Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (23)

23.

Полето, насред което съм застанала, е голо. Пейзажът от редуващи се възвишения и плитки долини ми се струва познат и имам усещането, че стоя насред някоя от множеството ниви около имението Бърчууд. Ала усещането за близост и уют тутакси изчезва, щом зървам високата трева и огромните дъбове на хоризонта.

Небето е стоманеносиво и се отразява в пепеливите поля, които нямат нищо общо с гъстите златисти широти, люшкащи се около Бърчууд през по-голямата част от годината. Редицата от дървета в края на полето е толкова черна на цвят, все едно е тъмновиолетова. Запустяла земя, едновременно позната и чужда в своята студена сивота. Студът ме хапе през тънката материя на нощницата ми, а краката ми са мокри от росата, полепнала по изсъхналата трева.

Лентата с възлите е на ръката ми. Медальонът не е там. Звярът няма да премине през мен тази нощ, ала аз оставам неспокойна. Ясно е, че съм призована. Несъмнено ще открия от кого и с каква цел.

Въртя се в кръг и се взирам в далечината, като се мъча да остана търпелива. Не съм съвсем сигурна, но едно възвишение вляво ми се струва познато. Опитвам се да реша как да постъпя, когато нещо привлича погледа ми.

Нещо малко, което се движи към мен. Присвивам очи, за да го видя по-добре в далечината, и докато го наблюдавам, силуетът му ясно се очертава, а бавната му и грациозна походка говори, че е човек.

Най-обикновен човек, който се е запътил към мен.

Няма никакъв смисъл да стоя и да се взирам напред. Който и да е той, бързо ще стигне до мен. Раздвижвам се и тръгвам към фигурата, която вече е много по-близо. Отначало ми се струва, че това е Соня. Тя е единствената позната личност, която съм срещала по време на своите пътувания, ако не броим Душите. Но когато се приближава още повече, достатъчно, за да различа роклята, а после толкова близо, че да видя лицето й, разбирам, че е Алис.

Спирам, тъй като никак не бързам да я видя, каквото и да ни е докарало двете на това пусто място. Тя продължава да се приближава и най-после застава лице в лице с мен. В ъгълчетата на устните й играе усмивка и аз вече не се съмнявам кой го е направил, кой ме е призовал на среща.

— Учудена ли си?

— Всъщност не — свивам рамене аз. — Че кого другиго бих могла да срещна на подобно място?

Лицето й грейва в усмивка и за миг тя ми напомня на развълнуваното момиченце, което щастливо пляскаше с ръце, колчем татко ни донесеше подаръци от множеството си пътувания.

— Защо? Нима не е възможно да срещнеш най-различни хора по пътя си… както и най-различни неща, Лия?

— Защо ме повика тук, Алис?

Лицето й посърва, щом зърва лентата, завързана на китката ми. Няма и помен от тихия глас, с който ми говореше на стълбите. Лицето й приема каменното изражение, с което вече съм свикнала.

— Защо не използваш медальона за целта му, Лия? Защо се опълчваш срещу волята на пророчеството, почетната роля в което е отредена тъкмо на теб?

Сдържам налудничавия смях и не му позволявам да излезе от гърлото ми.

— Защо ли? Наистина, защо, Алис? Тогава да приспя вниманието си и да оставя онова, което иска да се завърне с мен, чрез мен, да го направи, така ли?

Тя повишава тон:

— А защо не? Защо трябва да създаваш толкова трудности? Нали те уверих, че ще бъдеш защитена? Нима мислиш, че Душите могат да навредят на поборника на своя Цар? От какво се боиш?

— Не за себе си се боя, Алис. Какво ще стане със света, когато настъпи царството на Звяра? Колко струва нашата собствена безопасност, ако обичните ни хора обитават свят на тъмнина?

— Самаил е низвергнат в Отвъдното от векове. Той богато ще възнагради онзи, който най-после ще го върне обратно. Ще ти даде каквото поискаш. Ще се отнася с теб като с царица. Родена си да го направиш.

В езерата на очите й проблясват мътните дълбини на реката.

