Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (22)

22.

— Имам чувството, че главата ми ще се пръсне.

Соня лежи на леглото, което е най-близо до прозореца, с разпилени като светла паяжина коси върху възглавницата.

Не мога да измисля какво да кажа, тъй като вината си е само моя. Ако не бях притиснала Соня да се опита да повика татко, тя нямаше да стане жертва на ужасния спиритически сеанс.

— Ти… добре ли си? — колебливо пита Луиса и аз се досещам, че тя не знае доколко свободно може да говори пред леля Върджиния.

Преди да отговори, Соня притиска слепоочията си с пръсти.

— Да. Да, сигурна съм, че ще се оправя.

Тя също внимава да не изтърве някоя дума пред леля Върджиния, която да й подскаже с какво сме се занимавали в мига, в който тя случайно влезе в стаята.

Ала леля ми не се намесва. Изправя се, уверена, че подопечните й момичета са в добро здраве или ако не са, скоро ще се оправят.

— Но какво правехте? Какво си мислехте? Нима не знаете какви опасности се крият в Отвъдните светове?

Няма какво да правя — трябва да поема отговорността, която знам, че е лично моя.

— Аз съм виновна. Аз… исках да говоря с татко. Настоях пред Соня да проведе сеанс… да се свърже с него.

По лицето й се вижда, че ми вярва и приема обяснението ми със спокойствие и страх.

— Никоя, ама никоя от вас не разбира с какво си играе.

Тя оглежда всички ни поред, дори Соня, която се свива под укорителния блясък в очите й, който сякаш й действа като слънчев лъч, насочен право в многострадалната й глава.

Приближавам се до леля си, а кръвта ми кипи от гняв.

— Сигурна съм, че щях да разбера всичко, ако ти, татко или мама, или който и да е ме бяхте посъветвали! Но не, трябваше да се лутам и да търся отговори на въпроси, които дори не разбирам. Къде ли не се ровихме да разгадаем тайните на пророчеството. И знаеш ли какво? Открихме отговора! Открихме го! Но това далеч не е всичко.

Осъзнавам, че в мен се е насъбрал страшен гняв, който ме тласка толкова близо до ръба на бездната, че по-скоро ще се хвърля с главата надолу, отколкото да продължа да се страхувам от нея.

— Ключовете, това са децата, лельо Върджиния. Децата, които татко издири, и другите, които той продължаваше да издирва преди смъртта си. Тук са само Луиса и Соня. Нужен ни е списъкът, за да открием другите два ключа, и аз си помислих, че татко може да ни каже къде го е скрил, разбра ли? Затова помолих Соня да осъществи контакт с него.

Задъхвам се от ярост, дишам тежко, сякаш съм тичала с километри, докато всъщност съм изпразнила душата си от горчивината и укорите, затегнати като примка около шията ми.

Леля Върджиния се тръшва на кревата до Соня и промърморва:

— Не може да бъде.

Сядам до нея, гневът ми се е укротил до леко къкрене.

— Така е. Трябва да е така. Днес се срещнахме с един човек, лельо Върджиния. И той ни помогна да открием отговора.

Вземам ръката й в своята и й разказвам за посещението ни у мадам Берие, а после и за това у господин Уигън, като се надявам, че тя ще попълни празните места и ще ни подскаже къде да търсим списъка.

— Имаш ли някаква представа, дори най-бегла, къде може да го е скрил? — питам аз накрая.

Погледът на леля Върджиния е все още мътен от изненадата. Изражението й показва, че тя се намира в нещо като ступор, сякаш се противи на казаното от мен, сякаш душата й отказва да приеме онова, което умът й знае.

— Нямам никаква представа, Лия. Казах ти, че той никога не ми го е показвал. Пазеше го в най-строга тайна и чак сега разбирам защо. Според пророчеството ти трябва да разполагаш и с четирите ключа, за да подчиниш Звяра. Ако те са наистина човешки същества… ако се разкрие кои са точно… — тя поглежда към Соня и Луиса, а в очите й се чете страх. — Грози ги голяма опасност.

Досещам се, че има предвид Алис. Мисълта, че Соня и Луиса може да са в опасност по вина на сестра ми, ме ужасява.

— Мислиш ли, че ще трябва да ги отдалечим от Бърчууд, лельо Върджиния? Кога да си тръгнат? Още сега ли, преди Алис да е разкрила онова, което разкрихме ние?

Отговорът не идва от леля ми, а от Луиса, която е скръстила ръце на гърдите си.

— Не знам какво ще каже Соня, но аз нямам никакво намерение да си тръгна. Тази битка е и моя и възнамерявам да я водя. Освен това възможно е Алис още да не знае за ключовете. Внезапното ни тръгване само ще я накара да съсредоточи вниманието си в нашите особи.

Соня пристъпва напред, като колебливо докосва с ръка главата си.

— Луиса е права. Ще настъпи голяма суматоха, ако си тръгнем сега, а не останем до неделя, както бяхме предвидили, а и кой знае кога ще имаме възможност отново да сме заедно, за да търсим останалите ключове. При това в Отвъдното има толкова страховити неща, че няма да се стресна от едно момиче, дори ако това е Алис.

