Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (12)

11.

Два дни по-късно седя до широкия прозорец в салона и виждам как каретата завива по алеята към къщи. Въпреки необичайната причина за посещението на Луиса и Соня у дома аз съм развълнувана от идеята да сме заедно. Детето в мен иска да изтича надолу по каменните стъпала и пъргаво да отвори вратичката на каретата. Но вместо да направя това, аз си налагам да стана бавно, да пригладя гънките на полата си и да се отправя към фоайето като благовъзпитана девойка. Пред камината леля Върджиния вдига очи от бродерията си и оставя настрана иглата, за да се присъедини към мен.

Никога не съм канила гости на чай. Съвсем естествено беше леля Върджиния да се учуди, когато споделих с нея плановете си да посрещна у дома две момичета на моята възраст, но не се възпротиви. Та нали Бърчууд е моят дом! Не съм си и помисляла да уведомя Алис за намеренията си, макар да не ми се вярва да не е разбрала при суетнята, която се възцари в къщата. Ала тя не се вясва край нас и аз съм й благодарна за това, независимо дали нарочно ни отбягва, или просто не знае, че съм поканила гости.

Двете с леля Върджиния се срещаме пред къщата на алеята, чакълът хрущи под колелата и каретата спира. Едмънд отваря вратата и протяга ръка да помогне на двете гостенки да слязат. Най-напред се появява облечена в ръкавица ръка и аз се досещам, че това е Соня. Ръката сякаш принадлежи на дете, следователно, може да е само нейната. Соня слиза от каретата, а по лицето й е изписана неувереност.

— Соня! Толкова се радвам, че успя да дойдеш!

Протягам ръка към нея.

Тя се усмихва и като отмества поглед към леля Върджиния, отвръща:

— Благодаря за поканата.

Лицето й е непроницаемо, но ми прави впечатление начинът, по който тя подбира всяка своя дума — разбирам, че се бои да не направи лошо впечатление.

Поглеждам към леля Върджиния и ги запознавам.

— Много се радвам да ви видя отново, госпожице Соренсен.

Луиса не се опира на ръката на Едмънд, а изскача от каретата и ни озарява с лъчезарната си усмивка.

— О, благодаря ти много, че ме покани, Лия! — Бързо ме прегръща, а страните й греят като две зрели праскови на фона на мургавата й кожа. — Никога не са ме канили на чай. Нито веднъж, откакто съм в „Уиклиф“! Трябваше да видиш лицата на момичетата, когато видяха поканата!

От нетърпение не може да си поеме дъх и аз я хващам за ръка, за да я спра и да я представя на леля Върджиния.

— Лельо Върджиния, това е Луиса Торели. Луиса, запознай се с Върджиния Спенсър.

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожице Торели!

Зелените очи на леля Върджиния сияят.

— О, да! Много се радвам да се запозная с вас, госпожице… ъ-ъ-ъ… госпожо Спенсър.

Сподавям усмивката си при объркването на Луиса.

— Бяхте съвършено права първия път, госпожице Торели. Никога не съм се омъжвала.

— О, толкова дръзновено от ваша страна, госпожице Спенсър! — задъхано изрича Луиса. — Възхищавам се от независимостта на съвременните жени!

Разбирам, че трябва да я спра, ако не искам да останем до довечера отвън на алеята и Луиса да ни бъбри до премала, без да обръща внимание на каквото и да е друго.

— Тогава да влизаме! Камината е запалена и масата е сложена.

Улавям с едната си ръка ръката на Луиса, а с другата — тази на Соня. Сега с удоволствие ще пием чай. А после ще се опитаме да проследим тъмната нишка, която ни свързва.

* * *

— Невероятно! — Луиса онемява от почуда. Почти, но не съвсем. — И като си помисля, че през всичкото това време съм си въобразявала, че съм единствена.

— Аз също — шепти Соня. — Така беше, но после открих Лия.

Тя не може да свали поглед от китките на ръцете ни, които сме оголили и протягаме над балите сено, върху които седим. Нашите белези доказват, че ако нещо ще се случва, то ще е и с трите ни.

