Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (8)

7.

Слизам по стълбите и заварвам Хенри да седи на стола си до прозореца в салона. „Островът на съкровищата“ лежи отворена на коленете му, но той не чете. Загледал се е навън през прозореца.

Не си правя труда да стъпвам тихо. Добре ми е известно какво е да си погълнат дълбоко от мислите си и не желая да го стресна. Ала той ме забелязва чак когато проговарям.

— Добро утро, Хенри.

Вдига поглед и примигва с очи, сякаш съм го събудила от дълбок сън.

— Добро утро.

Килвам глава, взирам се в лицето му и се опитвам да определя изражението, което се появява в дълбините на кафявите му очи.

— Добре ли си?

Той дълго ме гледа и когато отваря уста, за да ми отговори, Алис се появява откъм отсрещния ъгъл на стаята. И двамата се обръщаме към нея, но когато го поглеждам отново, виждам, че той не откъсва поглед от лицето й.

— Хенри? Добре ли си? — повтарям аз.

Алис повдига вежди и лукаво поглежда към брат ни.

— Да, Хенри. Наред ли е всичко?

След още миг той отговаря, ала когато го прави, обръща се към Алис, а не към мен.

— Да. Чета си.

Той сякаш заема отбранителна позиция, но преди да мога да се съсредоточа върху необичайната нотка в гласа му, леля Върджиния влиза при нас и отвлича вниманието ни.

— Лия — казва тя от прага и ме гледа странно. — Имаш гости.

— Гости ли? Кой е дошъл?

Очите й неспокойно се местят от мен към Алис, после пак към мен.

— Твърди, че се казва Соня. Соня Соренсен.

* * *

Докато вървим нагоре по хълма към скалата над езерото, двете със Соня мълчим. В празнотата, оставена от неизречените думи, аз се взирам в небето — един сапфир без граници. Почти виждам извивката на хоризонта и се питам как е възможно някой да си е мислел, че земята е плоска, щом зърне небе като това.

Мъча се да не мисля за Алис, за несръчно прикритата й ярост, когато чу името на гостенката ми. Изпитах и облекчение, и почуда, когато тя излезе от салона преди появата на Соня, придружена от леля Върджиния. Спести ми обясненията, ала не храня никакви илюзии — пристигането на Соня и присъствието на леля Върджиния само ми спечелиха малко време. Алис няма да пропусне да задава въпроси по адрес на една толкова интересна гостенка.

Нервите ми са изопнати от неизказаните думи, когато най-сетне Соня нарушава мълчанието.

— Не бива да отиваш толкова далече, Лия.

Втренченият й поглед е отправен в далечината, сякаш не е казала абсолютно нищо.

Внезапно ме обзема силен гняв.

— Кажи ми как измерваш това „далече“, Соня? Може би ще ме научиш как да определям разстоянията, когато посред нощ се отделям от тялото си?

Тя мълчи известно време, а профилът й е чист и красив като на мраморните статуи, които скицираме в „Уиклиф“.

— Да, сигурно е доста объркващо. Ако никога досега не си го правила — мърмори под носа си тя.

— Ако никога… Ами да, наистина не съм го правила досега! — Спирам и я дърпам за ръката, за да спре и тя. — Почакай! Нима искаш да кажеш, че ти си го правила?

Тя ме поглежда в очите, свива рамене и освобождава ръката си. Обръща се и продължава да се изкачва нагоре към езерото. Бързам да я настигна и когато се изравнявам с нея, едва дишам.

— Няма ли да ми отговориш?

Тя въздъхва и без да спира да върви, хвърля поглед към мен.

— Да, правила съм го, разбра ли? И преди съм го правила. Правя го още от дете. Някои хора го правят, без да го съзнават, мислят си, че сънуват. Други могат да го правят, когато си поискат. Всъщност мнозина. Във всеки случай голям брой от хората в моя свят.

Казва го, сякаш двете не вървим една до друга и не стъпваме върху същата тази земя, сякаш тя заема някакво място във Вселената, което е невидимо и недостижимо за мен.

— В твоя свят ли? Какво имаш предвид?

Тя се смее.

