Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (27)

27.

— Единайсет… дванайсет… тринайсет… четиринайсет… петнайсет…

Гласовете ни сякаш изпълняват призрачна музика, която долита до мен в пустотата, настанила се от вътрешната страна на клепачите ми. Те звучат заедно — моят, Луисиният и гласът на Соня, — създавайки фон от шепот в тъмнината, в която искам да пропадна.

После утихват сякаш по нечия невидима за мен команда.

— Лия, остави се течението да те носи. Остави се да потънеш в тъмнината и да се отнесеш в Отвъдното — говори Соня с дълбок и тих глас, който след малко изчезва и аз потъвам в пустотата на собственото си съзнание.

Отначало ми е трудно да не мисля за нищо. Трудно ми е да не се питам кога ли ще се върне леля Върджиния, дали прислугата не намира за странно, че съм се затворила с приятелките си, и дали ще успея да открия татко.

Ала съзнанието ми бързо покрива тази незначителна част от самото себе си и скоро не ми остава нищо, за което да се чудя. Нищо, освен да си спомням за татко, да чувам дъха си, отначало повърхностен и бърз, а после по-бавен и дълбок. Усещам нежния и ароматен полъх, който помня от полета си над морето, безкрайното и безбрежно небе, което ме обгръщаше тогава. Вдъхвам соления мирис и си представям татковото лице.

Тутакси виждам проблясъка, ослепителното сияние, коренно различно от непрогледната тъма — слънчевата светлина е тъй ярка, че е невъзможно да видя нещо през нея. Звукът от биенето на сърцето ми се усилва и се превръща в настойчив фон на кратките припомняния, които валят едно след друго все по-бързо и по-бързо. Бърчууд. Лицата на Соня и Луиса, на Алис и Хенри. Реката, Джеймс, полегнал на брега. После ограниченията на физическото ми тяло изчезват с един мощен освобождаващ тласък и аз се виждам как летя над гора, която не познавам.

Земята под мен е гъсто обрасла с дървета, дебел зелен килим, който от въздуха изглежда гладък и нежен. Рея се в небесата и соленият мирис става все по-натрапчив, дървесата под мен се разреждат и напълно изчезват, за да отстъпят мястото си на безкрайни морави, в които се люшкат високи зелени треви. Чувам морето в далечината. Песента на прибоя се засилва все повече и повече и скоро под мен пробягват пясъците на обширен плаж, милван от лазурното море.

Тъкмо тук идва желанието ми да стъпя на земята, тъй като си спомням инструкциите на Соня да избягвам да летя, където това е възможно. Краката ми затъват в пясъка. Дори през ботите си усещам грубата му милувка и се наслаждавам на усещането си, което с всяко ново пътуване става все по-силно.

Не знам как да постъпя, за да открия татко. Според Соня той също ще ме търси, но дори да е така, не ми се струва разумно да остана на плажа. Особено когато не съм сигурна дали се намирам в света, в който трябва.

В призрачните скални образувания има безброй пещери и не е възможно да видя какво се простира отвъд пясъците. Радвам се, че не е необходимо да остана на открито, ала избягвам да надничам навътре в тъмнината и страня от пещерите. Вторачвам се в пътеката пред себе си и поемам по нея, като се движа по протежение на пясъчната ивица и заобикалям случайните камъни по пътя си.

— Хей! Здрасти!

Сепвам се, като чувам гласа откъм пещерите, разтревожена, че имам компания на това пусто място. Към мен върви някакъв господин и прескача острите камъни по пътя си. Той е млад, носи панталони и сако. Официалното му облекло изглежда смешно сред дивата природа.

— З-здрасти!

Бързо се оглеждам да видя дали наоколо има и други като него.

Мъжът се приближава и аз забелязвам, че е доста красив. Косата му е руса като на Джеймс, а лицето му е леко загоряло. Не е много по-възрастен от мен и зелените му очи ме гледат приятелски. За миг се поотпускам.

Мъжът ми се покланя с престорена сериозност.

— Майкъл Акърман, на вашите услуги, госпожице. Мислех, че ще се скитам из пясъците цял ден сам-самичък, но съм имал късмет! На какво дължа удоволствието на приятната ви компания?

— Ами… ъ-ъ-ъ, господин Акърман…

— О, наричайте ме Майкъл. Господин Акърман е моят баща!

— Добре тогава… Майкъл. Виждате ли, търся един човек. Но не знам къде е и не… ами още не познавам пътя.

