Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пророчеството на сестрите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prophecy of the Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
Jetchka (2015)

Издание:

Мишел Зинк. Пророчеството на сестрите

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-750-2

 

Формат 84/108/32. Печатни коли 17

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница Симолини

История

  1. — Добавяне

9.

На другия ден на път към „Уиклиф“ Алис не споменава нищо за Соня. Откакто тя ме посети, аз избягвам сестра си с надеждата да отложа разпита й. Вече съм готова за въпросите й, ала тя мълчи. Държи се така, сякаш вече знае всичко. И възнамерява да го пази в тайна.

Завръщането ни в училище не радва никого. Виктория и най-близките й приятелки ни поздравяват с леденостудени лица. Единствено Луиса изглежда щастлива да ни види, особено мен.

По време на закуската се е настанила на съседното място, сякаш открай време е седяла там. Навежда към мен и пита:

— Добре ли си?

Кимам с глава.

— О, извинявай, Луиса! Караха ли ти се много?

Тя се усмихва.

— Малко, но така стана още по-интересно. За нищо не съжалявам!

След закуска започват часовете по музика, литература и езици. Денят преминава в мъгла от прикрити намеци, шушукания и злонамерено хихикане. Когато се стичаме навън за последния урок на тема „Пейзажът в изкуството“, не мога да не забележа застиналото изражение на лицето на сестра си и високо вирнатата й брадичка, както и изпружения й гръб. Тя отбягва погледа ми. Алис винаги е предпочитала изолацията пред съжалението.

Молбертите[1] са подредени в двора с лице към скромната градина, която е посърнала пред настъпващата зима. Въпреки че слънцето свети, въздухът е мразовит и аз си казвам, че най-вероятно днес ще проведем последния за годината урок на открито.

— Лия! Насам! — вика Луиса, а от устата й излизат кълбета пара. Тя ми маха с ръка, застанала зад триножника до тухления зид.

Тръгвам към нея, изпълнена с благодарност и удивена от нейното явно предложение да станем приятелки.

— Запазих ти молберт.

Тя ми маха към триножника отдясно, усмихва ми се от табуретката си, хванала в ръка четката за рисуване.

— Благодаря. Кой обект ще измъчвам днес? — Не се славя с рисувателните си заложби.

Луиса се смее. Това не е смехът от вежливост, който съм свикнала да чувам от момичетата в „Уиклиф“, а пълноценен, весел смях.

— Нямам представа. Вероятно ще трябва да избереш някое повехнало вече цвете.

Погледът й се отправя в посока на господин Бел, учителя ни по рисуване, който стои пред нас на покритата с камъни пътека, виеща се в градината.

Не бих казала, че господин Бел е привлекателен — лицето му е прекадено дълго и тясно, а косата му е прилежно вчесана така, че да прикрие появилите се по главата му плешивини — съвсем обикновен е. Не външният му вид е предмет на разговори и шушукания от страна на уиклифските момичета, а по-скоро положението му на ерген. Ученичките, особено онези, които обитават „Уиклиф“, са грижливо предпазвани от мъжко внимание. Всеки мъж на възраст за женене, който няма съпруга, е обект на клюки, независимо дали оплешивява или не.

— Дами, както знаете, скоро ще изпратим и есента. Днес ще си изберете някой художник от онези, които изучавахме през годината, и, вдъхновени от неговите творби, ще нарисувате избран от вас обект от градината. Поради студа разполагаме само с няколко дни, така че ви моля да работите бързо и съсредоточено. Това е.

Луиса вече е погълната от заниманието си и цветовете приемат определена форма върху платното й. Аз оглеждам повехналата градина, за да намеря нещо, което си заслужава обречените ми на неуспех усилия. Като отхвърлям всичко, излъчващо поне малко живот и по тази причина сложно, очите ми биват привлечени от пурпурно цвете със заострен връх, тъмно на цвят като стафида. Формата е проста — дори аз бих могла да я копирам. „Много добре“, казвам си.

Решавам да дам всичко от себе си, когато нещо ме разсейва. Луиса е протегнала ръка и с връхчето на четката нанася боя върху бялото платно.

