Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (31)

31.

— Аз-з-з не… — пелтечи Алис в дъжда, преди да се втурна към водата.

Не мисля за нищо друго, освен за Хенри, който е тъй безпомощен в буйната река, неспособен да използва краката си. Не съм достатъчно бърза. Гмуркам се с главата надолу там, където знам, че е най-дълбокото място на реката и най-бързо ще достигна до брат си. Леденостудената вода ме прерязва и аз потъвам, а тя ме влачи надолу по течението със същата сила, с която ме дърпа към дъното. Боря се с течението, после се оставям на силната вода да ме мята напред-назад и безмилостно да ме влачи по каменистото дъно, което раздира тялото ми.

Едва когато спирам да дишам, аз идвам на себе си и с всичка сила се отблъсквам с крака от дъното, като отчаяно се боря за глътка въздух.

Много отдавна съм се научила да плувам в тихата вода до острова, където прекарвах летните си ваканции, ала бясното премятане надолу по реката няма нищо общо с кроткото поклащане на океана. Главата ми се показва от тъмните дълбини, но реката ме повлича за полата и всеки миг отново ще ме дръпне към дъното. Точно преди мътното течение да залее главата ми, струва ми се, че зървам нещо тъмно да се носи по реката.

Този път яростно се боря, погълната от мисълта, че Хенри няма да се е отдалечил много. Ритам с крака и протягам ръце към повърхността, докато се освободя, и си поемам дълбоко въздух. Дъждът продължава да се излива, прави кръгове по повърхността на водата, които тутакси се преливат в бързеите на реката. Оглеждам се, внимателно се взирам в пенливата вода да зърна брат си, ала водата е кална, дъждът не спира и аз не виждам нищо, което да ме обнадежди, после отново потъвам.

Изтощена съм до мозъка на костите си, тялото ми е сковано от студа и от ударите на скалите по речното дъно. Водата ме подхвърля като ненужен отпадък и у мен се появява съблазнителното желание да заспя навеки. Нещо вътре в мен ме кара да се отпусна — да отворя уста, докато водата изпълни всеки сантиметър от тялото ми, само и единствено борбата с реката да свърши, да се сложи край на пророчеството и на моето непосилно бреме.

Ала гласът на майка ми внася яснота в главата ми. „Пази Хенри, Лия.“ Той прозвучава като ехо в полумъртвия ми мозък, в онази част от него, която почти се е предала, и аз започвам да ритам с крака и да протягам ръце към повърхността, да се боря за живота си и за живота на брат си.

— Лия! Насам! Мини оттук!

Отначало ми се струва, че си въобразявам, но гласът е напълно реален и ме вика откъм брега.

Повдигам глава над бързеите и оглеждам внимателно бреговата ивица, докато най-после я зървам. Алис стои на брега, протегнала дълъг и дебел клон над реката.

— Хайде, Лия! Опитай! Опитай се да плуваш към мен!

Едва я чувам, макар че тя сигурно крещи и прави всичко възможно да я разбера, ала разстоянието между нас е голямо.

Застанала е надолу по течението и аз бих могла да стигна до нея, ако яко и с всички сили греба с ръце и крака. Но Хенри… Отчаянието ми граничи с лудост и аз отново започвам да потъвам, като не преставам да оглеждам брега. От Хенри няма и помен. Нито от стола му, който е толкова тежък, че сигурно е потънал на мига някъде по течението на реката.

Лия! Насам! — продължава да маха с ръка Алис.

Продължава да ме вика. Гледа само в мен. А кой ще потърси Хенри?

Решавам да опитам да сграбча края на клона, дори да спра само за миг, за да мога да огледам водата и брега за тъмната глава на Хенри. Течението ме тласва надолу с такава сила и мощ, че борбата с него изцежда и последните сили от изтерзаното ми тяло.

Противно на всякаква логика, аз променям посоката на плуване и бавно се обръщам към брега отдясно. Когато тялото ми се нагласява и започва да се носи в новата посока, съумявам да използвам течението и когато се приближавам към Алис и протегнатия от нея клон, вече се движа с такава бързина, че се страхувам да не ги отмина, носена от мощното течение.

— Готова ли си, Лия? Хвани се, когато минеш покрай него, чу ли?

Гласът на Алис звучи като заповед току пред мен и аз започвам да кимам в знак на съгласие въпреки всичко, случило се до този миг.

Напъвам се още и още да стигна до мястото, където клонът се е потопил във водата.

— Готово, Лия! Едно… две… почакай… Сега, Лия! Хайде! Хвани се!

Надвесила се е толкова близо над водата, че ми се струва, че и тя ще цопне вътре, но когато преминавам край нея, протягам ръка, за да се уловя за клона. Вече го отминавам, отминавам и мястото, където бих могла да намеря спасение, когато внезапно усещам грубия допир на кората му в дланта си. Бързо сключвам пръсти около него, преди да е станало твърде късно.

За миг тялото ми прекратява стремглавия си летеж надолу по течението. Прогизналата ми пола се запретва около краката и ме дърпа към дъното. Ала поне засега клонът, който сестра ми е протегнала към мен, ме държи на повърхността.

— Лия! Лия! — задъхва се Алис, която също е прогизнала до мозъка на костите си, сякаш и тя за малко да се удави в реката. С усилие протяга едната си ръка, докато с другата държи края на клона. — Улови се за ръката ми, Лия!

