Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пророчеството на сестрите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prophecy of the Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
Jetchka (2015)

Издание:

Мишел Зинк. Пророчеството на сестрите

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-750-2

 

Формат 84/108/32. Печатни коли 17

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница Симолини

История

  1. — Добавяне

34.

Този път чукам на вратата на Алис и очаквам отговор. Когато някой е спасил нечий живот, полага му се необикновено внимание, независимо какво се е случило преди това.

— Влез — гласът й звучи приглушено иззад огромната врата, тих е като в детските ни години.

Бавно отварям вратата. Избягвах този разговор, последното истинско сбогуване, което трябва да направя. И най-трудното заради края, който ще го последва.

— Алис — заставям официално до леглото й, а тя се изправя до скрина.

— Лия. Добре ли си? — погледът й е мил, гласът й звучи искрено.

Поклащам глава, а тя широко разтваря очи и ме гледа с тревога.

— Какво… какво има? Съветва ли се с лекаря?

Когато преглъщам, чувствам болезнен спазъм в гърлото си и за миг се питам дали да не се разплача, ако все още са ми останали сълзи.

— Не съм. Лекарят не може да ми помогне. Не може да ми върне Хенри, нали? — скръбта се усеща в тона, с който задавам въпроса си. Всъщност това не е въпрос. И все пак изисква отговор, различен от онзи, който и двете знаем, че е истинският.

— Не — клати глава Алис.

Улавям се за таблата на леглото и търкам палци в топлото дърво, колкото да правя нещо с ръцете си.

— Утре рано заминавам.

— Леля Върджиния ме осведоми. Отиваш в Лондон, нали?

Кимам с глава. Двете с леля Върджиния обсъдихме плюсовете на това да запазим целта на пътуването ми в тайна, но трябва да кажа, че тук, в нашия свят, не ме е страх от Алис толкова, колкото в Отвъдния. После, нали съм в ролята на Портата? Най-вероятно Алис недоумява, защото колкото и да желае да ме отстрани, тя трябва и да си признае, макар само пред себе си, че е по-добре да живее с надеждата, че ще променя решението си, отколкото да ме отстрани завинаги.

Така си казвам аз в най-мрачните моменти. В миговете, в които се налага да приема, че в ръцете на сестра ми животът ми е в опасност. Тя си поема дълбоко въздух и продължава:

— Лия. Нямах намерение… така де, не знам защо… защо го направих. Всичко стана толкова бързо, не мислиш ли?

Би трябвало да съм сърдита. Би трябвало да съм извън кожата си от гняв. Ала в сърцето ми цари странен покой. Яростта ми е точно толкова безпомощна и слаба, колкото бяха и студените ми крайници, след като ме измъкнаха от водата.

— Така е. Стана много бързо — прошепвам аз, тъй като споменът за ужасните мигове ме преследва като призрак и не ми дава покой. — Но ти си застанала твърдо на страната на пророчеството. На противниковата страна.

— Намираме се на противоположните страни от самото начало, Лия. Никога сме нямали възможност да бъдем нещо друго, освен противници. Нима все още не си наясно? Още ли си склонна да виниш едната от двете ни? Не можем ли просто да приемем, че такава е съдбата ни? Че нито една от нас не е направила грешен избор?

Подпирам глава в таблата на леглото и се взирам в дърворезбата върху тънката подпора.

— Вярно е, че много отдавна имената ни са били написани в пророчеството, Алис. Ала имало е избор. И за двете ни. Винаги има избор. Ти направи своя. Аз също. Лошото е, че изборът ни е различен.

Тя тръгва към мен с истинската си, присъща само на Алис, усмивка и аз знам, че винаги ще я помня такава. Лъчезарната усмивка, която те кара да направиш всичко, за да почувстваш топлотата й. Тя идва и се хваща за едната от четирите колони на леглото, поставя ръката си до моята и се навежда към мен, докато двете опираме челата си, както правехме като деца.

— Ще ми липсваш, Лия. Каквото и да се случи.

Усещам хладната й кожа.

— Ти също.

Изправям се, защото се боя, че ако остана още малко до сестра си, ще забравя коя е всъщност. Ще забравя какво желае и какво е вършила досега.

— Но ние пак ще се срещнем.

Тя отстъпва крачка назад, взема ръката ми, после бързо я пуска.

— Права си.

Вглеждам се в бездънните й зелени очи, които са същите като моите.

— Значи няма да размислиш, така ли? Дори сега?

Тя поклаща глава.

— Особено сега. Да се откажем от каузата си заради друга, която със сигурност ще се провали, би било глупаво. — Твърдият й поглед става леденостуден и празен като езерото през зимата. — А аз съм всичко друго, но не и глупава, Лия.

Остава ми само да кимна с глава. Думите й очертават още по-ясно фронтовата линия. Следващата ни среща едва ли ще протече толкова кротко.

