Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (6)

5.

На другата сутрин, докато пътуваме към града, сестра ми не проговаря и дума. Не я питам за причината, макар че Алис рядко е мълчалива. Този път мълчанието й идва в отговор на моето. Поглеждам я крадешком, забелязвам извивката на брадичката й и къдриците, които се сипят по шията й, щом се наведе да погледне през прозорчето на каретата.

Каретата подскача и спира, а Алис изправя гръб, приглажда полата си и поглежда към мен.

— Трябва ли да изглеждаш тъй нещастна, Лия? Не е ли по-добре да избягаме от унинието на Бърчууд? Та нали в края на деня отново ще се върнем в огромната и мрачна къща, която ще ни чака?

Тя произнася думите с настроение, ала аз усещам напрежението в гласа й, забелязвам го по накипреното й лице.

Това е театралната Алисина версия, пред мен сега е онази Алис, която дълго и прецизно е репетирала репликите си.

Едмънд ми отваря вратата и аз му се усмихвам в отговор.

— Госпожице.

— Благодаря ти, Едмънд.

Изчаквам Алис на тротоара. Тя, както обикновено, не си прави труда да му продума.

Преди да си тръгне, той се обръща към мен:

— Ще се върна в края на деня, госпожице.

Той не се усмихва често, ала сега го прави едва забележимо, така че освен мен никой друг не го вижда.

— Да, разбира се. Довиждане, Едмънд — отвръщам аз и хуквам да настигна Алис, която се е запътила към стълбите на училището. — Можеш да бъдеш малко по-учтива, Алис.

Тя се извърта като пумпал и безгрижно ми се усмихва.

— И защо? Едмънд работи за семейство Милторп от години. Нима мислиш, че едно „моля“ или „благодаря“ ще улесни задълженията му?

— Може би ще ги направи по-приятни.

Спорът ни не е от вчера. Отношението на Алис към прислугата в Бърчууд е изключително лошо. Но по-лошото е, че грубостта й често засяга и семейството, особено леля Върджиния. Сестрата на майка ми не се оплаква на глас, но аз забелязвам възмущението по лицето й, когато сестра ми се обръща към нея така, сякаш е най-обикновена бавачка.

Алис въздъхва вбесена, хваща ме за ръката и ме дърпа нагоре по стълбите към входа на „Уиклиф“.

— О, за бога, Лия! Няма ли най-после да тръгваш? Ще закъснеем заради теб.

Докато се тътря по стъпалата след сестра си, погледът ми бяга към книжарницата на Дъгласови, скътана в склада на приземния етаж под прозорците на училището. Джеймс е с три години по-възрастен от мен и е завършил задължителното си образование. Сигурна съм, че сега е вътре и работи, и ми се иска да отворя вратата и да го повикам, ала не ми остава и миг свободен, защото Алис ме дърпа във вестибюла. Затваря вратата и търка облечените си в ръкавици длани, за да се стопли.

— Божичко, колко застудя! — Тя развързва пелерината си, без да откъсва поглед от ръцете ми. — Побързай, Лия, хайде!

Няма друго място, където най-малко искам да бъда. Ала Едмънд си е заминал, така че се насилвам да действам и окачам пелерината си до вратата. Госпожа Томасън бърза към нас откъм задната част на сградата и върху лицето й в еднаква степен са изписани и раздразнение, и смут.

— Закъснявате за утринната молитва, госпожици! Побързайте и се вмъкнете вътре, без да вдигате много шум.

Тя ме побутва към столовата, сякаш аз се нуждая от нейния подтик повече, отколкото Алис.

— Много съжалявам за загубата ви. Господин Милторп беше чудесен човек.

Втурвам се след Алис, която целеустремено крачи към столовата. Гласовете на останалите момичета долитат иззад вратата, обединени в мрачен унисон, докато изричат утринната молитва. Алис бута едната от тежките врати и за миг се озовава вътре. Тя дори не се опитва да пази тишина и аз нямам друг избор, освен кротко да я последвам, като се питам как съумява да държи толкова високо главата си и толкова изправен гърба си, докато всички ни наблюдават.

Когато Алис влиза, госпожица Грей преплита език, което кара по-голямата част от момичетата да надникнат иззад притворените си клепачи към нас. Двете с Алис се мушваме на местата си на масата, като мънкаме думите на молитвата заедно с останалите. Щом всички изричат: „Амин!“, трийсет чифта очи се отварят и любопитно се вторачват в нас. Някои се стараят да са по-предпазливи, но други, като Виктория Алкот и Мей Смитфийлд, не си правят труда да скрият любопитството си.