Едва я чувам. Очите ми пробягват по протежение на реката дотам, докъдето тя се скрива зад завоя. „Той може да се е уловил за някое ниско дърво, мисля си аз. Може да се е спрял в някоя плитчина. Може да се е хванал за някоя скала и да чака някой да му помогне.“

Отмятам наум различните възможности, сякаш отмятам имената на поканените на чай гости. Струва ми се, че всяка една от тях е толкова вероятна, колкото и предишната, без да отчитам факта, че от Хенри няма и следа. Няма следа и от стола му. Като гледам реката, започвам да си мисля, че Хенри никога не е падал в нея.

— Хайде, Лия! Хвани се за ръката ми! Клонът няма да те издържи дълго.

Алис се ядосва и аз се удивлявам, че гневът й все още ми прави впечатление.

— Х-х-хенри.

Толкова ми е студено, че не усещам клона в ръката си, макар да виждам сключените си около него пръсти.

— Ще организираме спасителна група за Хенри, Лия. Но ти трябва да излезеш от водата, преди клонът да е поддал.

Не спирам да мисля. Продължавам. Опитвам се да измисля начин да спася Хенри.

— Лия! — вика ми Алис през сълзи и за първи път аз забелязвам, че тя хлипа, хлипа толкова силно, че едва говори. — Излизай от водата веднага. Чуваш ли ме? Чуваш ли? Защото няма да помогнеш на Хенри, ако лежиш мъртва на дъното на реката.

Няма време да поставям на съмнение предложението й за помощ. Нещо в гласа й, в сълзите й, в изписания на лицето й ужас ме кара да кимна с глава. Тя има право. Напълно права е. Трябва на всяка цена да изляза от водата, за да мога да помогна на Хенри както трябва, а в този миг има само един начин да го сторя.

С едната си ръка Алис държи клона. Другата протяга към мен.

Само за миг събирам всичкия си кураж, защото ми е толкова студено, а реката тече тъй бързо, че се страхувам да не падна обратно в нея. Този път течението ще ме отнесе.

Увивам едната си ръка по-здраво около клона. Другата протягам към Алис.

Тя я улавя с такава отдаденост, че и за миг не се съмнявам — и тя ще падне във водата, преди да успее да ме изтегли. Дърпа ме с такава сила, която не съм предполагала, че притежава, и пада по гръб в калта, докато аз се измъквам от водата.

Тя скача на крака, подхлъзва се и ме обръща по гръб.

— Лия? Лия? Добре ли си?

Лицето й е бледо и мокро. Не съм сигурна дали е мокро от дъжда или от сълзите, които капят върху моето лице, докато аз потъвам в мрака.

* * *

В стаята е топло, ала моето усещане не е за присъствието на топлина, а за отсъствието на студа, който е проникнал още по-дълбоко в костите ми, откакто Алис ме измъкна от водата. Все още съм вкочанена. Не знам дали от студ или от страх. Айви и леля Върджиния се суетят около мен, трупат още одеяла отгоре ми, карат ме да пия чай, който е толкова горещ, че попарва езика ми.

— Добре, добре. Стопли ли се, скъпа? Искаш ли да ти дам още нещо?

Аз усещам погледа на леля Върджиния върху лицето си, ала не мога да видя очите й.

Клатя глава и се взирам във фината бродерия върху покривката на леглото си. Навън спасителите продължават да издирват Хенри. Соня и Луиса са някъде долу в притихналата къща. Знам как стоят нещата, ала не мога да насоча енергията си и да мисля за каквото и да е.

На вратата се чука и това кара леля Върджиния да премести погледа си към Айви, която е застанала до умивалника над купа вдигаща пара вода. Айви се отправя към вратата и шумно я отваря, после я затваря и се приближава до леля Върджиния.

Когато се навежда да прошепне нещо в ухото й, разбирам, че ме смятат тъй близо до лудостта, че се боят да не си отида завинаги, докато аз не чувствам нищо подобно.

— Веднага се връщам, Лия.

Леля Върджиния ме гали по главата, навежда се и ме целува по челото. Усещам хладината на устните й върху горещата си кожа.

Крадешком поглеждам към вратата и зървам един господин, облечен с груби дрехи, който стои на прага с шапка в ръце. Само след миг отново връщам погледа си върху навяващата ми спокойствие и сигурност везба на юргана.

Не ми е възможно да преценя колко време се бави леля Върджиния, защото времето сякаш губи измеренията си, щом съм на сигурно място в своята топла стая. Малко съм разочарована, когато тя се връща и присяда тихо на ръба на леглото ми. Бих искала да остана сама в тишината на стаята и никой да не ми говори.

— Лия — тонът й отначало е благ, но когато аз не откликвам, той става по-настоятелен. — Лия. Трябва да поговорим. За Хенри. Ще ме погледнеш ли?

Ала не мога. Не желая да разваля магията на тихата стая. Стаята, в която спя, откакто много, много отдавна двете с Алис се преместихме от детската стая. Стаята, в която съм опаковала коледните си подаръци за Хенри. Стаята, в която съм копняла за устните на Джеймс. Сигурна съм, че в тази стая не може да се случи нищо страшно.

— Лия.

Гласът и секва, а мъката в него е толкова непоносима, че почти й се подчинявам. За малко да я погледна в очите.

Ала не мога. Обръщам се към стената и упорито вирвам брадичка в знак на нежелание да чуя онова, което ще ми каже. Онова, което не ще ни позволи да продължим напред.