Довела съм ги в конюшните, за да говорим насаме, далеч от любопитните очи и уши в къщата. Късно е и момчетата, които чистят конете, са си отишли, а ние сме сами, обгърнати от сладкия мирис на сеното и тихото цвилене на конете.

Ръката ми отмалява и аз я дърпам.

— Не можем да го отречем. Вече не. Каквото и да означава това, трябва заедно да го разгадаем.

Соня поклаща глава.

— Но как? Казах ти всичко, което знам, Лия. Нищо не съм премълчала.

— Какво? Какво знаеш? — присвива очи към нас Луиса.

Въздъхвам и протягам ръка към меката кожена чанта, окачена на един пирон на стената. Бъркам в чантата, изваждам шепа, пълна със сухи трошливи зърна овес, и се отправям към първата преграда.

— Соня ми разказа една история, всъщност предание за две сестри близначки и ангели, които…

Луиса отива до торбата с овес.

— Историята за Маари и Катла ли? За Пазачите? — тя задава въпроса си така, сякаш това е най-очевидното нещо на света.

Толкова се изненадвам, че не обръщам внимание на черния жребец пред мен. Той ме бута с нос по рамото и аз разсеяно разтварям длан.

— Нима си я чувала?

Тя свива рамене.

— Когато бях малка, баба ми я разказваше. Но какво общо има тя с нас? С белезите?

Луиса ме изпреварва и без колебание промушва ръка през отвора на преградата към муцуната на коня.

Изтривам ръце в полата си, присягам се към стегнатата с шнур чанта и измъквам книгата, а Луиса ме наблюдава с нескрит интерес. Соня не се приближава до конете, седи върху балата сено, сякаш не може да става и дума да храни едрите пръхтящи животни. Сядам до нея, поставям книгата на коленете си и скръствам ръце над нея. Още не му е времето. Трябва да започнем от точно определено място.

Обръщам се към Луиса.

— Кажи какво знаеш за сестрите.

Очите й срещат моите, в тях се четат мълчаливи въпроси. После започва да говори. В началото думите й са накъсани, ала очевидно душата й се стопля от отделните подробности, които измъква от смътните и приятни спомени на детството си. Когато приключва, никой не проговаря.

Прекарвам пръсти по корицата на книгата, а в ушите ми продължава да звучи разказът на Луиса. Той е същият, който Соня ми бе разказала на хълма над езерото. Същият като онзи, който Джеймс бе превел от книгата.

Соня клати глава.

— Мислех, че само хора като мен, спиритисти или цигани, знаят за пророчеството.

Луиса вдига рамене и мрачно ни се усмихва, докато отупва облечените си в ръкавици ръце една в друга, за да ги изчисти от овесения прах.

— Майка ми беше англичанка. Говореха, че дедите й са били езичници. Това, разбира се, са чиста проба глупости, но според мен баба ми знае историята, която ми разказваше, тъкмо от тях.

Соня хвърля жаден поглед към книгата.

— Ще ни кажеш ли какво е това, Лия?

— Баща ми беше нещо като колекционер. Колекционираше редки книги — отвръщам и им подавам книгата. — Намерихме я скрита в тайник в библиотеката след смъртта му.

Луиса бързо се приближава, взема книгата и се намества върху сеното до нас. Отваря я бързо, разлиства я внимателно, после шумно я затваря.

— Не разбирам нито дума, Лия. Написана е на латински! Едва се разбирам на родния си италиански език след всичките тези години! Откъде да знаем, че текстът тук има нещо общо с белега, щом не можем да го разчетем?

Преди да успея да отговоря, Соня взема книгата. Разглежда я малко по-обстойно, ала и тя надниква бегло в текста и също като Луиса я затваря, като вдига рамене и ме поглежда над корицата.

— Боя се, че и аз не мога да чета на латински, Лия.

Тогава измъквам записките на Джеймс от подплатената с коприна чанта.

— И аз не съм по-подготвена от вас, но затова пък познавам човек, който е доста добър по латински език.

