Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (15)

15.

Когато Мадам Берие започва да говори, в гласа й няма изненада, а въпросите й не звучат като въпроси.

— Ами ако се е поддал на повика да зърне лицето й, да чуе гласа й? Особено щом се е тревожил за дъщеря си, за ролята й в пророчеството, за което малцина са чували и в което още по-малко са вярвали?

Виждам вратата на Тъмната стая в деня на татковата смърт, студът нахлува от пустите помещения, потънали в сумрака на утринта.

Тъмната стая. Стаята на майка ми.

Спомням си пътуванията, които осъществявам без никакво усилие, спомням си колко лесно се отправям на път, без да си давам сметка, че това не са просто сънища.

— Той не е знаел — промърморвам аз. — Не е знаел, че пътува. Нямал е представа, че щом пристъпи в Отвъдното, става уязвим.

Мадам Берие кима с глава.

— Много е лесно да отвърнеш на повика на духовете под прикритието на невинния сън, а Душите са имали сериозна причина да задържат духа на баща ти, да го оставят да се носи из Отвъдните светове.

Само като си го представям, гърлото ми се свива от състрадание.

— Нима… нима твърдите, че душата му е в пустошта на Небитието?

Тя повдига брадичка и се взира в тавана, сякаш там ще намери думите, от които се нуждае.

— Госпожица Соренсен спомена, че по време на един от първите й сеанси сте получили известие от баща си.

Споменът за първото от множеството последвали го тайнствени събития е участието на Соня ме кара да се размърдам на мястото си от неудобство.

— Да. Искам да кажа, че така предполагам — отвръщам. — Всъщност не съм го чула с ушите си. Беше ми предадено от Соня.

Мадам Берие ме окуражава с усмивка.

— Госпожица Соренсен притежава изумителна дарба. Щом твърди, че посланието е било от него, по всяка вероятност е така. А щом е така, това означава, че по някакъв начин той е успял да избяга от Небитието — вдига рамене тя. — Напълно е възможно. В Отвъдното има множество души, които притежават силата да му помогнат да избяга от Небитието, макар че това е опасно за тях. Може би майка ви се е намесила?

В съзнанието ми изплува нещо, което леля Върджиния ми бе казала.

— Леля ми твърди, че моята майка е била… Заклинателна?

Мадам Берие кима с глава.

— А! В такъв случай и тя се е намесила в негова полза. Малцина са истинските Заклинателни. Заклинателната със сигурност трябва да притежава достатъчно власт, за да може да се намеси. Душата му вероятно ще продължи да се носи в Отвъдното, ала той ще е свободен да скита, където си иска, и да прекосява границата, когато си поиска.

Колкото и да е болезнено за мен да си представя как душата на баща ми се носи из Отвъдното, чувствам благодарност за всяка намеса, която му позволява да избегне пустошта на Небитието, още повече че така отново се свързва с майка ми.

Соня поглежда леко обнадеждена към мадам Берие и задава въпроса, който аз би трябвало да й отправя:

— Казахте, че тя има избор, мадам, че Лия има избор.

— Но разбира се! Госпожица Милторп може да избере как да постъпи, както правим всички, макар този избор да е доста сложен и опасен. Тя може да избере да отвори Портата за Звяра или завинаги да я затвори, което е нейно право като Ангел.

Навежда се още повече към нас, а в усмивката й се прокрадва лека ирония.

— Но аз искрено се надявам, че ще избере последното.

Клатя глава. Не е лесно да си представя кой ли ще е този, който би позволил на Звяра да влезе.

— Дума да не става! Разбира се, че избирам втората възможност! Но аз не знам нищо повече за пророчеството, освен онова, което съм прочела досега.

Соня се прокашля.

— Тъкмо тази причина ни доведе при вас, мадам. Чували сме, че има начин да се сложи край на пророчеството. Портата да се затвори завинаги. Има и отпратка към някакви ключове. Според нас те може да са пътят, който води към края му, ала не знаем къде да ги намерим, дори не знаем откъде да започнем да ги търсим.

Мадам Берие се замисля над думите й.

— Говори се как Ангелът би могъл завинаги да затвори Портата, но самата аз никога не съм чела текста на пророчеството. Малцина са зървали с очите си древния текст, а онези, които са го виждали, със сигурност са свързани по някакъв начин с него.