— Нима не принадлежим на различни светове, Лия? Ти живееш в огромна къща, заобиколена си от семейството си и от нещата, които са ти скъпи на сърцето. А пък аз обитавам малка къщичка, управлявана от госпожа Милбърн, компания ми правят други спиритисти и хора, които ми плащат, за да им описвам неща, невидими за тях.

Думите й ме карат да се засрамя.

— Аз… Извинявай, Соня. Не мислех, че това не е домът ти, че онази жена… госпожа… ъ-ъ-ъ, госпожа Милбърн не ти е… родственица.

Дори по профила й отгатвам, че очите й горят от гняв.

— За бога! Не ме съжалявай! Аз съм напълно доволна от живота си!

Ала в гласа й няма задоволство. Наистина.

Най-после стигаме върха — онзи вълнуващ миг, в който стъпваме най-отгоре и който неизменно ме кара да се чувствам така, сякаш съм стъпила на небето. Въпреки всичко, случило се тук, не е възможно да остана равнодушна пред великолепната гледка.

— О! Не знаех, че тук има езеро!

В гласа на Соня се чете благоговението на дете и аз си казвам, че тя сигурно не е много по-голяма от мен. Искрено се наслаждава на гледката — езерото, което блести под нас, дърветата, които се полюшват на вятъра, тъй тих за сезона.

— Добре е скрито. Всъщност и аз не идвам често тук.

„Защото майка ми падна от тази скала, мисля си аз. Защото потрошеното й тяло лежеше върху скалите, о които се плиска езерото. Защото просто не мога да го понеса.“

Посочвам към големия камък по-далеч от ръба на скалата.

— Да седнем ли?

Тя кима с глава, безсилна да отмести поглед от мамещата вода под краката ни. Сядаме една до друга на камъка, краищата на полите ни се допират над прашната земя. Имам въпроси. Ала не мога да проникна в същността им, те наподобяват тъмни сенки, които се носят по повърхността на съзнанието ми.

— Знаех, че ще дойдеш — изрича го простичко, сякаш съм длъжна да знам какво има предвид.

— Какво? Какво искаш да…

— Вчера. На сеанса. Знаех, че ще си тъкмо ти.

Клатя глава.

— Не разбирам.

Тя ме поглежда право в очите така, както само Алис умее да го прави. Сякаш ме познава добре.

— Напоследък, колчем се захвана да правя сеанс и затварям очи, единственото, което виждам, е лицето ти. Лицето ти и… така де, доста странни неща, които обикновено не виждам.

— Но нали едва вчера се срещнахме за първи път? Как е възможно лицето ми да се явява в твоите… видения?

Тя се вторачва в езерото.

— Според мен има една-единствена причина за това… Една-единствена причина, поради която виждам тъкмо теб, поради която ти дойде при мен.

Тя извръща глава от езерото, поглежда надолу и докато сваля ръкавицата от лявата си ръка, отбягва погледа ми. Оставя я в скута си и дърпа ръкава на роклята, за да открие китката си.

— Това е причината, нали? Причината се крие в белега?

Той е там. Същият кръг, пълзящата змия.

Също като моя. Също като диска върху медальона.

Сякаш всичко в мен стихва — всяка фибра на тялото ми, всяка мисъл в главата ми. Когато кръвта в жилите ми отново се раздвижва, аз се ужасявам.

— Не може да бъде. Това… Може ли? — Протягам ръка към нея.

След кратко колебание тя кима с глава и аз вземам малката й ръка в своята. Обръщам я и без да поглеждам отново, вече знам, че белегът е същият като моя. Но не, не съвсем същият. Нейният не е червен, а един тон по-светъл от кожата й. Изпъкнал е като моя и сякаш е получен отдавна.

Ала това не е всичко. Има и още нещо.

Кръгът е на мястото си, както и виещата се змия, но там свършва белегът на Соня. Буквата „X“ липсва, макар че иначе белегът й е точно повторение на моя и на фигурата върху медальона.

Внимателно пускам ръката й, връщам й я, сякаш е някакъв дар.

— Какво е това?

Тя прехапва устни и свежда поглед към ръката ми.

— Нека най-напред да го видя.

Показвам й китката си. Тя взема ръката ми и проследява с пръст очертанията на буквата „X“ в центъра на кръга.

— Твоят е различен.

Страните ми горят от срам, макар че не виждам причина за това.

— Да, малко по-различен е, въпреки че със същия успех бих могла да твърдя, че твоят е различен. Откога го имаш?