— Може би не си разбрала както трябва, Алис. Може би твоята роля не е тази, а съвсем друга, тъй като ти пък си родена да бъдеш Бранителка. Може би двете с теб трябва да действаме в съгласие. Заедно ще можем да осигурим създаването на един мирен свят. Трябва да докараме пророчеството докрай веднъж и завинаги. Не би ли искала да си част от доброто в него?

Ала думите ми нямат очаквания ефект. Тя продължава и този път лицето й се изопва и чертите му стават още по-сурови.

— Това ли искаш, Лия? Да бъдеш част от идеала за доброто, което никой никога не ще познае? Да рискуваш живота си за него? Нима мислиш, че е достатъчно? Защото не е. Не е достатъчно. Не и за мен. Двете можем да имаме власт, която никой в този свят не е имал, не и от времето на Маари, последната сестра, която е била достатъчно умна да поеме властта в ръцете си, когато е имала тази възможност.

Не мога да скрия удивлението си.

— Какво? Нима мислеше, че не знам? Нима мислеше, че не познавам историята, която принадлежи на нас, на нашата майка?

— Не бях сигурна доколко я познаваш. Книгата…

Тя пак се смее и крачи пред мен, а стъпките й не оставят следи във високата трева.

— Книгата! — присмива се тя и пристъпва към мен. — Нима мислиш, че това е единственият начин да научиш за пророчеството? Защото не е така, Лия. Аз имам и други начини да се информирам за нещата.

Тя се разхожда наоколо ми и сега гласът й идва отзад. Прави го нарочно, за да ме държи в напрежение. Оставам на мястото си, защото не желая да се обърна с лице към нея.

— Самаил и неговата Армия от души ме призоваха много отдавна, Лия. Още в бебешката люлка ми нашепваха тези думи. Първият глас, който чух, не беше на майка ни, не беше и твоят, на моята близначка. Това бе гласът на Душите и аз още си го спомням. Може би са знаели, че ти си… слаба. Може би са предвиждали объркването, което ще настъпи поради грешка в реда на появата ни на бял свят. Или пък са искали да бъдат напълно сигурни, че поне едната от сестрите ще работи за осъществяването на тяхната цел.

Тя се е приближила още повече до мен, ала в последния миг се обръща и поглежда към пустото поле пред нас, като разтваря обятия, сякаш да го погълне цялото в себе си.

— Те ме научиха на всичко, Лия. Научиха ме да пътувам и докато пътувам, да призовавам и останалите… — обръща се отново към мен и мога да се закълна, че онова, което усещам в гласа й, е любов. — Всичко.

„А аз не съм научена на нищо“, мисля си.

Спомням си думите на Соня, увереността й, когато твърдеше, че онези от Отвъдните светове не могат да преминат в нашия свят. И в същия миг осъзнавам, че Душите не са нарушили този древен закон. Като са научили Алис да използва дарбите, онези, с които се е родила, те не са променили съдбата й. Тя все още е имала избор. Фактът, че го е направила, че толкова лесно е избрала пътя на злото, е вина само и единствено на сестра ми.

Не на Душите.

Алис се възползва от мълчанието ми и се опитва да ми повлияе с тихия си, благ гласец:

— Сама си създаваш затруднения, Лия. Накрая Самаил и без това ще намери пътя към нас. Ще успее и още щом разтвориш обятията си, насила ще премине през теб, ала ти не си подходяща за подобна власт. Нима няма да избереш по-лесния път? Краят ще е един и същ, така че има ли някакво значение?

„Има ли някакво значение?“ Думите й кънтят в коравите кафяви треви, покрили полето.

Зървам майка си, изоставила всичко, което обича, за да се освободи от завета на своя живот. Виждам и сестрите след нас, моите дъщери или дъщерите на Алис. После пред очите ми се появява и леля Върджиния, която отглежда Алис и мен и наблюдава развитието ни през всички тези години. Наблюдава ни, за да разбере коя е Бранителката и коя — Портата. Всичко това ми се привижда за един миг, после оставам сама с вятъра, който ридае в ушите ми.

— Не — едва долавям собствените си думи, те звучат тъй тихо, а Алис се навежда към мен и уплашената й усмивка говори, че ме е чула.

— Какво каза, Лия? — дава ми още една възможност, още един шанс да се отрека от казаното и да обещая нещо друго.