Но не самата Луиса привлича погледа ми. Привлича го ръката й, нейната китка, която се разголва изпод червената й кадифена пелерина, и сребърната гривна, едва покриваща бялата й кожа.

И белегът. Белегът на Соня. Моят белег.

Само тясна ивица, съвсем малка частица от него, ала аз го разпознавам безпогрешно.

— Какво има? Лия? Какво става? — От четката на Луиса капе яркозелена боя, а очите й ме гледат загрижено.

— Твоят… Бе… Откъде го имаш? — Не откъсвам поглед от тъничката й китка.

Тя проследява погледа ми, вижда китката на ръката си и панически отваря широко очи. Дърпа ръкава си надолу и четката й се изхлузва на земята.

— Нищо особено. Просто белег — казва тя и се навежда да вдигне четката изпод триножника, а лицето й е бяло като платно.

— Аз не… — Но не успявам да довърша, защото неочаквано господин Бел застава зад нас.

— Госпожице Милторп, Луиса. Какъв е проблемът?

Той оглежда платната ни с критично око, без да обръща внимание на лицата ни. И въпреки въпросите, които се блъскат в главата ми, аз му се ядосвам, задето се обръща към Луиса с малко име и запазва по-уважителното „госпожице“ за мен.

— Няма никакъв проблем, господин Бел. Днес съм доста непохватна, това е. Изпуснах четката си, но я вдигнах. — И Луиса я размахва под носа му, сякаш да му докаже, че наистина е вдигнала четката си от земята.

— Да, всичко е наред, господин Бел. Двете с госпожица Торели работим изключително съсредоточено.

— Виждам — той се завърта на пети, като очевидно се мъчи да отреагира на лошото ми поведение, но е възпрян от факта, че татко е толкова известен дарител на училището. — Продължавайте тогава.

Вземам четката в ръката си и се навеждам към Луиса, като мимоходом правя безформени драскулки върху платното.

— Откъде го имаш, Луиса? Трябва да ми кажеш!

Тя настръхва и отново потапя четката си в яркозелената боя.

— Не виждам защо се интересуваш. Не е толкова важно. Наистина!

Въздъхвам и се замислям, но само за миг. Не разполагаме с много време. Господин Бел се е навел над момичетата в другия край на редицата, вглъбен в платното на една от по-талантливите ученички. Поставям четката си в дървения жлеб на молберта, скривам ръката си в диплите на полата и навивам ръкава над китката, като едновременно с това казвам почти шепнешком:

— Имам много сериозна причина да се интересувам, Луиса.

Китката ми се оголва и се появява медальонът, аз го отмествам и обръщам ръката си обратно, за да може да го види.

— Виждаш ли? И аз имам същия. При това е почти като твоя.

Тя дълго се взира в китката ми, като не изпуска четката от ръката си. Не знам колко време стоим така, но скоро часът свършва. Когато прибираме боите и тръгваме към кабинета по изкуство сред глъчката и блъсканицата на момичетата, вече не можем да говорим, без да ни чуят. Оставям нещата си, а Луиса ме следи с очи. Но аз имам нужда от време за размисъл, за да разбера какво означава всичко това, ето защо съм благодарна за принудителното ни мълчание.

Мием четките си в леген с вода, когато тя най-сетне проговаря:

— Не разбирам, Лия. Как е възможно?

Не отделям поглед от водата, която е помътняла от боята.

— Не съм сигурна. Нещо става, но и аз като теб не разбирам какво точно. Все още.

Тя клати глава, а няколко непослушни къдрици подскачат в извивката на шията й.

— Защо и двете имаме един и същи белег? — прошепва тя. — До тази седмица почти не си говорехме, а аз нося белега си цял живот.

Срещам погледа й. Наоколо мирише на терпентин и боя.

— Не знам, Луиса, разбра ли? Просто… Моля те. Дай ми малко време да обмисля фактите, които са ми известни.

— О! Как бих искала да се видим по-скоро! А сега ще трябва ден и нощ да се чудя и да се мая!