Подавам им превода, оставям ги да го прочетат една по една, да си помислят над думите, прилежно изписани от Джеймс.

Когато свършва да чете, Соня отпуска ръце в скута си с празен поглед. Луиса прехапва пухкавите си устни и издърпва една сламка от балата сено. Става и започва да крачи из конюшнята, а стъпките й ехтят в пустото пространство, после подхваща:

— Добре тогава. Хайде да поразсъждаваме! Ако преданието казва истината и ако белегът има нещо общо с него, ако двете с Алис сте сестрите…

— Това са много условия, Луиса.

Нямам намерение да й противореча. Но не казва нищо, което да не ми е хрумвало и на мен. Въпреки всичко струва си да се обърнем към разума и да не губим връзка с реалността.

Луиса кима с глава.

— Може би. Но ако сравним написаното в книгата с преданието, ако поставим една до друга теб и Алис, както и белега… Тогава ще видим, че вие с Алис сте по-близо до пророчеството, отколкото всички останали. Вие сте близначки. Това не може да е просто съвпадение. — Спира се и вдига рамене. — Е, би могло, но нека засега предположим, че не е, съгласни ли сте? Да видим накъде ще ни отведе тази посока на мисли.

Кимам с облекчение, че, макар и за кратко, има желаещ да поеме бремето на разгадаването на пророчеството.

— Добре тогава — започва да крачи отново тя. — Ти си Бранителката, а сестра ти е Портата. Има логика. Знакът на твоята ръка е различен, пък и нали каза, че Алис няма никакъв белег? Освен това нека си кажем правичката — трудно можем да си я представим като Бранителка на нещо, освен на собствените й интереси. — Хвърля ми усмивка и допълва: — Не се обиждай.

Преди бих се обидила. Бих защитила сестра си. Ала не мога да отхвърля начина, по който Луиса възприема Алис, а дешифрирането на пророчеството и моето място в него внезапно става по-важно от лоялността ми към една сестра, която, все повече се уверявам, едва познавам.

Клатя глава.

— Изобщо не се обиждам.

Луиса мило се усмихва.

— Добре тогава. Значи ти трябва да си Бранителката. Тогава Алис е Портата.

Кимам с удивление и благодарност, че нещата са тъй прости в нейните очи; че Луиса толкова лесно вярва в нещо, чиято логика непрекъснато ми убягва.

— Да. Поне аз го мисля. Но как да разгадаем останалото?

— „Прокудени от небето, Душите се изгубиха, а сестрите продължават битката, докато Портите ги призовават да се завърнат или Ангелът да донесе ключовете към бездната“ — проехтява гласът на Соня в сумрачните конюшни. — Това е следващият откъс от пророчеството. Идва след сестрите. Може пък това да е следващото указание?

Луиса опира гръб о стената и скръства ръце на гърдите си.

— Мисля, че имаш право, Соня. Трябва да разберем кой е Ангелът и да намерим ключовете. Може би те ще ни помогнат да разберем и останалото.

— Да, само… — Соня прехапва устни.

— Само какво? — пита Луиса.

Очите на Соня проблясват в мрака.

— Ами ако Алис ги намери първа? Ако предположим, че те са ключът към загадката, няма ли и тя да ги търси също толкова усърдно като нас?

Когато Соня споменава името на Алис, нещо ми пресяда в гърлото. Не мога да изразя на глас чувствата си, не мога да им кажа, че със странното си поведение Алис ме кара да се страхувам от собствената си сестра. Че се опасявам не само че ще открие ключовете преди нас, но и от нещата, които може да направи междувременно.

Пропъждам тези мисли.

— Книгата е при мен. Без нея Алис няма как да познава пророчеството в дълбочина. Тя може също като мен да се обърка и да не е сигурна в ролята, която й е отредена. Ако не й позволя да види книгата, може би ще спечелим време, за да намерим ключовете и да разберем как да ги използваме.

Соня замислено кима с глава.