„Те не познават Алис, мисля си аз, не знаят на какво е способна.“

Ала мълча и не казвам нищо, защото, каквато и да е Алис, тя все още е моя сестра. Освен това всички ние рискуваме много, за да докараме пророчеството до неговия край.

Значимостта на настоящата задача, опасностите, които ни дебнат при нейното решаване, всичко това ме разтърсва из основи. Как ще открием другите два ключа? Дори да намерим списъка, Соня и Луиса са ясно доказателство, че останалите ключове биха могли да се намират къде ли не по света.

— Ами ако не успеем да ги намерим, лельо Върджиния? Какво ще правим тогава?

Леля ми свива устни, отива при писалището между двете легла и измъква нещо от чекмеджето. На връщане носи малка Библия. Ръцете й треперят, когато разлистват томчето към края му.

Започва да чете без каквито и да е встъпителни слова:

— И чух от храма висок глас да казва на седемтех Ангели: идете, излейте на земята седемтех чаши с гнева Божий. Отиде първият Ангел, та изля на земята своята чаша; и по човеците, които имаха белега на Звяра и се покланяха на образа му, появиха се лоши и люти струпеи. Вторият Ангел изля своята чаша в морето; и то стана на кръв като кръвта на убит човек; и всичко живо в морето измря. Третият Ангел изля чашата си в реките и в изворите водни, и те станаха на кръв. След това чуха Ангела на водите да казва…

— Седемте чуми — намесва се Луиса шепнешком.

Леля Върджиния затваря Библията и кима с глава към нея.

— Точно така.

Луиса се обръща към мен.

— Седемте чуми бележат края на Библията. И връщането към неизмеримия хаос, съществувал преди началото на времето.

Това напомняне е напълно намясто в тайнствената загадка, така че аз добавям и останалата част от текста:

— Смърт, Глад, Кръв, Огън, Тъмнина, Суша, Разруха.

Откакто открихме книгата на пророчеството, толкова пъти съм го чела, че думите са се врязали дълбоко в съзнанието ми.

— Да — потвърждава леля Върджиния. — Библията представя чумите като край, предхождащ новото начало: начало, в което светът ще се управлява от Бог в светлина. Но Библията е писана история и като всички писани истории, преведени на хиляди езици и предавани от ръка на ръка в продължение на хиляди години, тя включва в себе си неща, които може би не са пълната истина. И пропуска други, които са дори по-верни.

— В такъв случай какво означава това? — питам.

Леля Върджиния протяга ръка и улавя моята.

— Чумите са просто знак за края. За края на света, който познаваме, и за начало на друг един свят, управляван от Звяра, който ще продължи вовеки веков. Ако не успеете да откриете четирите ключа и да затворите кръга, Самаил ще открие пътя си през теб и ще бъде вече твърде късно. Седемте чуми ще се появят и ще причинят големи мъки и разруха, преди да дойде краят, който не е нищо друго, а тъкмо това. Край.

Гневно тръскам глава, като си мисля за Хенри, за Луиса и Соня, за леля Върджиния.

— Но нали аз съм Ангелът? Всички го твърдят. Нали имам избор? Ако откажа да го пропусна през себе си, той не ще може да дойде.

Доводите ми звучат по детински наивно дори на самата мен.

Върджиния ме поглежда в очите.

— Иска ми се да си права, Лия. Но Самаил ще се възползва от слабостта ти. Ще те чака да заспиш. Ще изпрати своята Армия да те открие, онези, които чакат в Отвъдното, и онези, които вече са прекрачили в нашия свят. Ще използва най-обичните ти хора против теб. Ще можеш да му се противопоставяш за известно време, но се боя, че няма да си в състояние да удържиш дълго. Армията се събира с векове и очаква своя Цар. Очаква Портата, която ще го пропусне, и той ще дойде да установи царството на ужаса. Очакват теб, Лия. Няма да се дадат лесно. Ти трябва да откриеш списъка. Трябва да намериш останалите ключове. И то бързо.

* * *

Не ми се спи. Отговорите, които открих, не ми носят спокойствието, на което се надявах, и се питам дали Соня и Луиса са също толкова неспокойни като мен. Имаме много работа, ала е късна нощ, така че решаваме да потърсим списъка в библиотеката утре, на дневна светлина. Та нали книгата беше в библиотеката? Списъкът също може да е там.

Това е единственото място, за което се досещам — тъкмо оттам бихме могли да започнем търсенето.

Не обсъждаме какво ще правим със списъка, след като го намерим, как ще открием местонахождението на другите два ключа. Онова, което добре осъзнаваме, но не си казваме, е, че трябва да направим първата стъпка, колкото и малка да е тя, защото в противен случай ще полудеем.

Седя и подпирам глава на широката дървена табла на леглото, като се старая да стоя нащрек. На ръката си съм завързала лента с възли. Дори медальонът да намери път към китката ми, той няма да има възможност да се настани върху белега ми, ако не развърже възлите, макар че и това би било възможно, доколкото ми е известно и дори доколкото засега не ми е известно. Медальонът намери пътя си до мен по най-невероятен начин, дойде при мен от дълбините на реката. Какво друго да направя, освен да го призная за свой?

И да се опитам да не го нося, за да не отворя Портата.