Соня повдига вежди.

— Ние сме го виждали, мадам. В него се споменава за ключовете и за още нещо, което ми звучи познато, ала чийто смисъл ми убягва. Става дума за Самхейн.

Мадам Берие свива устни. Почти виждам как колелцата в мозъка й шеметно се въртят и когато проговаря, думите й не съдържат отговор на въпроса ми, а друг въпрос:

— В какъв контекст се споменава за Самхейн в частта, в която се говори за ключовете?

Соня облизва устни и се мъчи да си спомни.

— Пише нещо за първия дъх… за…

— “Родени с първото дихание на Самхейн".

Мадам Берие ме поглежда в очите и аз уточнявам:

— Пише следното: „Четири белега, четири ключа, огнен кръг, родени с първия дъх на Самхейн“.

Тя барабани с пръсти по масичката, съсредоточена в думите.

— Да се поразходим, а? Мисля, че знам къде ще открием отговорите на някои от въпросите ви.

* * *

Улиците са оживени, наоколо гъмжи от народ. Коне, впрегнати в карети, трополят с копита по прашното шосе и бързо ни отминават. Едмънд, който е винаги нащрек, мълчаливо ни следва.

Вървим известно време и аз не преставам да се чудя как така мадам Берие ни покори, как ни накара да я следваме с такова желание, без страх, без съмнения. Тя върви тъй решително, толкова целеустремено, че не си и помисляме да й задаваме въпроси, сякаш те ще я обидят; вървим след нея, сегиз-тогиз дори подтичваме, за да се изравним с бързата й крачка.

Едва когато отминаваме шивача, шапкаря, магазина за сладкиши и няколко гостилници, мадам Берие завива зад ъгъла и ни повежда по тиха задна уличка. Тесните къщи се точат от двете й страни като пазачи на стража. Не са толкова достолепни като къщите по Главната улица, но пък са непретенциозни и добре поддържани и много приличат на самата мадам Берие. Приближаваме се до една сграда, която на пръв поглед не се различава от останалите, но върху табелата отпред пише, че това е градската библиотека.

— Думата, която споменахте, скъпа моя, наистина звучи познато — казва мадам Берие и поглежда към Соня. — Но като имаме предвид различните преводи и произношения, най-добре е да се уверим, особено щом става въпрос за нещо толкова важно, нали така?

Без да дочака отговор, тя продължава по стълбите нагоре и решително отваря входната врата.

Пристъпвам в дълбоката като пещера централна зала и виждам, че в библиотеката цари не просто тишина. Осъзнавам, че в нея няма никого. Докато прекосяваме мраморния под, не виждам жива душа наоколо. Пуста е не защото вътре липсва човешко дихание. Пустотата се усеща в непрочетените страници на многото книги върху рафтовете и стелажите в залата. Не бих си и помисляла, че мога да разпозная кога една книга е останала непрочетена, но след като съм прекарала часове в любимата библиотека в Бърчууд, сега сякаш чувам шепота на тези книги, шумоленето на страниците им, които копнеят да бъдат прелистени и прочетени.

Мадам Берие се спира пред широко гише в средата на залата, хвърля многозначителен поглед към Едмънд, после ме поглежда и въпросително вдига вежди.

Поемам си дълбоко въздух.

— Едмънд, имаш ли нещо против да се поразходиш наоколо или да ме почакаш тук… за известно време?

Чувствам се зле, като го моля за подобно нещо, ала от поведението на мадам Берие ми става ясно, че тя не желае разговорите ни в библиотеката да станат достояние и на други хора. Едмънд не се обижда. Той кимва с глава, тръгва към един от многобройните стелажи в залата и изчезва зад него.

Оглеждаме библиотеката и търсим някого, който да ни обърне внимание. От двете страна на главната зала се виждат по-малки помещения, а тясното стълбище се извива към горния етаж.

— Може би трябва да… — сепвам се от тежкия тропот на обуща, който се приближава откъм едно от задните помещения.

Жената, която идва към нас, приветливо ни се усмихва. Ала само за миг. Щом зърва мадам Берие, облото й лице се опъва, краищата на устните й печално увисват надолу.

Усмивката на мадам Берие е ослепителна.

— Добър ден, госпожо Хардинг! Как се чувствате в този прекрасен ден?