— Може би…

Конюшнята е потънала в дълбока тишина след споделянето на тайните ни. Мисля си за хилядите въпроси, които стоят пред нас, за невъзможността да им отговорим и как от това следват нови загадки.

— Луиса?

Тя се е облегнала на стената и дъвче крайчеца на сламката, която върти в пръстите си.

— Аха?

— И ти ли пътуваш? Имам предвид в съня си? Присънва ли ти се, че летиш?

Тя се колебае и пристъпва от крак на крак, после отговаря:

— Ами всеки сънува, Лия…

Соня се изправя, разсеяно оглежда седлата и сбруите, висящи по стените.

— Няма смисъл да се страхуваш, Луиса. Аз пътувам на сън от години. Лия сега започва. Би могло да се очаква, че и ти имаш същата дарба, щом като си белязана със същия знак.

Луиса клати глава.

— Но това са само сънища! Странни сънища, в които мога да летя. Сигурно мнозина летят на сън!

Думите излизат от устата й една през друга, сякаш са чакали дълго време да бъдат изречени.

Соня се усмихва. Вече разпознавам усмивките й — това е милата усмивка, която Соня си налага, когато трябва да изрече нещо, което няма да бъде разбрано нито прието лесно.

— Всъщност напълно е възможно душата да пътува без тялото и това не е толкова трудно за обяснение, не е трудно и да свикнеш с него, щом веднъж го разбереш.

* * *

Луиса се обляга на стената, сякаш търси опора в нея, а лицето й е бяло като платно. Няма намерение да протестира, нито да отрича, тъй като Соня описва усещането при подобно пътуване старателно и с подробности. Пътуването, което и трите сме правили и което сега трябва да приемем като част от пророчеството и неговия знак.

Луиса изправя гръб, а страните й порозовяват от уплаха.

— Не желая да пътувам повече! Убедена съм, че е опасно — да летиш без телесната си обвивка! Ами ако се забавим с връщането? Ще ни помислят за мъртви!

През полумрака в конюшнята очите на Соня срещат моите и аз разбирам, че мисли за разговора ни на хълма. За Небитието. Почти незабелязано поклаща глава, но аз добре я разбирам — предупреждава ме да не казвам на Луиса за Небитието. И без това е достатъчно ужасена. Мило й се усмихва.

— Едва ли, тъй като между душата и телесната й обвивка съществува изключително силна връзка. Няма причина, поради която да се опасяваш от каквото и да е, Луиса.

Сякаш чувам думите, които Соня не изрича на глас: „Те преследват Лия.“

Луиса търка ръцете си една в друга, усетила студа, който нахлува в притъмнялата вече постройка. Движението сякаш я събужда от дълбок сън и тя внезапно застава нащрек.

— Божичко! Вече се е стъмнило! Кой знае колко е късно! Госпожица Грей ще ми се разсърди!

Тръгвам към изхода.

— Леля Върджиния ще ти напише извинителна бележка, с която ще поеме вината за закъснението ти върху себе си. Дори госпожица Грей не би могла да се сърди на леля Върджиния, ще видиш.

Затварям вратата след себе си и скръствам ръце на гърдите си, като напразно се опитвам да се сгрея по пътя обратно към къщата. В тишината на конюшнята лесно изгубихме чувството си за време, но сега виждаме, че се е стъмнило. Лампите в къщата са запалени и примамливо блестят в студения и тъмен двор.

Стигаме до вътрешния двор пред зимната градина и спираме. Не го изричаме на глас, ала и трите го мислим: каквото имаме още да си казваме, трябва да си го кажем сега, преди да се върнем в къщата.

— Какво ще правим, Лия? — в гласа на Соня се прокрадва отчаяние. — Трябва да намерим ключовете, а не сме по-напреднали в разгадаването на текста от преди.

Докосвам ръцете им.

— Ще намеря начин отново да се срещнем. Междувременно не бива на никого да казваме за книгата, за пророчеството, за белега… за абсолютно нищо. Макар че не виждам ясна причина да го пазим в тайна, усещам, че не бива.

Луиса изсумтява:

— Всъщност, има причина! Всеки би ни помислил за луди, нали така?

