Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (19)

19.

— Лия! — маха ми с ръка от стаята за гости Соня, щом ме зърва, а в ушите ми продължава да звучи разговорът, който проведохме с Алис.

Прекрачвам прага на стаята.

— Очаквах да спиш след дългия ден.

— Прекарахме чудесно, Лия. Но имаме да вършим работа, нали така? — Соня отмества погледа си към Луиса, която седи върху едното легло.

Колебая се, преди да кимна с глава. Мога само да се надявам, че и Луиса ще прояви същото разбиране като Соня.

Луиса повдига вежди.

— Какво има, Лия? Нещо не е наред ли?

Сядам на ръба на леглото и клатя глава.

— Не точно. Но има нещо, което съм нямала възможност да споделя с теб. Открих го тъкмо когато двете със Соня дойдохте на чай у дома.

— Какво е то?

Прокарвам пръст по челото си и се опитвам да се успокоя, преди да направя признанието, което може да разруши приятелството ни, ценено от мен толкова много. Не намирам лесен начин, по който да го изрека, затова го казвам колкото е възможно по-просто и по-бързо. Обяснявам причината, поради която моят знак се различава от нейния, като се съпротивлявам на порива си да омекотя информацията с рационални доводи. Ако истински работим заедно, Луиса не може да не разбере какво точно представлявам.

Тя не бърза да каже каквото и да е. Няма го очаквания от мен гняв, няма ги възраженията. Тя ме поглежда в очите, сякаш в тях ще открие отговорите на всичките си въпроси. Накрая се пресяга и ме хваща за ръката, улавя дланта, която Алис току-що е пуснала завинаги. Когато започва да говори, думите й са прости, ала ми дават повод за надежда.

— Разкажи ми всичко.

Така и правя. Разказвам й за пророчеството, за ролята си в него, за медальона. Тя посреща признанията ми със стоическо спокойствие, а осъзнаването, че аз съм Ангелът или Портата, ни най-малко не повлияват на решимостта й. Привършвам разказа си със съзнанието, че продължението му ще се напише от всички нас.

— И ето, че се връщаме отново към ключовете — казвам аз. — Но сега вече знаем малко повече.

Луиса кима с глава и къдриците й подскачат на раменете.

— И на това място се появява тайнствената мадам, нали така?

Удивена, вдигам поглед към Соня.

Тя накланя глава на една страна и се усмихва.

— Разказах й за посещението ни у мадам Берие.

— Добре. Значи сега знаеш всичко.

— Да — отвръща Луиса, — само че…

— Само че какво?

— Ами защо не ме повикахте да дойда с вас? Бих искала да науча повече за пророчеството…

Усещам разочарованието в гласа й и сърцето ми се свива от чувство за вина, ала в същия миг се намесва Соня:

— Беше мое хрумване, Луиса. Прислужницата на госпожа Милбърн познава една от прислужниците на Лия. Опасявах се да ти изпратя съобщение в „Уиклиф“. Не исках да загазиш, защото знаех, че ако научиш за срещата ни, няма да се спреш пред нищо, независимо от обстоятелствата.

Луиса мълчи и това ме кара да се боя, че сме наранили чувствата й, но не след дълго я чувам да промърморва:

— Мисля, че имате право. Понякога съм такъв инат! — Тя се смее на собствената си критична бележка. — Е? Какво каза тя, тази тайнствена жена?

— Каза ни, че Самхейн е празник на древните друиди, който бележи началото на сезона на Тъмнината.

Сядам и издърпвам фуркетите от косата си.

— Излезе, че се отбелязва точно на първи ноември, но не можем да разберем какво общо има той с ключовете. Единственото що-годе интересно нещо е, че съвпада с рождения ден на Соня.

Луиса изправя гръб.

— Какво каза?

Изражението на лицето й ме кара да замълча и когато косата ми се разпилява по раменете, отпускам ръце в скута си.

Излегнала се на другото легло и подпряла глава на дървената му табла, Соня се намесва:

— Каза, че по една случайност рожденият ми ден се пада на празника Самхейн, първи ноември.

Луиса пребледнява.

— Луиса? Какво има? — питам аз.

— Ами само… да, много странно… — тя се взира в огъня и говори тихо, сякаш сама на себе си.

— Какво? — Соня се плъзга от мястото си и се премества в края на другото легло.

Луиса я поглежда в очите.

— Че си родена на първи ноември. Странно е, защото и аз съм родена на същата дата.

Соня става, отправя се към камината, после вдига поглед към нас.

— Но това е… Коя година? — гласът й трепери, когато задава въпроса.

— Хиляда осемстотин седемдесет и четвърта — прошепва Луиса и шепотът й сякаш пропълзява и се настанява в лепкавата тъмнина в ъглите.

— Да — бавно кима с глава Соня. — Да. И аз.

Започвам да крача пред тях и се мъча да се съсредоточа в множеството несъответствия в тази загадка.

— Няма логика. Моят рожден ден не е на първи ноември, така че това няма нищо общо с всички нас, а само с двете ви — мърморя доста високо аз, без да се обръщам нарочно към някоя от тях. — Как бихме могли да разберем нещо толкова… толкова…

— Безумно? — обажда се Луиса от леглото.

Обръщам глава към нея.

— Да. Това е безумно, не мислите ли?

Соня се тръшва на канапето до камината.

— И какво ще правим сега? Фактът, че сме родени по едно и също време, е наистина странен, но той не ни приближава до нашата заветна цел — да намерим ключовете.

Спомням си писмото.

— Всъщност тъкмо това исках да ви кажа. Може би ще се приближим към целта си.

Соня вдига очи към мен.

— Какво имаш предвид?

Измъквам плика от джоба си и й го подавам.

— Изпрати ми го мадам Берие след срещата ни.

Соня става, за да вземе плика, отваря писмото и след като го прочита, подава го на Луиса.

— Кой е той? — пита Луиса. — Кой е Аластер Уигън?

— Не знам — клатя глава аз. — Но утре ще разберем.

* * *

На другата сутрин слизаме по стълбите, вземаме пелерините си от закачалката в антрето и излизаме навън в мразовитото, но слънчево утро. Вече съм убедила леля Върджиния да ни разреши да излезем. Знам, че усети лъжата ми, когато й заобяснявах защо трябва да отидем в града на чай, но пък аз не съм толкова важна — тя е натоварена да се грижи за Хенри. А аз искам само да я закрилям, да ги закрилям двамата с брат ми.

Откакто разговаряхме на стълбите с Алис, чувствам се така, сякаш сме пресекли невидима преграда, отвъд която ни дебне единствено тъга и загуба. Стремежът ни да стигнем до края на пророчеството по начин, по който всяка от нас желае, ще е опасен, дори смъртоносен. И все пак няма какво да се прави, трябва да вървим напред, ако не искам да живея в тъмнина през остатъка от дните си.

А това не бива да стане.