когато татко вече го няма между нас, не ми се ще да наруша покоя на стаята му. Ала не мога и да игнорирам идеята.

— Ти, разбира се, си права. Ако не намерим списъка тук, най-логично е да го е скрил в стаята си.

Луиса ме поглежда в очите и казва:

— Е, какво чакаме тогава?

* * *

В стаята на татко е студено като в гробница, тъй като огънят в камината не гори.

Луиса и Соня влизат без всякакво колебание, но аз затварям вратата след себе си и за миг оставам неподвижна. Оглеждам стаята със съзнанието, че не я познавам много добре, тъй като рядко съм имала възможност да влизам в нея, докато татко беше жив. Това бе мястото, където той прекарваше нощта. Активната част от денонощието преминаваше в библиотеката и в другите помещения на къщата заедно с мен, Алис и Хенри.

И все пак, когато най-после влизам по-навътре в стаята му, не мога да не почувствам, че тук обитава важна част от моя баща. Може би непознатата част от неговата личност. Онази, която е пазел недостъпна за останалите от семейството. Ала щом погледът ми се спира върху портрета на майка ми върху нощното му шкафче и върху купчината книги до него, започвам да осъзнавам, че тя не е била по-малко важна за татко.

— Лия? — вика ме Соня, която е застанала в средата на стаята и е вдигнала въпросително длани във въздуха. — Откъде да почнем?

Нужно ми е време, за да се сетя по каква причина дойдохме тук, и когато най-после се сещам, разбирам, че и аз като Соня нямам представа откъде да започнем.

Свивам рамене.

— Не знам. От скрина, предполагам. Или да погледнем под дюшека?

Луиса пристъпва към леглото, коленичи до него и мушва ръка между двата дюшека.

— Започвам оттук. Лия, защо не потърсиш из личните вещи на баща си?

— Аз ще опипам пространството зад гардероба — заявява Соня и се отправя към отсрещния ъгъл.

За миг оставам насред стаята и се опитвам да преодолея чувството си за вина, задето съм нахлула неканена тук, въпреки важната причина, която ме е довела. Най-после си казвам, че списъкът няма сам да ми се представи, и се залавям за работа.

Никога не съм се ровила в мъжки гардероб. Не знам какво съм очаквала, ала стройните редици тъмни чорапи и презрамки силно контрастират с надиплените дантели и копринените дрехи в гардероба на майка ми. Колкото повече се приближавам до тайната на пророчеството, толкова повече чувството, че отстранявам пласт след пласт от живота на родителите си и ги виждам като обикновени мъж и жена, а не като собствените ми баща и майка, се засилва. Предприела съм странно и вълнуващо пътуване и докато наново подреждам татковите неща в чекмеджетата, старая се да проявявам уважението си към него.

Претърсването не трае дълго. Скринът има само четири чекмеджета и скоро ми става ясно, че в тях няма нищо необичайно. Обръщам се и оглеждам стаята, като се облягам на скрина. Луиса е седнала на леглото, а Соня стои до гардероба със скръстени на гърдите ръце и гризе палеца си. Не е необходимо да изричат каквото и да е.

— Нищо ли? — питам.

Соня поклаща глава.

— Прерових дори ризите и панталоните. Няма нищо.

Луиса въздъхва.

— А аз проверих между дюшеците, под леглото и зад таблата. Боя се, че и аз нямах късмет.

Отпъждам разочарованието, което през последните дни, след като разкрих ролята си в пророчеството, не ме е напускало. Струва ми се, че всяка крачка напред е последвана от две назад. Нуждаем се от помощ, подобна на онази, която Алис получи от Душите, т.е. от много голяма помощ.

Поглеждам към Соня, после към Луиса.

— Има само един човек, който със сигурност е знаел къде е скрил баща ми списъка, преди да почине.

Луиса се намесва с твърд глас:

— Не можем отново да подлагаме Соня на риска да разговаря с баща ти, Лия. Не и след онази нощ. Ще трябва да действаме по друг начин.

Аз нямам намерение да подлагам Соня на риск. Лицето й още е бледо, а под очите си има тъмни кръгове. Не е казала нищо, ала е ясно като бял ден, че контактът й със Звяра е изпил силите й. Постъпих неблагоразумно, като я помолих да говори с татко, и сега не мога отново да я подложа на риск, тъй като добре осъзнавам опасността от това.

Но няма смисъл да го изричам на глас. Соня ме поглежда в очите и ясно вижда моя план, сякаш е начертан в тях.