Няма какво друго да си кажем. Бързо се обръщам, преизпълнена със съжаление, с тъга и не на последно място с бушуваща в гърдите ми ярост. Излизам от стаята, без да погледна назад, и затварям вратата след себе си. Затварям подстъпите към сестра си, която тъй добре познавах навремето.

* * *

Връщам се в стаята си и виждам, че вратата е широко отворена, ала не това ме кара да се спра. Спирам, защото ме спохожда онова особено усещане за празнота, което трудно се описва, но което толкова често остава, щом някой излезе от стаята.

Оглеждам се и се опитвам да установя какво липсва, ала прозорците са плътно затворени и всичко е непокътнато.

С изключение на късчето хартия, което лежи върху писалището ми.

Внимателно прекосявам стаята. Макар да съм сигурна, че в нея няма никой друг, неприятно ми е да разбера, че някой се е ровил в личните ми вещи. Отивам до бюрото, навеждам се и вземам листчето. Светлината е мъждива, стаята се осветява единствено от меките отблясъци на огъня в камината. Трябва да приближа листчето до очите си, за да разчета думите, но и тогава с мъка разпознавам разкривените букви, въпреки че съобщението е просто и кратко.

За да откриеш края на книгата,

прекоси древната гора към тайнствения остров.

А дотогава трябва да си готова за приближаващата битка…

И никому да не се доверяваш.

Отпускам се на стола до писалището, като продължавам да стискам листчето в ръката си. Безнадеждността, моята позната компаньонка през последните дни, след смъртта на Хенри, за малко повдига крайчеца си. На нейно място аз усещам определена цел.

Връщам поглед към бележката. Няма подпис, но това не е толкова важно. Тя представлява ясен знак, че животът ми се е променил толкова много, че с лекота отгатвам смисъла, скрит зад загадъчните думи, макар да не знам автора им.

Липсващите страници от книгата са все още някъде там.

Трябва да ги намеря и да сложа край на пророчеството.

А после да се опитам да започна на чисто.

* * *

Спирам, но продължавам да държа перото и да търся подходящите думи. Въпреки разговора ни в книжарницата няма да е честно да тръгна, без да споделя с Джеймс поне част от истината; нима Джеймс не е най-старият ми приятел, моят най-скъп съюзник, най-близкият до сърцето ми?

Но в пророчеството няма място за любов. Не и сега. Да го въвлека в пророчеството, би било егоистично от моя страна, но пък не ми се иска и да го нараня. Трябва да се опитам да му обясня, без да се впускам в подробности. Трябва да се помъча да го накарам да разбере, че се нуждая от време. Време далеч от него, далеч от Бърчууд, далеч от Алис. От всичко, което ми пречи да намеря отговорите, водещи към края на пророчеството.

Не знам дали ще е достатъчно — незначителните ми думи, безсмислените ми забележки, моите празни извинения. Ала то е всичко, оставено ми от моята майка, всичко, което ми остава под бремето на моята скръб, след като знам, че ме очаква решителна битка.

Скъпи мой Джеймс,

Няма да си взема сбогом с теб. Защото това не е краят на нашата любов. Как би могло да бъде, щом сърцето ти бие досами моето още от времето, когато сърцата ни изобщо са започнали да бият? Не, ние сме двете страни на една и съща монета. Ние принадлежим един на друг и винаги сме си принадлежали.

Спомням си топлите ти устни върху моите, думите ти на Деня на благодарността и ето моя отговор: Да. Да, ще бъда твоя. Да, искам да изживея живота си с теб. Да, копнея да държиш ръката ми в своята и това да продължи до края на света.

Ала желанието ми не би могло да се сбъдне, ако не намеря отговора на единствения въпрос, с който се сблъсках току-що. Един въпрос колкото опасен, толкова и неясен. А докато го търся, не искам да те въвличам в опасностите около него, макар да знам, че ако можеше, щеше да оспориш моето решение.

Вместо да ти го кажа, докато гледам обичното ти лице, предпочитам да ти напиша писмо, защото съм сигурна, че иначе би се опитал да ме спреш. Сигурна съм, че би поискал отговори от мен. Убедена съм, че не би ме пуснал да замина, без да ми помогнеш, без да ме посъветваш. А, честно казано, сама не вярвам, че бих устояла на настояванията ти.

Но въпреки всичко ще го направя. Трябва да ми вярваш, ако някога си имал доверие в мен, ако някога си ме обичал. Трябва да повярваш, че никога нямаше да те оставя, ако имаше друг начин. Трябва да ми повярваш, че ще се върна при теб. Защото ще се върна, Джеймс. Наистина. Имаш думата на моята любов и трябва да я пазиш до сърцето си, докато сложа край на онова, което иначе би било пречка между нас.

Винаги си ме закрилял. А сега трябва да повярваш, че е мой ред да сторя същото за теб. Да запазя и двама ни, така че някой ден да станем едно.

Стремя се да бъда честна с теб, Джеймс. Моля се да ме чакаш. Ако ме чакаш, аз ще се върна. Имаш думата ми, имаш и любовта ми.

Твоя Лия