Прокашлям се, за да съм сигурна, че отговорът ми ще прозвучи ясно.

— Казах не. Аз трябва да направя избор и го правя. Ще доведа пророчеството докрай веднъж и завинаги.

Тя се взира в мен, без да шавне, после подлата й усмивка отново цъфва на устните й.

— А как предлагат да го сториш, Лия? Дори да се пожертваш, както стори скъпата ни майка, пророчеството ще остане, ще продължава все по-нататък и по-нататък във времето, ще се предава от майка на дъщеря и от сестра на сестра. Не, единственият ти изход е да се предадеш в ръцете на Душите. Знаеш ли, те са доста търпеливи.

Отново чувам думите на леля Върджиния: „Той ще открие слабото ти място. Ще лежи и ще те чака да заспиш. Ще използва срещу теб хората, които обичаш най-много.“

Клатя глава.

— По-скоро ще умра.

Сама се удивлявам на убедеността, с която изрекох думите. С изненада установявам, че наистина го мисля.

Алис се навежда още по-близо към мен, толкова близо, че усещам топлината на дъха й върху лицето си.

— Има още по-страшни неща от смъртта, Лия. Мислех, че го разбираш.

Отдръпва се назад и се взира в мен. После ги чувам да идват.

Проправят си път през небето и отначало дочувам далечния грохот на гръм, ала много скоро той прераства в страховито кресчендо на хиляди стъпки, препускащи към мястото, където стоим двете с Алис. Когато вдигам поглед, виждам, че небето е почерняло. Вятърът, който бе като мрачно стенание, се е превърнал в ръмжене на разярено чудовище, косите ни се разпиляват отпред по лицата и ние трябва да ги приберем, за да можем да виждаме.

— Разбери, Лия, ти може да си Ангелът, но аз мога да призова Душите когато си пожелая. Те добре познават коя сестра е останала вярна на пророчеството. Идват при мен, защото аз съм Портата по право.

Гласът й се извисява победоносно и заглушава воя на вятъра.

— Ще действам заедно с Душите, докато е нужно. Бих искала да не става така, Лия. Но ти направи своя избор и сега аз трябва да направя своя.

Дори когато виждам, че Душите се събират в небето над главата ми, нещо дълбоко в мен ми нашепва, че това не е възможно, че някой ще ме защити, както стана по време на полета ми над морето. Но съм безпомощна. Безсилна съм да помръдна. Имам чувството, че нишката, която ме свързва с физическото ми тяло и която винаги е била налице по време на предишните ми пътешествия, ще се скъса всеки миг и ще ме остави да се нося из Отвъдното.

„Сигурно това е да си задържан. Да си разделен от физическото си тяло. Да си захвърлен в Небитието.“ Това е последната мисъл, родена в главата ми от моя разум.

Небето над мен притъмнява още повече, върти се и се завихря, докато накрая ми се струва, че и аз ще отлетя в тъмнината. От тялото ми се процежда и последната капчица сила. Иска ми се да се отпусна на земята и да заспя, само да спя, докато се потопя в сладостна забрава.

— Лия! — прозвучава вик в далечината. Вдигам глава и се мъча да отгатна чий е познатият глас.

— Лия!

От хоризонта към нас лети още една фигура и вика името ми. Алис е объркана не по-малко от мен — тя се взира в приближаващата фигура с любопитство и неприязън. Дори небето над нас сякаш просветлява.

Фигурата се приближава по-бързо, отколкото би било възможно на всяко друго място, със скорост толкова висока, че лицето се вижда размазано. Само след миг тя се блъска в мен и ме издърпва с такава невъобразима сила, че дъхът ми спира, и тогава зървам лицето на леля Върджиния.

Нямам време за разговори, нямам време да й благодаря, нито да се тревожа за нейната безопасност. Мъча се да протегна ръце, да се вкопча в нейната ръка, ала напразно. В мига, в който ме докосва, нишката болезнено се опъва и внезапно ме изтласква все по-назад и по-назад. Алис, леля Върджиния и тъмнината над тях се смаляват все повече и повече, докато аз бързо се връщам по пътя, по който съм дошла, и летя над мъртвешките поля под себе си.