— Алис, Амалия! Толкова се радваме, че отново сте сред нас! Знам, че ще изразя общото мнение в „Уиклиф“, като ви уверя, че много съжаляваме за загубата ви.

Докато държи отрепетираната си реч, госпожица Грей стои изправена пред масата и сяда едва когато ни чува да смотолевяме нещо като „Благодаря“.

Емили и Хоуп, момичетата, седнали от двете ми страни, избягват погледа ми. Не се славя с умението си да водя разговор, а смъртта в семейството несъмнено ме прави нежелана компания. Оглеждам салфетката в скута си, сребърните прибори, които блестят до чинията ми, маслото, намазано върху филията ми. Очите ми забелязват всичко друго, но не и пълните с неудобство погледи на останалите момичета. Те също избягват да ме гледат.

С едно-единствено изключение.

Луиса Торели се взира открито в мен, леко ми се усмихва и аз усещам искрените й съболезнования дори през масата, която ни дели. Луиса винаги седи отделно от другите, местата от двете й страни остават празни винаги, когато момичетата в „Уиклиф“ могат да го уредят. Момичетата шушукат по неин адрес, защото тя е италианка, но според мен го правят повече от завист към гарвановочерните й къдрици, алените й устни и екзотичните й тъмни очи. В момента мен ме избягват по една много по-проста причина — защото съм сираче, загубило и двамата си родители при странни обстоятелства, — но това сякаш няма никакво значение. Ние тутакси се почувствахме по-близки заради това, че сме по-различни от останалите, и аз се питам дали двете с Луиса не сме създадени, за да бъдем приятелки.

* * *

Господин Дъглас се е сдобил с нов текст на френски език, разделят ни на две групи и ни изпращат да поработим в книжарницата му като част от обучението ни по чужди езици. Ще ми се да си кажем две-три думи с Джеймс за книгата, ала той работи в задната част на магазина заедно с баща си, останалите момичета и нашата придружителка госпожа Бейкън.

За нула време свършвам превода на откъса, който са ми дали, заставам до рафта, който е най-близо до прозореца, и разглеждам новопристигналите от Лондон материали, когато долавям приглушен разговор откъм един от другите рафтове. Извивам се назад, скрита зад високия куп книги, и виждам, че Алис настоятелно шепне нещо в ухото на Виктория. Алис силно е свила устни, което означава, че е взела решение и няма да го промени за нищо на света, после двете се оглеждат и се измъкват през вратата навън сякаш това е най-естественото нещо на света.

Само след миг осъзнавам какво правят. Когато значимостта на простъпката им ми става безпощадно ясна, чувствам облекчение, ала едновременно с това оставам странно наранена, задето не са ме включили в плановете си, независимо какви са те.

Без да му мисля много, аз вземам решение, което може да ми докара огромни неприятности. Ако ни придружаваше някой друг, а не госпожа Бейкън, щях да се подвоумя, ала едно нещо не може да се отрече на нашата придружителка — склонността й бързо да се унася в дълбока дрямка почти винаги, когато момичетата от „Уиклиф“ са под нейно наблюдение.

Тихо се приближавам до изхода, като се старая да се държа така, сякаш имам сериозна причина да изляза от книжарницата. В мига, в който усещам студената топка на бравата в ръката си, отзад някой тихичко се прокашля.

Бързо затварям очи с тайната надежда, че тъкмо Джеймс е този, който ме е засякъл, защото никога няма да ме издаде. Обръщам се и виждам Луиса Торели да се подпира на един от рафтовете и да ме гледа дяволито изпод силно извитите си, сякаш оцветени с мастило мигли.

— Отиваш ли някъде? — тихо пита тя и повдига вежди.

В изражението на лицето й няма заплаха, а само възбуда, неумело прикрита зад лукавата й усмивка. Вероятно трябва да обмисля дали да включа и нея в приключението, но Алис вече е навън и аз не желая да изгубя следите й, докато стоя и се напъвам да взема решение.

— Да — кимам в посока на вратата аз. — Идваш ли?

Широка усмивка озарява лицето й, тя кимва с глава и се втурва към вратата, сякаш е чакала поканата ми с години. По-смела е от мен — изскача през вратата навън и тръгва по тротоара, докато аз тихо затварям след себе си. Чака ме преди завоя и аз я настигам.

