Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пророчеството на сестрите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prophecy of the Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
Jetchka (2015)

Издание:

Мишел Зинк. Пророчеството на сестрите

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-750-2

 

Формат 84/108/32. Печатни коли 17

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница Симолини

История

  1. — Добавяне

16.

Не мога да сдържа недоверието си…

— Твърдението ви е чиста лудост! Кой би могъл да всели духа му в телесната обвивка на младо момиче?

Мадам Берие ме гледа със сериозен поглед.

— Щом пристигнат, Звярът и неговата Армия могат да се появят в каквато форма поискат. Самаил може да се материализира като човек, демон или животно, дори като обикновена сянка. Но вие… така де, веднага щом духът на Звяра се всели във вашата телесна обвивка, астралната нишка ще се скъса. Ще изгубите тялото си завинаги.

* * *

— Извинявай, Соня, не исках да… До снощи наистина не знаех.

Каретата се носи по улиците на града към дома на Соня; Соня мълчи. Мълчанието й посажда кълновете на страха в душата ми. Обхваща ме ужас от това, че вече няма да е мой съюзник, моя приятелка, че никой няма да подкрепи човек като мен.

— Ако двете е Луиса желаете да действате самостоятелно, ще ви разбера.

— Ти чувстваш ли се като Портата? Изобщо чувстваш ли нещо?… — обръща се към мене тя.

Лицето ми пламва и аз се радвам, че тя не ме вижда добре в тъмната карета, иначе би взела изчервяването ми като доказателство за моята вина.

— Честно казано, през по-голямата част от времето се чувствам самата себе си, макар че съм доста объркана и несигурна.

Ала Соня е научена да се вслушва в нюансите, така че не подминава без внимание думите ми.

— През по-голямата част от времето ли? — повтаря кротко тя.

— Има мигове… те не са толкова много, в които усещам, че нещо… ме дърпа. О! Толкова е трудно за обяснение! Не че съм на ръба да извърша нещо ужасно, а само… понякога просто усещам връзката си с медальона. Неговият зов. Иска ми се да го нося. Ще ми се да потъна в сън и да пътувам. А после…

— А после какво?

— После бързо се осъзнавам и си казвам, че задачата ми е да се съпротивлявам на това си желание.

— И сега ли си го казваш? Сега, когато знаеш, че не си задължена да го правиш? Че не си Бранителката, а Портата?

— Повече от преди — изричам аз и убедеността ми ме успокоява.

Тя кима с глава и се заглежда през прозореца на каретата, за да не продума до края на пътуването ни.

Пристигаме пред къщата на госпожа Милбърн, аз излизам от каретата и заставам до Соня на тротоара, докато Едмънд нетърпеливо потропва с крака, неспокоен поради продължителността на непозволената ни разходка. Хората, които се стичат покрай нас, ми се струват зловещи, дори опасни и в ушите ми звучат думите на мадам Берие: „Звярът и неговата Армия могат да приемат каквато си поискат форма… на обикновен човек, на демон, животно, дори на най-обикновена сянка.“ Навярно в нашия свят са навлезли хиляди Души през предишните Порти. Биха могли да са навсякъде. Навсякъде. И всички очакват един-единствен миг на слабост от моя страна.

Соня взема ръцете ми в своите.

— Има сериозна причина да изберат тъкмо теб за ролята на Ангела, Лия. Ако по силата на пророчеството ти си способна да вземеш подобно решение, защо пък аз да го оспорвам? — усмихва се чистосърдечно тя. — Трябва да действаме заедно. Това е най-добрият начин да открием отговорите, които търсим. Луиса ще трябва да реши сама за себе си, но аз съм с теб.

— Благодаря ти, Соня. Няма да те разочаровам. Обещавам.

Отивам до нея и я прегръщам, преизпълнена с благодарност заради приятелството й.

Тя потръпва, обвива ръце около раменете си, сякаш усетила приближаването на студената нощ.

Мисля си за децата, за онези, които татко е докарал от Англия и Италия, както и за останалите, които все още не съм открила.

— О! Има толкова много неща, които трябва да обсъдим! А нямаме време! При положение че Луиса е в „Уиклиф“, ти живееш тук с госпожа Милбърн, а аз съм в Бърчууд, времето ни е твърде кратко и като стигнем…

Спирам по средата на изречението си и оставям мисълта си недовършена, тъй като в главата ми се заформя една идея.

— Като стигнем до какво? Боже мой, Лия! Ако не се сбогуваме в най-скоро време, ще замръзна!

Кимам с глава и вземам решение.

— Ние трите трябва по-дълго да сме заедно. Стигаме до това, нали? Остави всичко на мен. Аз ще се погрижа.

* * *

Двете със Соня се сбогуваме и преди да стигна до каретата, усещам, че някой ме докосва по ръката.

— О, извинявай, но би ли… — останалата част от изречението ми убягва, защото се обръщам, за да дръпна ръката си и виждам пред себе си лицето на Джеймс.

— Лия — казва той, а в очите му забелязвам непознат досега блясък. Нещо подобно на гняв, ако трябва да го формулирам по-точно.

— Джеймс! Какво…? — оглеждам улицата, като търся някакво обяснение за присъствието си в града. — Какво правиш тук?

— По една случайност аз живея в града. Всъщност едва ли има ден, в който да не обикалям из улиците по някоя работа — проблясват очите му. — Но затова пък ти живееш доста надалеч.

Думите му карат кръвта ми да кипне и аз отново усещам натиска на пръстите му, сключени около китката на ръката ми. С усилие издърпвам ръката си от неговата. После отстъпвам назад, а гневът пали страните ми.