— Откакто се помня. Казаха ми, че е по рождение.

— Но какво означава?

Тя тежко диша, вперила поглед в дърветата около нас.

— Не знам. Наистина не знам. Доколкото ми е известно, белегът се споменава единствено в не толкова известно предание, разпространявано в средите на спиритистите и хората, интересуващи се от Пазачите. Както и от не толкова известните части на тяхната история.

— Пазачите ли?

— Да, от Библията — казва го така, сякаш трябва непременно да го знам, сякаш съм длъжна да познавам Библията в подробности, когато всъщност религиозните ми познания са придобити на случаен принцип. — Те са били ангели, преди да паднат.

„Разказ за ангели или… демони“ — мисля си аз. „Прокудени от небето…“

Тя продължава, без да знае, че аз познавам този текст.

— Най-разпространената версия е, че са били прокудени от небето, когато са се оженили и са имали деца от земни жени. Ала това не е единствената причина.

Колебае си, навежда се и взема едно камъче, изтрива го до блясък с крайчеца на полата си, после отново ме поглежда.

— Има и друга. За нея не се говори толкова много.

Скръствам ръце в скута си и се мъча да потисна растящата тревога, която пулсира в мозъка ми.

— Продължавай.

— Казват, че Пазачите са били нарочно предизвикани от Маари.

— От кого? — питам аз с недоумение.

— От едната сестра. Едната близначка.

„Сестрите. Близначките.“

— Не съм чувала за близначка с такова име в Библията. Разбира се, не съм много веща, но все пак…

Соня върти заобленото плоско камъче между пръстите си.

— Защото го няма в Библията. Това е легенда, мит, разказван и предаван от уста на уста поколения наред. Не твърдя, че е истина. Само ти разказвам историята, както ме помоли.

— Добре тогава. Разкажи ми я докрай. Кажи ми за сестрите.

Тя се намества по-навътре върху камъка.

— Казват, че предателството започва от Маари, която съблазнява Самаил, най-доверения Божи ангел. Самаил обещава на Маари, че ако роди ангелочовек, ще й се предостави цялото познание, което й се отказва като на човешко същество. И се оказва прав. Щом падналите ангели, или Пазачите, вземат човешките жени за съпруги, те споделят магьосническите си познания с новите си партньорки. Всъщност някои от по-… въодушевените членове на нашето общество вярват, че тъкмо там са корените на спиритизма.

— А после? Какво става, след като Пазачите вземат своите човешки съпруги и им предават познанията си?

Соня свива рамене.

— Прогонват ги, оставят ги вечно да се скитат из осемте Отвъдни свята до Съдния ден или, както е известен сред християните, Апокалипсиса. О, да! След това вече никой не ги нарича „Пазачите“.

— А как ги наричат?

— „Изгубените души“ — тя започва да шепне, сякаш се страхува да произнесе думите на глас. — Казват, че има начин да се върнат в материалния свят. Чрез сестрите, едната от които е Бранителката, а другата е Портата.

Вдигам глава.

— Какво каза?

— Че има начин…

— Не. След това. Нещо за сестрите.

Но аз вече знам. Разбира се, че знам.

Когато се съсредоточава, за да си спомни репликата, в основата на носа й се появява малка бръчка.

— Ами така, както ми го разказаха, сестри от определени фамилии продължават да водят битки и до днес. Едната си остава Бранителка на мира и спокойствието в материалния свят, а другата е Портата, през която Душите могат да минат. Ако Душите тръгнат към нашия свят, ще настъпи Съдният ден. Тогава Душите ще водят битката, а на тяхна страна ще се бият толкова изгубени души, колкото Душите могат да докарат от отвъдните светове. Само че… Чувала съм, че тук има някаква уловка.

— Каква уловка?

Тя бърчи вежди.

— Ами говорят, че Армията на Душите не може да открие битката без Самаил, своя водач. А пък Самаил може да премине единствено през Портата, при положение че е призован от сестрата, предопределена да го повика. Казват, че Армията се събира, преминава на орди през Портите в нашия свят и чака…

— Какво чака?

— Чака Самаил. Чака Звяра, известен като Сатаната.

Тя изрича думите простичко и аз осъзнавам, че изобщо не съм изненадана.