Луиса отново тръгва, като не отлепва очи от гърба на сестра ми, която се отдалечава заедно с Виктория.

— Предполагам, че отиваме нататък?

Аз кимам с глава и тутакси осъзнавам значимостта на нашето прегрешение.

Луиса не знае нищо.

— Къде отиваме?

Поглеждам я и свивам рамене.

— Нямам представа.

Звънкият й смях ехти из улицата и един минувач се обръща и ни се чуди.

— Чудесно! Истинско приключение, а?

С мъка сдържам усмивката си. Луиса изобщо не е такава, каквато си я представях.

— Да, приключение, което ще ни докара куп неприятности, ако ни хванат.

Устата й се разтяга в неудържим кикот.

— Е, поне ще завлечем и Виктория Алкот.

Алис и Виктория са стигнали до някаква сграда, която много прилича на „Уиклиф“. Двете спират на тротоара и си говорят нещо, като не отделят поглед от вратата горе на стълбищната площадка. Не съм си помисляла как ще реагирам, когато Алис ни види, че сме по петите й, но вече е късно — няма какво да сторим, нито къде да се денем. Щом двете с Луиса ги доближаваме, ченето й увисва от изненада.

— Лия! Какво… Какво правиш тук?

По лицето на Виктория пробягва тиха ярост.

Вдигам глава, което означава, че не приемам никакви заплахи.

— Видях те да излизаш. Исках да разбера къде отиваш.

— Ако ни издадеш — заплашва ме Виктория, — горчиво ще съжаляваш. Ти…

Алис й хвърля предупредителен поглед, после се обръща към мен.

— Няма да ни издаде, Виктория. Нали, Лия?

Въпросът й не изисква отговор и тя продължава:

— Добре тогава. Тръгвайте. Нямаме цял ден на разположение.

Те не удостояват Луиса с поглед. Сякаш тя не съществува. Тръгваме след тях нагоре по стълбите и тогава се сещам, че Алис не е отговорила на въпроса ми. Тя се спира чак горе на площадката, навежда се и чука на огромната лъвска глава върху резбованата дървена врата. Ние неспокойно пристъпваме от крак на крак и най-после чуваме шум от приближаващи се стъпки.

Луиса дърпа Алис за ръкава.

— Някой идва!

— Не сме глухи, Луиса — извръща очи Виктория.

Черните очи на Луиса блясват сърдито, ала не успява да каже нищо в своя защита, защото вратата се отваря. Жената на прага ни посреща с недружелюбен поглед.

— Да?

Оглежда ни една по една, сякаш се чуди коя от всички ни е най-голямата пакостница. Иска ми се да посоча към Виктория, ала нямам нито тази възможност, нито този кураж.

Алис се изпъчва и отвръща с най-надменното изражение, на което е способна.

— Добро утро. Идваме при Соня Соренсен.

— А мога ли да попитам кои сте вие? И каква е целта на посещението ви?

Жената има кожа с цвят на тъмен карамел, очите й са с един тон по-светли, почти кехлибарени. Прилича ми на котка.

— Бихме искали да ни направи сеанс срещу заплащане, ако обичате.

Алис се държи властно, сякаш жената няма никакво право да я разпитва, макар че всъщност е едно малко момиче, което дори не би трябвало да се разхожда по улиците без придружител.

Жената леко повдига вежди.

— Много добре. Заповядайте във фоайето. Ще попитам госпожица Соренсен дали може да ви приеме.

Тя държи вратата, докато всички се изнизваме през нея и влизаме, полите ни шумолят и се завиват около краката ни, докато се мушваме през тясната врата.

— Моля, почакайте тук.

Тя се качва по простата дървена стълба, а ние оставаме да чакаме в тишината, нарушавана само от тиктакането на невидимия часовник в стаята до салона. Задушава ме непреодолимо желание да избягам оттук, когато осъзнавам, че сме в някаква странна къща и на горния етаж се намира Бог знае кой, при това жива душа не е наясно къде сме.

— Какво правим тук, Алис? Какво е това място?

Алис се усмихва хладно и непреклонно. Сякаш изпитва задоволство от факта, че знае неща, които не са известни на останалите.

— Дошли сме при една спиритистка, Лия. Тя може да разговаря с мъртвите и да предсказва бъдещето.

Нямам време да мисля върху причините, поради които Алис се интересува от бъдещето. От стаята на горния етаж се чуват гласове и ние се споглеждаме, натъпкани една до друга в тесния вестибюл. Повдигаме вежди в мълчалив въпрос, щом над главите ни затрополяват нечии тежки стъпки.