— Не мен иска да подложи на риск.

Луиса клати глава.

— Не разбирам.

Соня отлепя очи от моите и поглежда към Луиса.

— Спиритическите сеанси не са единственият начин, по който може да се общува с мъртвите.

— Баща ми е в Отвъдното, Луиса. Права ли съм, Соня?

Тя кима с глава.

— Някъде там. Така е.

Сега вече Луиса разбира. Отваря широко кафявите си очи и отривисто клати глава.

— Не! Не, не, не. Няма да тръгнеш на път по своя воля — скача на крака тя. — Не чу ли какво каза леля ти онази нощ? Опасно е, Лия. За всички ни, но най-вече за теб. Не. Дума да не става. Не можем да рискуваме Душите да те открият. Трябва да има друг начин.

Соня въздиша, сякаш се чувства задължена да каже нещо, което всъщност не желае.

— Само… може да има начин… начин, по който Лия да открие баща си много бързо, така че да избегне среща с Душите.

Ако съществува някаква възможност да открия баща си и да установя местоположението на списъка, ако съществува някакъв начин, ще прибегна до него. Срещам погледа й.

— Кажи ми.

— Съществуват правила, по които може да се пътува из Равнината. И едно от тях гласи, че нито една душа не може да обитава едновременно повече от един от всички седем свята в Отвъдното, но може да пътува свободно от свят на свят. Ако успееш да локализираш баща си в някой от седемте свята, а Душите са в другия… ами тогава ще можеш много бързо да разбереш къде се намира списъкът, преди да те открият и задържат.

Онова, което казва, ме сепва.

— Но защо говориш само за седем свята? Мислех, че световете са осем!

— Последният е запазен за мъртвите. Щом нечия душа прекоси границата и влезе в последния свят, няма връщане назад, не може да се завърне в нашия.

Потръпвам от чутото.

— В такъв случай дали е възможно да срещна баща си в Отвъдното, щом той е мъртъв, а аз не съм?

Соня кима с глава.

— Баща ти още не е прекосил границата. Ако го беше направил, нямаше да можем да разговаряме с него. Онези, които чакат по своя собствена воля в Отвъдното, имат причини за това. Баща ти вероятно чака, за да ти помогне. Щом прекоси границата, ще можете да разговаряте едва когато и ти се преселиш в последния свят. Другите седем свята са… междинни спирки… междинни станции, на които можете да се срещате.

Тя млъква и ме гледа мило, сякаш иска да облекчи разочарованието, което ще последва след думите й.

— Но… още си неопитна, Лия.

— Знам, ала това е единствената ни надежда. Трябва да открием имената на останалите два ключа. Без тях не можем да продължим, а за да ги открием, най-напред трябва да намерим списъка.

Замислям се за миг, преди да взема решение.

— Това е единственият начин. Ти каза, че е възможно да контролирам полета си, нали така? Каза, че мога да отида в Отвъдното по собствено желание, нали? Ти ще ми помогнеш в това, Соня. Ти можеш да ми помогнеш да намеря баща си. Можеш да ме посъветваш как да постъпя.

Тя не иска да се съгласи с мен. Кима бавно и с нежелание.

— Трябва да знаеш, че поемаш огромен риск. Душите те чакат. Самият Самаил те чака. Чака точно теб, Лия. Ще се опита да задържи душата ти в Отвъдното. Ако успее… ако успее, ще те отведе в Небитието и ще те превърне в свой вечен арестант. Знаеш ли какво означава това, Лия? Никога няма да можеш да прекосиш границата към последния свят. Никога.

Тя поклаща глава и решава:

— Не. Не бива да пътуваш сама. Още не. Аз ще те придружа.

Ала думите й не ме разколебават. Вече съм решила.

Тръсвам глава и заявявам:

— Не. Тръгвам сама.

* * *

Половин час по-късно аз лежа върху кожения диван в сумрака на библиотеката, завесите са спуснати, за да ни предпазват от следобедното слънце. Соня е коленичила до мен, а очите й са сериозни и в тях се чете тревога.

— Когато кажа, ще затвориш очи и няма да мислиш за нищо друго, освен за мястото, където искаш да отидеш, и за лицето, което искаш да видиш. Ще отброяваме заедно, докато не ти кажа да спреш. Опитай се да чуеш собствения си дъх, да усетиш ритъма на сърцето си. Знам, че звучи… така де, вероятно ти се струва безумие! Но трябва да го направиш. Ограничи се до функциите на физическото си тяло и не мисли за нищо друго — само за онова, което искаш да видиш.