Мадам Берие не пропуска да забележи, че градската библиотекарка я гледа с неудоволствие, ала поведението й по никакъв начин не подсказва, че го е разбрала. Напротив, тя я поздравява така, сякаш са приятелки, които отдавна не са се виждали.

Жената, която тя нарече госпожа Хардинг, възпитано кима с глава.

— Какво обичате? — пита, сякаш никога преди не е срещала мадам Берие, макар че е ясно като бял ден: двете са имали общи дела в миналото.

— Хайде, госпожо Хардинг — дразни я мадам Берие и накланя глава на една страна, а когато протяга десницата си към нея, върху начервените й устни цъфва игрива усмивка. — Сигурна съм, че знаете защо съм дошла.

Лицето на госпожа Хардинг се свива още повече. Тя бърка в джоба си, изважда нещо и го пуска в ръката на мадам Берие. Мадам бързо затваря длан, ала аз вече съм зърнала лъскавия предмет и съм разбрала, че е ключ.

— Merci, госпожо Хардинг. Щом свърша, ще ви го върна обратно както винаги! — вика мадам Берие през рамо, тъй като вече се е отправила към задната част на библиотеката.

Двете със Соня се сепваме от унеса си, когато библиотекарката изръмжава нещо, този път към нас. Хукваме след мадам Берие, която вече е преполовила разстоянието до задната част на сградата. Когато най-после я настигаме, тя вече е отворила задната врата на библиотеката и е прекрачила прага на малката портичка.

Соня объркано клати глава.

— Къде отиваме?

Мадам Берие маха с ръка към грижливо поддържаната градина зад библиотеката.

— Отговорът, който търсите, скъпи мои, не се съдържа в добре описаните и подредени книги вътре в залата, а в изхвърлените и скрити издания.

Няма време за въпроси. Мадам Берие минава през вратичката, а ние се втурваме след нея и прекосяваме подрязаните храсти и дървета в градината, която е красива дори сега, когато зимата е тъй близо. Мисля, че сме стигнали до края на двора, когато заобикаляме някаква пристройка; въпреки малките си размери тя е поддържана по-добре от мизерната барака, към която ни отвежда мадам Берие.

Изважда ключа, даден й от госпожа Хардинг, и го пъха в катинара, който виси на вратата. Той влиза с прищракване и мадам Берие я отваря с оглушителен шум и скърцане. Влизаме след нея, очите ни са приковани в горната част на помещението.

— О! Това е… невероятно!

Не мога да сдържа удивлението в гласа си, в който се чете и мъничко тъга. Татко би се наскърбил при вида на толкова много книги, струпани на купчини, достигащи до тавана — очевидно никой не се грижи за тяхното съхранение.

— Какво е това място?

Таванът се извисява три етажа над нас. Дори оттук, отдолу, аз виждам дупките в покрива. От мириса на влага, който се разнася из цялата постройка, ми става ясно, че никой не обръща внимание на дъжда, проникващ през покрива и капещ върху книгите.

Мадам Берие стои с изпружен врат, изопната и бяла като лебед, вперила изпълнен със страхопочитание взор към купищата книги и макар добре да знае какво съдържат, все още се изумява при вида им.

— Това е стара постройка, където са държали каретите. Още когато библиотеката е служила за жилище.

— Да, но… всички тези книги! Защо не са описани в каталог като останалите?

Сигурна съм, че ако беше с нас, баща ми би задал същия въпрос, ала с доста по-гневен тон.

Тя тъжно ни се усмихва.

— Това са книгите, които градът не желае да стоят на показ до… по-традиционните заглавия. Но въпреки това не могат да ги унищожат. Не би било добре за реномето им, но, както сами виждате, държат ги отделно от другите книги.

В очите на Соня се отразява мрачната светлина на помещението.

— Но защо?

Мадам Берие въздъхва.

— Защото в тях се говори за неща, които хората не разбират, но за които ние с вас знаем, че са напълно реални като всичко онова, което ни заобикаля. Книги за света на духа, за магьосничеството и неговия произход, за магии… за всичко, което не се вписва в тяхната подредба на живота, бих се изразила по този начин.

Тя започва да крачи из помещението, стряска една птичка, която се стрелва към покрива и с плясък на крилете изчезва някъде над главите ни.

Внезапното раздвижване отслабва благоговението, с което гледам книгите.