Жената наднича надолу към нас и ни вика да се качим.

— Можете да дойдете.

Алис ни повежда. Виктория и Луиса тръгват без никакво колебание след нея. Едва когато Луиса стига до третото стъпало и се обръща назад, осъзнавам, че не съм се помръднала от мястото си.

— Хайде, Лия. Много е забавно.

Внезапно ме обзема страх и преглъщам тревожно, но й се усмихвам, тръгвам след нея и влизам през вратата от дясната страна на стълбищната площадка.

В стаята е тъмно, кепенците на прозорците са пуснати, така че само от ъглите им се процежда бледа светлина. Ала от момичето, седнало до масата, се излъчва ярко сияние — тя е заобиколена от свещи, чиито златисти пламъчета се отразяват в кадифената й кожа. Косата й блести дори на оскъдната светлина, проникваща през процепите на кепенците, и въпреки че стаята е пълна със сенки, аз успявам да различа извивката на скулите й и без да виждам добре очите й, съм убедена, че са сини.

— Госпожица Соренсен не се чувства много добре — казва жената, която ни е довела, и с укор поглежда момичето. — Може да ви предложи съвсем кратък сеанс.

— Благодаря, госпожо Милбърн.

Гласът на момичето прозвучава така, сякаш смъмря по-възрастната жена, която мълчаливо затваря вратата след себе си.

Алис и Виктория нерешително се запътват към масата и сядат на столовете срещу момичето. Аз, от друга страна, съм толкова привлечена от него, че сядам от дясната му страна. Луиса се настанява до мен и затваря кръга.

— Благодаря, че дойдохте. Аз съм Соня Соренсен. Нали идвате за спиритически сеанс?

Навеждаме глави и не знаем какво да отговорим. В „Уиклиф“ не са ни учили как да се държим в подобни ситуации.

Тя ни поглежда в очите, всяка една поотделно.

— Има ли някого, с когото бихте желали да установите контакт и от когото се надявате да получите известие?

Единствена Виктория проговаря:

— Бихме искали да разберем какво знаете за бъдещето. За нашето бъдеще.

Личи си, че е още съвсем малка, и се питам дали, когато отново направи някоя подлост в „Уиклиф“, аз ще си припомня треперещия й глас, с който сега задава въпроса.

— Ами… — Соня отново ни поглежда една по една, после спира поглед върху Алис, след това върху мен. — Може би ще имам известие за вас.

В тъмнината двете с Алис срещаме погледите си. За миг ми се струва, че в очите й откривам хладен гняв, ала тутакси отпъждам това хрумване. Не мога да мисля трезво. Бягството ни от училище и странната къща — къща, която е направена така, че да изглежда странно, за да улеснява задачата на Соня — ме карат да се чувствам извън действителността. Поемам си дълбоко дъх.

— Да се уловим за ръце.

Соня разперва ръцете си встрани. Всички се хващат една за друга и остава само моята ръка, която трябва да се улови за тази на Соня, за да се затвори кръгът. Протягам я, като внимавам да не открия белега си, и усещам хладната й суха длан в своята.

— Трябва да ви помоля да пазите тишина. Никога не знам какво ще видя или чуя. Действам според волята на духовете, а понякога те изобщо нямат желание да контактуват с мен. Не бива да говорите, докато не ви се каже.

Клепачите й трепват и се затварят.

Взирам се в призрачно разкривените лица около масата. В тях има нещо останало от момичетата, които познавам, ала никое от тях не изглежда така, както навън, на обляната в слънце улица. Няма какво друго да правят, освен да се взират в Соня, и една по една затварят очи. Най-после и аз затварям своите.

Стаята е тъй добре изолирана от външния свят, че не се чува и звук — нито тропотът на конски копита, нито виковете по улицата, не се чува дори тиктакането на часовника от долния етаж. Долавям само вдишването и издишването на Соня. Нагласявам и своето дишане в нейния ритъм — вдишване, издишване, вдишване, издишване, — докато накрая се обърквам и не съм сигурна тя ли диша, или самата аз.

— О! — звукът изригва от мястото до мен и аз подскачам, отварям очи и пред себе си виждам лицето на Соня. Очите й са вече отворени, но погледът й е вперен някъде надалеч.

— Тук има някой. Гостенин — и ме поглежда. — Дошъл е при теб.