Тя млъква за миг, после продължава:

— Внимавай за какво си мислиш, докато пътуваш. Мисълта е огромна сила, Лия. Особено в Отвъдното.

Отпращам новото правило назад в съзнанието си за по-късно и за миг се паникьосвам под напора на новите въпроси, които изникват в главата ми.

— Чакай малко! Докато издирвам баща си в Отвъдното, трябва ли да спазвам някакъв установен ред? — спомням си пустото поле, където срещнах Алис. — Ами ако се озова не там, където трябва? Ако не успея да намеря татко или пък, още по-зле, ако накрая се озова на някое страшно място?

— Можеш да пътуваш където пожелаеш, но ще ти отнеме известно време, докато съумееш да контролираш посоката си. Тъй като си неопитна, трябва да… да повикаш баща си при себе си. Той ще усети присъствието ти в Равнината. Това… тази енергия ще ви събере заедно в света, който е безопасен. Ако може, той сам ще намери пътя до теб. А ако не го направи, значи не си там, където трябва, и е нужно незабавно да напуснеш и да тръгнеш към друг свят, докато Душите не са усетили присъствието ти.

— Ами ако… ако Душите ме открият? Или Самаил? Как ще се измъкна?

Соня прехапва устни и се замисля.

— При първа възможност трябва да стъпиш на здрава почва. Когато сме в Равнината, всички сме уязвими. Това не е естественото ни местопребивание. Ала най-уязвими сме по време на полета. Онези, които обитават Отвъдното, знаят какво да правят. Знаят как да управляват пътуването си, как да определят мястото, където се намират търсените от тях неща. Но също така знаят и как да навредят на неканените гости. Ако попаднеш в капана на Душите, на Самаил или на някого другиго…

Опирам се на лакът и протестирам:

— Някой друг ли?

Тя докосва ръката ми с топлата си длан.

— Отвъдното гъмжи от духове и разни същества. Някои ще искат да ти помогнат, други ще ти се пречкат, а трети ще се мъчат истински да ти навредят. Дори опитните пътешественици са нащрек в Равнината.

Новото разкритие още по-силно ме подтиква да тръгна, да отида и да си свърша работата, а после да се върна в Бърчууд, изпълнила задачата си.

— Добре. Кажи ми как да се защитавам.

Соня бърчи чело и се опитва да намери подходящите думи.

— Всички живи твари излъчват някакъв вид енергия, включително и онези, чиито души обитават Отвъдното.

Когато искат да ти навредят, те направляват енергията си в съответната посока. За да се защитиш, ти трябва да направиш същото.

Аз кимам с глава и си мисля за Душите, които се вихреха над двете ни с Алис в пустото поле, за тяхната сила, за енергията им, която отслаби волята ми и ме накара да им се подчинявам.

— Но как ще стане? Как мога да… направлявам тази енергия?

Тя нервно барабани с пръсти по дивана.

— Тъкмо тази част е най-трудна за обяснение. Правя го от малка, но не е лесно да се каже — мисли за енергията си като за едно семе, съвсем малко семенце в самия център на съществото ти. Семенцето е малко, едва се вижда, ала крие повече сила, повече светлина, отколкото можеш да допуснеш. Когато се почувстваш застрашена, трябва да си представиш как семенцето се разтваря и разкрива живота в себе си.

Не ми се ще да й възразя, за да не разбере, че думите й ми звучат нереално. Че представата как едно мъничко семенце ме предпазва от силата на Душите ми изглежда, меко казано, невъзможна. Вместо това аз кимам с глава, слушам я много внимателно и си казвам, че само преди няколко седмици не бих повярвала и дума на разказа за белега, за медальона, за пророчеството. И все пак те съществуват.

Тя продължава, сякаш усетила недоверието ми:

— Не само да мислиш за него. Трябва да го видиш, разбра ли? Трябва да си представиш как семенцето се разтваря, изпуска енергията ти навън и създава преграда, която ще ти даде време да избягаш.

— Това ли е единствената ми надежда? Да избягам?

— Засега — кима с глава тя. — Нямаш нито достатъчно сила, нито достатъчно умение да направиш нещо друго. Просто изпълни настоящата задача, Лия. Открий баща си. Попитай го къде е скрил списъка. А после се върни, без да се бавиш.