Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (5)

4.

Затварям книгата, оглеждам предната корица, после задната и търся някакво указание за издателя.

— Дори да е единствен екземпляр, издателят трябва да пази копие от него, нали така?

Джеймс свива устни и отвръща:

— Боя се, че нещата не са толкова прости, Лия.

— Какво говориш? Защо?

Той поглежда към книгата в ръцете ми и казва:

— Не съм… Не съм ти споменал най-странното. Свързано е с книгата.

— Искаш да кажеш, че има нещо още по-странно от самата история?

Той кима с глава.

— Много по-странно. Слушай, нали знаеш от баща си, пък и от мен, че книгите са пълни с указания? Шрифтът, мастилото, дори кожата, използвана за подвързия, ни подсказват произхода и възрастта на книгата. Всъщност човек може да открие всичко, което иска да знае за нея, ако щателно я проучи.

— И така? Какъв е произходът й?

— Тъкмо за това става въпрос. Шрифтът е много стар и, доколкото имам сведения, не е документиран досега. Кожата изобщо не е кожа, а друг материал, съвсем непознат за мен. — Той въздъхва. — Не мога да открия нито едно указание, което да ми подскаже произхода й, Лия. Няма никаква логика.

Джеймс не е свикнал с мистерии, които не може да разгадае. По лицето му виждам, че е разстроен, ала не мога да му помогна. И аз като него нямам отговори на много въпроси.

* * *

Връщам се от реката и заварвам Хенри седнал сам-самичък пред шахматната дъска в салона. Гледката ме кара да изпитам дълбока мъка — в гърлото ми засяда буца и аз се мъча да се успокоя, преди да ме е видял. Дните му ще бъдат пусти без татко, с когото играеха шах или четяха пред камината. Училището също няма да внесе разнообразие в живота му, тъй като татко се бе нагърбил с образованието на Хенри и прекарваше часове наред да го учи на неща, които далеч надхвърлят изискванията на обикновеното школо.

По същия начин татко обогатяваше и нашите познания, моите и на Алис, като ни запознаваше със световната митология и философия. Дори фактът, че посещаваме „Уиклиф“ два пъти седмично, бе нещо като компромис, постигнат между татко, който бе убеден, че ще свърши по-добра работа, ако сам ни образова, и леля Върджиния, която твърдеше, че общуването ни с момичета на нашата възраст ще ни бъде само от полза. Двете с Алис, разбира се, останахме под опеката на татко цели шестнайсет години. Ние можем да продължим образованието си, независимо от учебната програма в „Уиклиф“, но какво ще стане с Хенри?

Преглъщам въпроса за бъдещето на брат си и влизам в салона, като правя всичко възможно да си дам вид на безгрижна и весела. Целият грейва, когато го питам дали иска компания, после двамата четем на глас един след друг пасажи от „Островът на съкровищата“, а Ари мърка до крака ми, сякаш знае, че се нуждая от повече увереност, и ми я дава. Простите радости ме карат да забравя поне за малко последните събития у дома.

Когато свършваме, не е много късно, ала аз съм уморена. Казвам лека нощ и оставям Хенри до камината с книга в ръце. Почти съм преполовила стъпалата нагоре към стаята си, когато дочувам гласа на Алис откъм библиотеката. Макар да не е чак толкова необичайно, не мога да си спомня кога за последен път съм я виждала там. Любопитството ми надделява и когато се отправям натам, гласът на сестра ми вече звучи тъй тихо, че в началото мисля, че говори сама на себе си. Но само след миг разбирам, че не е сама. В унисон с нейния глас звучи по-дълбокият тембър на мъж и когато стигам до открехнатата врата на библиотеката, аз с почуда откривам, че Джеймс е седнал на стола с високата облегалка до масата за четене.

Да видиш Алис в библиотеката, е необичайна картинка, ала още по-необичайно е да я завариш да разговаря на четири очи с Джеймс. Те винаги са поддържали прилични, макар е не много близки отношения, като се има предвид близостта между семействата ни и отношенията между мен и Джеймс, но нищо повече. Не съм забелязвала и намек за привличане или дори шеговит флирт между тях, ала въпреки всичко усещането, което се надига в гърдите ми при вида на двамата, застрашава да премине в истинска тревога.

Стоя и мълча, наблюдавам ги и чакам, докато Алис бавно се придвижва зад стола, в който седи Джеймс. Тя прокарва пръст по високата му облегалка, като почти докосва тила на Джеймс.

— Сега, когато татко вече го няма, бих желала да прекарвам повече време в библиотеката — съблазнително мърка тя.

Джеймс изправя гръб и се стяга, вперил очи напред, сякаш поведението й не е ни най-малко непристойно в момента.

— Да, така е, нали е тук, под собствения ти покрив. Можеш да я ползваш, когато си поискаш.

— Вярно. Но не знам откъде да започна. — Тя е застанала съвсем близо зад гърба му, опряла е ръце върху раменете му, а корсажът на роклята й е досами главата му. — Може би ще ми помогнеш да си избера книги, които са най-подходящи за моите… интереси.

Внезапно Джеймс става от стола, отива до писалището и се заема да размества книжата, струпани отгоре.

— Всъщност аз съм много зает с каталога. Сигурен съм, че Лия с удоволствие ще ти помогне. Тя познава библиотеката по-добре от мен.

Джеймс е с гръб към Алис. Не забелязва изражението, което пробягва по лицето й, но аз добре го виждам. Яростта, която изпитва, е равна на моята. Какво си мисли тя? Видях достатъчно, така че влизам в стаята и чевръсто я прекосявам. Алис е изненадана да ме види, но не се засрамва, както очаквах. Джеймс вдига глава към мен.

— Лия — казва той. — Тъкмо привършвах тук, но татко е при друг клиент. Трябва да се върне да ме вземе.

Изважда джобния си часовник, поглежда го и продължава:

— Всеки миг ще пристигне.

Той се изчервява, макар че няма никаква причина да се смущава, тъй като тъкмо сестра ми е тази, която се е държала неприлично.

Аз проговарям с твърд глас:

— Напълно те разбирам. Убедена съм, че татко би се радвал на прилежността ти.

Усмихвам се насила и се обръщам към сестра си.

— Наистина, Алис. Джеймс има пълно право. Щом се интересуваш от колекцията на татко, просто ме попитай. Ще се радвам да ти помогна.

Млъквам, преди да съм й поискала сметка за поведението, защото не желая да й доставя удоволствие с проявата на подозрителност и несигурност.

Тя килва глава на една страна, поглежда ме в очите и, миг преди да проговори, настойчиво се вглежда в лицето ми.

— Да, добре, може би ще се възползвам. И все пак по-спокойно ми е, като знам, че Джеймс, един толкова опитен в книгите човек, ще е тук, ако някога не си… наоколо.

— Не се тревожи — отвръщам строго аз. — Нямам никакво намерение да се отдалечавам оттук, така че по всяко време ще съм ви под ръка, както на теб, така и на останалите.

Неловко стоим една срещу друга, а помежду ни е креслото с високата облегалка. Виждам Джеймс в профил и се радвам, че не се обажда.

Най-после Алис ме дарява с бегла, непроницаема усмивка.

— Е, трябва да свърша нещо. Ще се видим и с двамата по-късно — добавя тя, насочила поглед над рамото ми към Джеймс.

Гледам я как излиза от стаята, но не казвам на Джеймс за препирнята ни. Иска ми се да се извиня за странното поведение на Алис, ала главата ми гъмжи от въпроси, чиито отговори не искам да знам.