Той разбиращо кима с глава.

— Ясно. Идвате заради баща си, нали?

Накланям глава и го оглеждам с още по-голям интерес.

— Ами… да. Да, така е. Откъде знаете?

Той отпъжда с ръка соления вятър от лицето си.

— О, тук нещата лесно се научават. С право може да се каже, че светът е малък, а? — и се смее на шегата си.

— Предполагам, че сте прав. В такъв случай знаете ли къде бих могла да намеря баща си?

Той авторитетно клати глава.

Да, да. Разбира се, че знам! Всъщност той ме изпрати да ви открия.

— Наистина ли?

— Да, разбира се. Каза ми да търся красиво момиче на около шестнайсет години и веднага да го заведа при него.

Хваща ме за ръката и ме повежда надолу по плажа.

Издърпвам ръката си от неговата.

— О, почакайте, ако обичате! Не съм сигурна, че трябва някой да ме води. Виждате ли…

— Глупости! — хваща ме отново той, сега по-здраво отпреди. — Знам точно кого търсите и ще ви отведа право при него.

Но не съм направила и две крачки, когато забелязвам странния блясък в очите му. Той вече не е тъй добродушен, лицето му става зловещо и до ушите ми долита гласът на Соня, прекосил световете, които ни разделят: „Някои ще искат да ти помогнат, други просто ще ти се пречкат, а трети истински ще ти навредят.“

— Виж сега — дърпам се аз, за да се освободя от хватката му. — Оценявам помощта ти. Наистина. Но мисля да поостана тук още малко. Баща ми със сигурност ще ме намери, но трябва да остана тук известно време.

Пръстите му се сключват около ръката ми и аз трепвам, като виждам как те болезнено се впиват в нежната плът над лакътя ми.

— Не, не! Не мисля така.

Гласът му се е променил. Станал е по-суров. И не толкова дружелюбен.

— Имаме и друг ангажимент, нали разбирате, друг…

Ала той няма време да довърши. Внезапно пред нас изниква момче на възрастта на Хенри, облечено в странна риза без копчета и в къси панталони, изпод които стърчат кльощавите му крака. Лицето му е цялото в мръсотия.

— Време е за отплаване, приятел — казва момчето.

— Хайде, хайде, млади момко. Ще направиш добре, ако не се бъркаш в неща, които не са за възрастта ти. Хайде, бягай от тук!

Майкъл Акърман ме бута да направя още една крачка, но момчето застава на пътя му.

— Няма да повтарям. Пусни я да си ходи. Не искам да те наранявам.

Странно е да чуя подобна заплаха от толкова малко момче, но като виждам стоманения му поглед, разбирам, че говори напълно сериозно.

— Слушай сега — пъчи се Майкъл Акърман. — Мисля, че нямаш представа с кого си се захванал, разбираш ли какво ти говоря? Момичето трябва да бъде задържано.

Момчето търпеливо поклаща глава.

— Опитах се. Опитах се да те предупредя — казва то и ме поглежда. — Не се ли опитах да му кажа?

— Аз… струва ми се…

Млъквам, защото момчето вдига ръка и изрича нещо на език, който не познавам. Отначало около нас настъпва странна тишина. Дори вълните се умълчават и се разбиват безшумно в брега, сякаш природните стихии стихват пред заклинанието на момчето. После, съвсем неочаквано, земята започва да се тресе. В един миг — всъщност за част от секундата — ние се споглеждаме, в очите на момчето се чете необяснимо задоволство, а Майкъл Акърман гледа разбиращо и в същото време страхливо. Не мога да си обясня защо, но пръстите около ръката ми се отпускат, аз поглеждам надолу и виждам, че земята пред нозете му алчно е разтворила паст. Пясъкът под краката му се разцепва на две и поглъща ужасеното му същество частица по частица. Всичко става само за миг и когато отварям очи, Майкъл Акърман вече го няма, пясъкът е гладък, сякаш той никога не е стъпвал върху него, а вълните възобновяват хипнотичния си ритъм.

Обръщам глава към момчето.

— Но… Какво… Къде… Какво направи с него?

То въздъхва.

— Хайде сега! Не се разстройвай. Толкова пъти го предупреждавах, а и ти видя колко лесно потъна. Освен това той искаше да те отведе при Изгубените души.

Момчето говори странно и небрежно, без да обръща внимание на добрия тон и правилната граматика.