— Не разбирам какво общо може да има това място с ключовете, мадам, макар че трябва да ви призная огромното си удивление от гледката. Баща ми сигурно щеше да изпадне в необуздан гняв!

Тя усмихнато ме поглежда.

— В такъв случай, мило момиче, сигурно щях да обожавам баща ви.

Тя ни прави жест с ръка да я последваме.

— Колкото до въпроса ви, мисля, че древният текст на друидите, който се търкаляше някъде тук, сигурно съдържа нещо за Самхейн. Доколкото знам, аз съм единствената, която посещава това място. Не се съмнявам, че ще го открия там, където го зърнах последния път.

Двете със Соня я следваме във вътрешността на сградата покрай купищата книги, покрити с птичи изпражнения и плесен. Внимателно стъпваме върху нещо, което не можем точно да определим, и когато мадам Берие се спира пред един от извитите и изкривени стелажи, едва не се сблъскваме с нея.

— Я да видя… Мисля, че беше някъде тук. Ето, може би е тя… Не, не е тази. Вероятно е онази ей там — мърмори си тя, сякаш наоколо й няма жив човек, минава от рафт на рафт и ги оглежда по два-три пъти, а ние стоим, безсилни да й помогнем. — А! Ето я! Нека погледна.

Поставила книгата върху дланта си, тя я разлиства с една ръка. Необичайна гледка — елегантната мадам се чувства съвсем като у дома си сред мръсотията и разрухата. Стрелвам Соня с неспокоен поглед, неловко се усмихвам и не смея да прекъсна мърморенето на мадам, защото ще прекъсна мислите й, каквито и да са те.

— А! Да, да! Знаех си! Ето я! Елате, момичета, елате да видим дали това би могло да ни помогне.

Ние се приближаваме и когато тя започва да чете, спираме на място.

— От 2300 година пр. Хр. насам Белтъновите огньове са обозначавали началото на Светлината, започването на онзи весел сезон, когато дните са пълни с всякакво изобилие, а нощите бълбукат от страст и нов живот. Сезонът на Светлината на Белтън, започва на първи май и продължава шест месеца до Самхейн, Сезона на Тъмата. След приключването на жътвата и Празника на Светлината идва времето на Тъмата — онзи печален сезон, когато царства нощта, а тъмата управлява земята; тогава булото между материалния свят и Отвъдното е най-тънко и най-прозрачно. Самхейн и царстването на Тъмата започват всяка година на първо число от месец ноември.

Думите й кънтят из помещението. Те ни вдъхват благоговение и за миг ние оставаме безмълвни, една до друга, после мадам Берие вдига очи от книгата и казва:

— Разбирате ли нещо от прочетеното? Може ли да ви послужи да откриете търсените от вас ключове?

— Не мисля — клатя глава аз. — Текстът не ми говори нищо. Абсолютно нищо. Аз…

— Тогава е рожденият ми ден — прошепва Соня. — Поне така твърди госпожа Милбърн.

Думите й ме объркват още повече.

— Какво имаш предвид? Че рожденият ти ден е на първи ноември ли?

— Първи ноември хиляда осемстотин седемдесет и четвърта година — кима с глава тя.

Мадам Берие е смутена колкото и аз.

— Би ли могло да е съвпадение?

Хапя устни и си задавам същия въпрос. Отпускам се в един разпадащ се на съставните си части стол, без да обръщам внимание на натрупания прах, който се издига на облак във въздуха, и се мъча да надвия отчаянието си. Новите изпитания ни отвеждат в самото начало.

— Не се отчайвай, Лия. И това си има обяснение, ще видиш.

Соня говори с успокояващ и уверен глас и аз се питам как може винаги да проявява оптимизъм, когато на мен ми се ще да запратя нещо в стената и да закрещя с всичка сила.

Вдигам поглед към нея.

— Още не сме разбрали къде са ключовете. Датата… Така, де, фактът, че на първи ноември е рожденият ти ден, е интересен, ала не ни подсказва нищо за ключовете. Надявах се…

— Какво, скъпо момиче? — мадам Берие продължава да държи книгата в ръцете си и сега ме гледа със съчувствие.

— Не знам. Надявах се, че Самхейн е някакъв крайъгълен камък, име на село, на град, нещо такова. Надявах се, че ще ни отведе право при ключовете.