Не мога да сдържа смеха си, придърпвам я към себе си и бързо я прегръщам, после правя същото и със Соня.

— Ох, пазете се! Иска ми се да не бях ви въвличала в тази ужасна история!

Соня се усмихва.

— Много отдавна сме въвлечени в пророчеството, Лия. И ние сме толкова отговорни, колкото и ти. Каквото и да ни очаква, ще го посрещнем заедно.

* * *

Когато свалям роклята си и обличам широката си мека нощница, чувствам се така, сякаш съм се отървала от старата си кожа, въздъхвам шумно, разпускам косата си и сядам до писалището. Започвам да чета пророчеството от самото начало, като се съсредоточавам върху частта, в която се говори за Бранителката и Портата.

Чета я отново и отново, но полза никаква. Колкото и да се мъча да открия смисъл в нея, не мога. Разхвърляла съм записките на Джеймс върху бюрото и непрекъснато се ровя в тях. Подреждам ги в права редица само за да върша нещо с ръцете си, после отпускам глава върху дланите си. Усещам странен порив, който ме кара да се втурна навън в полето и да крещя, да изпусна насъбралата се в мен безпомощност и гняв.

Хващам книгата, готова съм да я затворя и да си легна, да се отпусна в обятията на съня, независимо какви сънища ме очакват през нощта, когато усещам, че гладкият форзац се е подгънал и е започнал да се отлепя. Приглаждам го с пръсти, имам този навик от татко. Ще трябва да дам книгата за подлепване, за да не се повреди съвсем.

Но не мога да го пригладя. Колкото по-силно притискам форзаца, толкова повече той се отлепя, сякаш нещо отвътре го напъва и иска на всяка цена да излезе и да се покаже. Нещо не е наред.

Приглаждам с длан задната корица от вътрешната страна и разбирам, че вътре има нещо. Някакво чуждо тяло. Не му мисля много, въпреки че да отлепиш форзаца на толкова стара книга, си е истинско престъпление и татко тутакси би ме прокудил от библиотеката за вечни времена. Но аз продължавам съвсем леко да дърпам ъгълчето на подвързията и с почуда откривам колко лесно форзацът се отделя от задната корица. Но изненадата ми расте още повече, когато виждам какво има вътре — прилежно сгънато на четири тънко листче хартия.

Измъквам го от книгата и внимателно го разгъвам. Хартията не е обикновена. Не е от плътните луксозни канцеларски листове, върху които пишем претенциозни покани и предвзети писма. Тази хартия е тънка като лучена люспа, като страниците на Библията. Когато най-сетне разгъвам мъничкото квадратче, дъхът ми спира при вида на рисунките в него.

Първата картинка представлява змия, налапала собствената си опашка. Под нея е изписана думата „Йоргуманд“.

Зад нея има рисунка с надпис „Изгубените души“ — армия от демони, яхнали бели коне и размахали над главите си саби, от които капе кръв. Тя ме плаши, но не толкова, колкото следващата: извила се в кръг змия, налапала собствената си опашка, а в средата стои буквата „X“.

Бавно я измъквам от купчината рисунки и тя се разкрива сантиметър по сантиметър. Когато най-сетне се показва цялата, не мога да отлепя поглед от нея, а сърцето ми лудо бие в гърдите.

Не може и дума да става, че ще объркам изображението върху медальона. Познавам го толкова добре, колкото и белега на китката си. Златният диск виси в центъра, а панделката се вие около него. Като го виждам тъй жив пред себе си, изпълвам се не с очаквания ужас, а с някакъв копнеж, който ме ужасява още повече.

Ала щом прочитам думите под рисунката, косата ми настръхва.

„Медальон на Хаоса, знакът на единствената вярна Порта.“

Сама в пустата стая, поклащам глава, хвърлям поглед към китката си, после поглеждам медальона, който лежи до книгата. Същият е като белега на ръката ми.

Същият. Същият. Същият.

Медальонът на Хаоса, знакът на единствената вярна Порта.