Отстъпвам крачка назад. Нямам време да се съмнявам в това необичайно заклинание, което, колкото и да изглежда жестоко, току-що спаси живота ми. Имам много по-належащи грижи.

— А откъде да знам, че ти си по-добър? Може би и ти ще ме отведеш при Душите. Нали и ти се намираш в Отвъдното като тях?

— Да, но не съм един от тях. Тук съм само защото още не съм прекосил границата.

Гледам го с присвити очи, сякаш така ще разбера доколко е искрен с мен.

— И защо?

— Не знам, но тук има доста такива като мен. Понякога оставаме, защото така искаме, друг път просто… си оставаме тук.

Свива рамене и продължава:

— Както и да е, но ти не бива да се притесняваш, че мога да те отведа при Душите. — Навежда се към мен и прошепва, като се оглежда да види дали някой не го подслушва. — Томас… ъ-ъ-ъ, баща ти… се грижи за мен, разбра ли? Защитава ме от разни странни неща. Това място ли? — и той поглежда към небето и тихо подсвирква с уста. — Пълна лудост. Както и да е, Томас ме помоли да те потърся. Томас и майка ти.

Фактът, че момчето произнесе с такава фамилиарност името на баща ми, като спомена и майка ми, ме кара да му се доверя.

— Виждал си майка ми? Тук?

— Разбира се — кима с глава то. — Те са заедно! Ти какво очакваше? Знаеш ли, тя е много хубава. — Изчервява се. — Приличате си малко в очите.

Трябва да преглътна, защото се задушавам от вълнение.

— Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ме отведеш при тях?

Момчето свива устни, поглежда към небето, после надолу по плажа, навежда се към мен и тихо казва:

— Не мога да ти помогна. Наказанието за това ще е… — и то потръпва цялото. — Така де, ще е много лошо, ясно? Но мога… да те упътя мъничко, а ако някой случайно съобщи на баща ти, че си тук и се скиташ из Отвъдното да го търсиш, тогава… кой ще разбере, ако си мълчим?

— Слушай, високо ще оценя помощта ти. Нямам много време, а е наложително да открия… ти знаеш.

Параноята му се прехвърля и на мен, така че преди да продължа, аз се оглеждам, после прошепвам:

— Как предлагаш да постъпя?

То се навежда и на свой ред ми прошепва, като ме докосва по ръката с пръстите си, които усещам леки като полъха на морския бриз.

— Мисли само за него. Не си прави труд да си представяш някое място. Ти не можеш да разбереш къде е. Факт. Той ще се опита да те открие. Но не и тук.

Все още се страхувам да слушам думите на това момче със странния говор и още по-странно облекло. Ами ако е номер? Ами ако не е? Ако наистина се опитва да ми помогне?

Нямам избор, трябва да реша. Ще трябва да му се доверя и да повярвам, че иска да ми помогне. В противен случай ще побелея, докато седя на плажа и чакам в един свят, а тялото ми лежи върху дивана в друг.

— Значи трябва да отида в друг свят, така ли?

То кима с глава.

— Боя се, че да. Но имай ми вяра: ако си мислиш само за Томас и за нищо друго, той ще те открие. Отдавна те търси.

Момчето се обръща, щом бризът полъхва откъм океана и донася хлад, така че аз скръствам ръце на гърдите си и поглеждам към вълните. Вятърът утихва на мига, а внезапната промяна ми напомня, че не съм в своя свят, а в друг.

Когато откъсвам поглед от морето, момчето вече го няма. Отново съм сама на пустия плаж. Оглеждам се за по-сигурно, но няма съмнение, че съм сам-самичка. Момчето е изчезнало без следа, сякаш изобщо не е било тук. Бързо се отправям към една каменна плоча до самата вода и прибирам надве-натри полите си около краката. Горя от желание да намеря баща си и да се върна в Бърчууд, в света, който познавам. Затварям очи и си мисля за баща си, започвам да броя, а числата зазвучават като молитва на морския бриз:

— Едно… две… три… четири…

Отделям се от земята, ала не летя. Не точно. Някакъв черен вихър ме поема и ме мята във всички посоки. Това не е лекото придвижване от един свят в друг, а плаване в бурно море, което ме залива отвсякъде и не ми дава да дишам. Инстинктивно в гърдите ми се надига паника. Питам се дали човекът, когото срещнах в пясъците, не е уведомил Душите за пристигането ми в Отвъдното, дали те няма да се опитат да ме отведат в Небитието.