Тя е извън кожата си от вълнение, тъй здраво свита на кълбо, че почти виждам напрегнатите мускули и жили под бледата й кожа, сякаш е някой от скелетите от татковите книги по медицина.

Изтръсквам четките си, поставям ги в тенекиена чашка до умивалника да съхнат и отново се обръщам към нея.

— Чакай съобщението ми. Ще намеря начин да ти се обадя.

* * *

Алис седи величествено на мястото си, докато Едмънд затваря вратичката на каретата. Но щом оставаме сами в сумрака на късния есенен следобед, сестра ми рухва, раменете й увисват и изпада в униние.

Докосвам я по ръката.

— Добре ли си?

Тя кима с глава и с едно-единствено бързо движение издърпва ръката си от моята, без да ме погледне. Тъкмо преди да я скрие, зървам гладката кожа на китката й. Така и подозирах. На това място тя е непокътната и гладка като кожата на лицето й. Белязаната сестра съм аз.

Алис извръща глава встрани и мрачно се взира през прозореца, а аз се радвам на мълчанието й. Нямам сили, нито желание да я утешавам.

Дълбоко въздъхвам и се отпускам удобно върху тапицираната седалка. Когато облягам глава назад и затварям очи, виждам единствено белега на Луиса. Белегът на Соня. Моят белег.

Не е за вярване, че и трите носим знака, че той е почти един и същ и че и трите живеем в същия град. И все пак подобно съвпадение, при това толкова зловещо, не може да е случайно. Идеята, че може би има някакъв смисъл, е единствената причина да продължавам да търся обяснение.

Двете с Алис не продумваме, каретата спира пред двора в мига, в който тъмнината протяга пръсти към деня.

Едмънд дори не успява да стигне до вратичката, когато Алис се изстрелва навън като птичка, държана в кафез, обръща се с гръб към къщата и поема по пътеката към езерото. Не понечвам да я спра. След всичко случило се досега, след всичко, което се случва и в момента, усещам болката от унижението й пред самопровъзгласилото се висше общество в „Уиклиф“. Сякаш наблюдавам тренировките на някой от татковите елитни жребци. Приятно ми е да гледам как оседлават и яхват красивото животно, ала не мога да се отърся от тъгата, която изпитвам, гледайки как мачкат духа му.

Вече се изкачвам нагоре по стълбите, когато чувам леля Върджиния да ме вика от фоайето.

— Лия?

Обръщам се към нея.

— Да?

Тя стои в основата на стълбите и ме гледа напрегнато.

— Нещо не е наред ли?

Съсредоточено се взира в лицето ми, а край очите й се появяват малки бръчици.

Двоумя се, питам се какво ли има предвид.

— Не, разбира се. Защо питаш?

Тя вдига кльощавите си рамене.

— Виждам, че нещо си наумила. И Алис ходи като обезумяла.

Усмихвам й се, за да я успокоя.

— Момичетата на нашата възраст — скучаещи богаташки деца, нали знаеш. Невинаги са приятна гледка.

Усмивката, с която ми отвръща, е бледа и тъжна.

— Така е. Спомням си.

— Алис ще се оправи. Просто е уморена и скърби както всички нас.

Леля ми кима с глава. Тъкмо си казвам, че опасността е преминала, когато тя отново ме спира.

— Лия? Ще се обърнеш ли към мен, ако имаш нужда от нещо? В случай, че се нуждаеш от помощ?

Уверена съм, че в думите й се крие нещо, че тя има някакво съобщение за мен, но информацията ми не е достатъчна, за да го дешифрирам. За миг ми хрумва да й разкажа всичко. Ще ми се да я попитам как ще мога да изпълнявам ролята си на Бранителка, как някой, който е толкова объркан, би съумял да предпази света от нещо, което дори не разбира?

Ала не й казвам нищо, защото, ако аз съм Бранителката, а Алис е Портата, коя е тогава леля Върджиния? Каква роля й е отредена в пророчеството?

Усмихвам й се в отговор.

— Да. Благодаря ти, лельо Върджиния.

Бързам да се кача по стълбите, преди да ми е задала друг въпрос.