Алис се оглежда и бърчи нос. За миг до ноздрите ми долита аромат. Мирис на тютюнев дим. От лула. Само лек повей, но душата ми го разпознава безпогрешно, независимо какво ми говори разумът.

— Той иска да ти каже, че всичко ще е наред.

Соня затваря очи, сякаш се опитва да види нещо, което не може да съзре с отворени очи.

— Той иска да знаеш, че… — и млъква. Млъква и широко отваря очи в почуда, като се взира в мен, после обръща поглед към Алис, а накрая отново го връща върху мен. Гласът й звучи така, сякаш доверява някаква тайна шепнешком.

— Шшт… Те знаят, че си тук.

Тя започва да клати глава, като мънка нещо сякаш на себе си или на някого, който седи до нея, но е напълно ясно, че не се обръща към нас.

— О, не… О, не! О, не! О, не! О, не! Сега си върви казва тихо тя, сякаш усмирява разглезено дете. — Продължавай. Това не съм аз. Не съм. Не съм те викала.

Гласът й, досега тих и спокоен, става дрезгав от напрежение.

— Няма смисъл. Те няма да ме чуят. Дошли са при… — тя се обръща към мен, снижава гласа си до шепот, сякаш се страхува, че някой може да я чуе. — Дошли са при теб… при теб и сестра ти.

Думите й са ясни, тя ме гледа право в очите и то тъй трезво, че е невъзможно да я взема за луда, макар че казаното от нея няма нищо общо със здравия разум.

Стаята притихва. Нямам представа колко време седим и мълчим, преди най-после Соня да примига и да се огледа, сякаш едва сега разбира къде се намира. Щом ме зърва, тя изправя гръб и се вторачва в мен с поглед, пълен с обвинение и страх.

— Не биваше да идваш.

Аз клатя глава.

— Какво… Какво искаш да кажеш?

Тя ме поглежда в очите и дори на трептящия пламък на свещите аз забелязвам, че нейните наистина са сини, както и предполагах. Не са с наситения морскосин цвят на очите на Джеймс, а с крехкия син цвят на леда, който се напластява в най-дълбоката част на езерото през зимата.

— Сама знаеш — произнася тихо тя. — Трябва да знаеш.

Поклащам глава, нямам желание да погледна останалите момичета.

— Моля те, сега трябва да си отидеш — и тя толкова бързо се отблъсва с ръце от масата, че столът й се катурва на пода.

Удивено вдигам очи към нея и замръзвам на място.

— Ама че безсмислица! — Алис става, а гласът й пронизва гнетящата тишина. — Ела, Лия. Тръгваме си.

Тя идва, издърпва ме от стола и сковано се обръща към Соня, на чието лице е изписан такъв ужас, че се вцепенявам още повече.

— Благодаря, госпожице Соренсен. Колко ви дължим за сеанса?

Соня тръска глава и русите й къдрици подскачат.

— Нищо… Просто… Моля ви, вървете си!

Алис ме дърпа към вратата. Няма нужда да казва нещо на Виктория, защото тя вече се е запътила към изхода. Луиса изчаква двете с Алис да тръгнем. Долавям стъпките й зад нас и всички вкупом излизаме от стаята.

Едва осъзнавам какво върша — Алис ме води надолу по стълбите покрай жената, която се нарече госпожа Милбърн, и навън от къщата. Имам смътното усещане за опрени едно в друго тела и шумолящи поли, когато Виктория и Луиса се провират покрай мен и излизат навън. Иначе всичко се случва като на сън — бързаме надолу по улицата в неловко мълчание.

Хладният следобеден въздух в съчетание с вероятността да ни хванат, че сме избягали от занятията в книжарницата, би трябвало да ме върнат в действителността. Ала не става така и докато се препъвам по улиците, хванала се за ръката на сестра си сякаш съм малко дете, аз забравям сутрешната ни свада. Виктория върви няколко крачки пред нас, а Луиса се влачи отстрани и мълчи.

Отсреща се появява книжарницата на господин Дъглас и аз зървам госпожица Грей да стои отпред и да се кара на Джеймс и госпожа Бейкън. Те обръщат поглед към нас и ни виждат. Избягвам да гледам госпожица Грей в очите. Ако го направя, със сигурност ще разбера каква сме я оплескали. Гледам към Джеймс. Напрегнато се взирам в лицето му, съсухрено от притеснение, и накрая не виждам нищо друго, освен него.