Усещам как очите ми се пълнят със сълзи и се срамувам от това. Това не са сълзи на тъга, а на обърканост и аз започвам бързо да примигвам, да поемам прашния въздух в гърдите си, като се опитвам да се успокоя.

— Добре — казва Соня, — засега просто ще пропуснем този факт. Споменаването на Самхейн очевидно се отнася към определена дата. Вероятно това ще има своето значение по-късно. Остава ни следващият откъс, нали?

Кимам с глава, изваждам записките на Джеймс от чантата си и се взирам в тях в сумрака на сградата.

— Да. Добре тогава. Да видим… ето го: „Родени с първото дихание на Самхейн, в сянката на мистичната каменна змия на Аубур.“

— Може ли? — протяга ръка тя.

Колебая се. Ударът, който получих, когато научих, че съм Портата, а сега пък, че съм била и Ангелът, ме кара да мисля, че никой не е това, което изглежда. Нито Алис, пито аз — това е сигурно. Но нека спомена и татко, който през всичките тези години е работил, за да ме пази, а аз нищо да не знам! Още повече, че мадам Берие се опитва да ни помогне и очевидно трябва да разширим кръга на посветените, ако имаме възможност да открием къде са ключовете.

Подавам й записките.

— Може би вие ще разберете нещо.

Тя навежда глава и вдига листовете много близо до очите си, което ме кара да се чудя дали не е късогледа. За миг тя се зачита в текста, съсредоточено мръщи вежди, после ми подава обратно записките.

— Много съжалявам, но… Не съм сигурна. Звучи ми доста познато, ала само като дума, без връзка с някакво събитие.

— Какво имате предвид — поклаща глава Соня.

— „Аубур“ звучи като английска дума или… може би келтска. Ала не я свързвам с град, нито с някоя местност — въздъхва мадам Берие.

Вдига другата си ръка към устата си и леко я потупва с пръсти, сякаш така ще получи отговорите, които търсим.

— Нека помисля — тя се отдалечава към вратата. — И да излезем от това място. Мислихме твърде продължително и задълбочено за пророчеството. Ще ми се да повървя под слънчевите лъчи, да се махна от сенките на миналото и от онова, което предстои.

* * *

Преди да си тръгнем, спираме пред сградата, където живее мадам Берие. Зъл ветрец подхваща шапката й и тя я задържа с ръка да не хвръкне, поглежда към Едмънд, застанал на няколко метра от нас, и казва:

— Има още нещо, което ми се ще да спомена…

Отпъждам предчувствието, надигащо се в гърлото ми.

— Какво е то?

— Ако онова, което чух с истина, най-простият начин да се защитите от Душите е да не носите амулета — изрича го с такава убеденост, че ме изкарва извън релси.

— Амулетът ли?

Мадам Берие прави жест с ръка във въздуха, сякаш говори за нещо напълно очевидно.

— Амулетът. Гривната. Медальонът. Онзи със знака.

Очите ми се спират върху Соня. Не съм и намеквала пред нея за медальона, тъй като не знаех дали той има място в пророчеството.

— Медальонът ли? — мъча се да не се издам. — Какво за него?

— Наистина какво за него! — слисано повтаря мадам Берие. — Скъпа моя, казано е, че всяка Порта притежава медальон, който прилепва идеално по контурите на белега върху китката й. Душите могат да намерят обратния път само ако знакът върху медальона пасва идеално върху белега на Портата. Но за вас… добре де, за вас медальонът е още по-опасен. Вие водите самия Самаил. За да се защитите поне малко, трябва да изхвърлите медальона, да не го носите, макар че и това не е достатъчно.

Думите й не ме изненадват. Инстинктът ми подсказва, че по някакъв начин медальонът е свързан с обратния път на Самаил. И все пак новото доказателство повдига един въпрос, който непрекъснато дразни най-тъмната част на подсъзнанието ми. Въпрос, който досега не смеех да изрека на глас.

— Има нещо, което не мога да разбера, мадам. Дори да нося медальона, как би могъл Самаил да премине в нашия свят? Той е само дух, нали? Как би могъл да се премести в нашия свят, щом няма тяло?

— Това, скъпо момиче, е съвсем просто — свива устни в печална гримаса тя, преди да продължи: — Ще използва вашето тяло.