Щом влизам в стаята си, където огънят е запален и цепеницата в камината пращи, аз сядам до писалището и премислям с какви възможности разполагам. Взирам се в книгата върху бюрото — книга без произход, без указания, без рождено място.

Книга стара колкото самото време.

Иззад тънката страница, където е написано пророчеството, наднича преводът на Джеймс. Всичко, което е останало от „Книга за хаоса“. Иска ми се сама да разгадая загадката, без ничия помощ, ала не разбирам и дума от написаното.

Понякога човек трябва да търси помощ, колкото и да не му се иска.

Изваждам перо и шише с мастило от чекмеджето. Издърпвам два бели листа и започвам да пиша:

Уважаема госпожице Соренсен,

Госпожица Лия Милторп Ви моли да й окажете честта да заповядате на чай…

* * *

След като написвам поканите до Соня и Луиса и вземам дръзкото решение да забравя за книгата поне за малко, уговарям Хенри да играем на някоя игра. Очите му са все още тъжни, но, честно казано, искам да отвлека вниманието си от многото въпроси, които очакват своите отговори. Ала каквото и да правя, те ще да продължат да се блъскат в главата ми.

На път за салона минавам покрай стъклената врата на зимната градина и една фигура привлича вниманието ми. Алис е седнала в огромния плетен стол до прозореца, а Ари е в скута й. Забелязвам, че в зимната градина е много студено. Стъклата са заскрежени, ала Алис се взира в тъмнината навън, увила раменете си само с одеяло, сякаш се намира в салона, където огънят гори. Тя потупва котарака по козината с ритмични движения като онези, с които разресваше косата ми. Дори от мястото, на което съм, успявам да зърна празния й поглед.

Тъкмо понечвам да се покажа, да отворя стъклената врата и да прекрача прага на покритата с плочки зимна градина, и в миг замръзвам на място. Ари скимти и се мъчи да скочи от коленете на Алис. Донякъде му пречи плетеният стол и аз се накланям, за да виждам по-добре. Когато заставам в по-удобна за наблюдение поза, цялата настръхвам от отвращение и ужас.

Причината е Алис, която държи котарака и не му дава да шавне. Вече не го гали по козината. Не го и потупва, както правеше преди няколко секунди. Не. Стиснала е кожата му в ръката си и я извива ли, извива, докато котаракът съска от болка и рита с крачета в опитите си да се отскубне от ръцете й. Но най-много ме ужасява лицето й. То е бездушно, а погледът й е все така празен, сякаш мисли за нещо съвсем незначително като например времето навън. Пръстите й стискат като клещи. Котаракът не може да се отскубне от тях, колкото и да се мъчи и да извива гръб.

Бих искала да кажа, че тутакси я спирам, ала съм тъй слисана, че губя мярка за времето и нямам представа колко секунди минават, преди да направя нещо. Когато най-после отварям със замах вратата, тя отпуска пръстите си, без ни най-малко да промени изражението на лицето си. Ари размахва лапи, скача от коленете й и се стрелва към коридора със скорост, която не е развивал, откакто беше малко котенце.

— О, Лия. Какво търсиш тук?

Тя се обръща към мен, щом влизам, но нито се притеснява, нито се трогва от присъствието ми.

— Идвам да разбера дали ти се играе на крибидж с Хенри и мен в салона — обяснявам с дрезгав глас, след което се прокашлям, за да продължа: — Какво правеше току-що?

— Хм — отново обръща глава към прозореца тя.

Питам я с по-силен и твърд глас:

— Само преди минутка. С Ари.

Тя поклаща резервирано глава.

— Нищо. Абсолютно нищо.

Идва ми да я притисна, да я накарам да си признае, но има ли смисъл? Нали я видях! Знам какво правеше, независимо какво ще ми отвърне тя. Макар и само за един кратък миг, аз разбирам всичко и то ме изпълва с ужас. Защото макар никога да не съм отричала, че Алис може да е безотговорна, егоцентрична, дори злобна, никога преди не ми е хрумвало, че всъщност може да е и жестока.

Бележки

[1] Опънато върху рамка платно за рисуване. — Б.пр.