В един миг пръстите на краката ми докосват твърда земя. Не осъзнавам, че очите ми са затворени, докато не ги отварям и зървам света около себе си. Той е почти безцветен, докъдето ми стига погледът, виждам само лед и нищо друго. Небето над мен е бяло, простира се във всички посоки и аз не мога да различа къде свършва ледът и къде започва то.

Инстинктът ми ме кара да бягам, да си замина от тук колкото е възможно по-бързо, да се опитам да открия баща си в друг свят, ала решавам да почакам, да дам възможност на татко да ме открие, ако ме търси на това място. Макар че няма къде да отида, не ми харесва фактът, че стоя изложена на опасност върху леда. Придвижвам се напред, когато ехото на тих повик привлича вниманието ми. Спирам и се заслушвам.

Това е глас, приглушен и идващ отдалеч. Заставам неподвижно и се мъча да разбера думите, ала не мога, затова тръгвам в посока на гласа. Няма ориентири, по които да запаметя пътя си. Но съм сигурна, че се приближавам към някого, защото зовът се чува все по-силно. Много странно усещане — чувам, че гласът се приближава, а не виждам нищо наоколо, нито къща, нито дърво, нито дори пещера. Нищичко.

Когато се приближавам още повече до източника на този глас, осъзнавам, че той вика така, сякаш е в опасност и се нуждае от помощ. Тръгвам по-бързо, макар и тромаво, по несигурната ледена покривка, при това не съм сигурна дали изобщо ще мога да помогна. Гласът вече звучи съвсем отблизо и аз се спирам и се оглеждам да разбера откъде идва, после отново тръгвам с усещането, че участвам в детската игра на „Топло и студено“. Знам, че момчето от плажа би ме посъветвало да не вдигам шум и да чакам татко, ала нима е възможно да останеш безучастен при такова стенание и да не потърсиш онзи, който издава подобни звуци?

— Ало? Има ли някой? Добре ли сте? — чувствам се пълна глупачка, като викам в пустошта.

Стенанието спира, ала само за миг. Скоро след това се възобновява и най-после аз успявам да разбера някои от думите.

— Помогнете… Помогнете ми… Моля… — гласът като че ли принадлежи на жена.

Оглеждам се, като се опитвам да отгатна къде може да е стенещият.

— Хей! Къде сте?

— Помогнете… ми.

Гласът идва отстрани и някак отгоре.

— Моля ви… спасете… ме.

Този път няма никакво съмнение. Гласът идва изпод нозете ми. Вторачвам се в леда и се подхлъзвам, като зървам фигурата, замръзнала под него. Сподавям писъка си и от внезапния напън се подхлъзвам и падам, като размахвам във въздуха ръце и крака. Заставам на колене, подпирам се с длани на леда, хлъзгам се в опитите си да се махна от погребаната в леда фигура току под мене, макар че няма никаква причина да се страхувам от нея. Лицето й е побеляло, но изцяло съхранено под ледената покривка. Замръзнала е дори косата й, която се точи зад нея.

Когато проговаря, устните й се движат едва забележимо:

— Помогнете ми. Те… идват.

Обхваща ме ужас и едновременно с това съжаление. Иска ми се да помогна, но, честно казано, желанието ми за това е в жестока схватка със силния порив да избягам, да тичам колкото е възможно по-бързо, за да се отдалеча от ужасното видение. В съзнанието си отмятам възможностите, с които разполагам, и бързо стигам до заключението, че нямам никакво време за губене. Ако искам да открия татко и да разбера къде се намира списъкът, трябва да страня от Душите. Няма да е разумно да оставам задълго на едно и също място, особено на страховито и опасно като това тук.

Докато лазя и се мъча да се изправя, гласът на жената под мен се засилва и се превръща в хор от много стенещи гласове, а стенанията изпълват въздуха около мен, стискат ме и ме дърпат, сякаш ледените им ръце ме приковават за леда.

— Помогнете… ни… Изгубени… Умираме… Моля… Освободете ни… Дете…

Гласовете се сливат в едно, деформират се, впиват се в мозъка ми и накрая аз запушвам ушите си с длани, изправям се и си поемам дъх, парализирана от страх и ужас.

Спомням си последната си мисъл, преди да си тръгна от плажа. И вече знам, че се намирам в Небитието.