— Да не искаш да си седя вкъщи като послушно момиченце? Това ли искаш? Да взема иглата или да се притеснявам, че слънцето е напекло лицето ми? О, ти си просто… просто… Уф!

Очите ми блестят от гняв. Ала само след миг той поклаща глава и свежда поглед към земята.

— Разбира се, че не го искам, Лия. Не, разбира се.

Млъква и погледът му се премества към Едмънд. Ако бях срещнала не Джеймс, а някой друг, Едмънд отдавна да ме е накарал да се кача в каретата. Но сега той само ме поглежда и смутено свежда очи. Гласът на Джеймс, вече много по-мек, отвлича мислите ми от Едмънд.

— Нима не разбираш загрижеността ми? Ти стана… отдалечи се от мен след смъртта на баща си. Знам, че беше удар за теб, но не спирам да си мисля, че има и още нещо, което ни отдалечава един от друг. А сега… така де, скиташ из града без придружителка и е някакви хора, които не познавам, а…

Зяпвам от изненада.

— Следил си ме? Проследил си ме по улиците?

Той клати глава.

— Не е точно така. Бях в библиотеката и те видях да излизаш. Не познавам нито жената, нито момичето, с които беше. Не си ми споменавала за никакви нови познанства. Стана без да мисля, разбра ли? Просто тръгнах след теб, воден от любопитство и… ами и от тревогата от твоето странно поведение напоследък. Нима не разбираш защо съм бил принуден да постъпя така?

Думите му ме засягат дълбоко. Усещам болката му и не мога да отрека казаното от него. Държала съм го настрана, не съм му разказала за пророчеството, дори когато навлизах все по-дълбоко в неговата тайна. Нима на негово място аз също нямаше да се тревожа? Нима нямаше да искам да сторя всичко по силите си, за да си обясня поведението на любимия?

Поемам си дълбоко въздух и гневът ме напуска. Не го искам, предпочитам да усещам как кръвта ми пулсира в жилите и придава нов привкус на емоциите ми. Безнадеждността ми нараства все повече и аз не мога да открия начин, за да примиря ролята и задълженията си в пророчеството с любовта си към Джеймс.

Вземам ръката му в своята и го поглеждам в очите.

— Ти, разбира се, си прав, Джеймс. Много съжалявам.

Той объркано клати глава. Не извинение е чакал от мен.

— Защо не ми говориш? Вече не те ли е грижа за мен?

— Разбира се, че ме е грижа, Джеймс. Това няма никога да се промени. Това… — махам с ръка към улицата аз. — Днешното ми пътуване няма нищо общо с твоята личност и с любовта ми към теб.

Мъча се да го разведря. Устните ми се разтягат в усмивка, но аз се чувствам странно, сякаш съм наложила неискрена гримаса на лицето си, която не ми приляга, ала не мога да сторя нищо по-добро от това. Решавам да се придържам към истината колкото е възможно повече.

— Просто излязох с приятелка от „Уиклиф“, това е. Тя има позната — една жена, веща в магьосничеството, и…

— Магьосничество ли? — повдига вежди той.

— О, не е кой знае какво! — пропъждам любопитството му аз. — Не ми ли вярваш? Проявих интерес и приятелката на Соня ни предложи някои книги по въпроса, нищо повече.

Поглеждам отново към Едмънд, който изважда джобния си часовник и настойчиво ме фиксира с очи.

— А сега трябва да тръгвам, иначе леля Върджиния ще открие, че ме няма, и краткото пътуване до града, замислено като забавление, ще ми докара доста неприятности.

Той се взира в очите ми и аз разбирам, че се опитва да отгатне дали говоря истината. Издържам на втренчения му поглед, докато той бавно кима с глава, приел думите ми за верни. Ала когато се сбогуваме и аз се отправям към каретата, осъзнавам, че онова, което съм зърнала в синевата на очите му, не е било разбиране, а поражение.

Седим в салона един до друг с Хенри и четем, когато откъм входната врата до ушите ми долита гласът на Маргарет.

— Има пратка за вас, госпожице.

Изправям се на крака.

— За мен ли?

Тя кима с глава и ми подава кремав плик.

— Куриерът го донесе само преди минута.

Вземам плика и чакам стъпките й да отшумят надолу по коридора.

— Какво е това, Лия? — вдига очи от книгата си Хенри.

Поклащам глава, връщам се на мястото си пред камината и отварям плика.

— Не знам.

Изваждам коравия лист, забелязвам, че почеркът е добре упражняван и елегантен, красиво наклонен на една страна.

Уважаема госпожице Милторп,

Мисля, че познавам човек, който може да ви помогне: Аластер Уигън, Леруик Фарм.

Можете да му се доверите така, както се доверявате на мен.

Той ще ви очаква.

Мадам Берие

— От кого е?

До мен Хенри е развълнуван, а аз съм едновременно оживена и натъжена, задето дните му са тъй скучни, че дори пристигането на някакво си писмо възбужда такова въодушевление у него.

Вдигам поглед и му се усмихвам:

— От Соня е. Пише, че са й дали разрешение да ни посети по време на празниците.

Отпъждам чувството за вина, придружаващо новата ми лъжа. Всъщност лъжата е само частична. Вече говорих с леля Върджиния да поканим Соня и Луиса за ваканцията.

Лицето му грейва.

— Ами това е страхотно, нали?

Сгъвам писмото и го връщам обратно в плика, а в сърцето ми се пробужда лека надежда.

— Така е, Хенри. Наистина е страхотно.