Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (21)

20.

Уморени сме след посещението у господин Уигън, а празничната атмосфера си е отишла и вечерята ни с леля Върджиния, Алис и Хенри преминава в дух на напрежение. Така че след десерта всички с облекчение се разотиваме по стаите си. Облякла съм си нощницата и се готвя да заспя, когато някой чука на вратата и ме стряска.

Отварям и виждам на прага Луиса и Соня по нощници и чехли.

— Още ли сте будни? Мислех, че отдавна вече сте заспали.

— Боя се, че трябва да отложим спането, Лия — клати глава Соня.

Отстъпвам крачка назад, но продължавам да държа вратата отворена.

— Хайде. Влизайте.

Луиса прекрачва прага и се обляга на стената, а Соня сяда на ръба на леглото.

Намествам се до нея и се взирам в пребледнялото й лице, по което играят отблясъците на огъня.

— Какво има?

— Двете с Луиса си поговорихме. И постигнахме разбирателство. Ако ние сме ключовете, тогава колкото по-скоро докараме пророчеството до края му, толкова по-добре.

Кимам с глава и дишам дълбоко.

— Съгласна съм с вас. Но… добре ли сте?

Соня ме хваща за ръката.

— Просто беше толкова… така… изненадващо. За малко да се задуша от удивление. Разбира се, бях наясно, че и ние по някакъв начин сме част от пророчеството. Защо иначе ще носим белега? Но въпреки това изведнъж ми се стори толкова страшно, като осъзнах положението, в което се намираме.

— Разбирам ви — усмихвам й се аз. — Но във всички случаи е по-добре да действаме заедно, не мислиш ли?

Тя кима с глава и отвръща на усмивката ми, аз се приближавам до камината и се обръщам с лице към тях.

— Добре тогава. Време е за следващата ни стъпка. Ще открием и останалите ключове.

— Но как? — клати глава Соня. — Трябва да сме четири, нали? Аз, Луиса и още двамина?

— Така е, но няма да е нужно да започнем от самото начало, ако съкратим списъка.

— Какъв списък? — объркването е ясно изписано по лицето на Луиса.

— Списъкът с имената, който баща ми е съставил. Не помниш ли? Бях го споделила с вас. Леля Върджиния ми каза, че е търсел някакви деца, че е имал списък с имена и наименования на селища. Преди ми изглеждаше нелогично, ала сега вече нещата идват на местата си. Ако всички ключове са родени близо до Ейвбъри около полунощ на първи ноември в една и съща година, не е никак трудно да се открият четири момичета с един и същи белег. Значи двете със Соня сте били включени в списъка, а ако сте били в него, там най-вероятно ще има и други като вас. Ако го намерим, преди Алис да го е сторила, ще можем да открием местонахождението и на останалите ключове.

Соня става, като търка объркано челото си с ръка.

— Дори да имаме всички ключове, не знаем как да докараме пророчеството до неговия край.

Очите ми срещат погледа на Луиса. Свикнали сме Соня да запазва спокойствие при всякакви случаи. Но никоя от нас не знае какво да прави, когато я види тъй отчаяна.

Изричам единственото вярно нещо, което ми идва в главата:

— Знам, че е лудост. Наистина. Ала баща ми е отдал близо десет години от живота си, за да стигне дотук, и тъкмо сега ни се удава случай да открием и останалите ключове, без да започваме от самото начало. Това означава, че трябва да намерим списъка, при това скоро, тъй като, попаднал в ръцете на Алис, той ще представлява огромна опасност. Може пък останалите сами да ни се разкрият, но е напълно възможно да продължим да се ровим, за да открием някаква следа.

Соня отново се отпуска на канапето и заравя лице в шепите си, без да промълви и дума.

— Добре, Лия — проговаря спокойно Луиса от отсрещния край на стаята. С облекчение забелязвам, че очите й са възвърнали предишния си блясък. — Къде да търсим? Къде може да е скрит този списък?

— Тъкмо за това си мислех и аз. Има само един човек, един-единствен, който знае за пророчеството повече от нас…

— Кой е той? — вдига поглед Соня.

— Моят баща.

Луиса се обажда от другия край на стаята:

— Но, Лия… баща ти… искам да кажа, че…

— Прекрасно знам, че баща ми е мъртъв, Луиса. Но по една случайност Соня може понякога да говори с мъртъвците, нали, Соня?

Лицето й, гладко като алабастър на светлината на огъня, не издава чувствата й.

— Е, да. Понякога.

Тя се приближава до мен и ме поглежда в очите.

— Но невинаги. Не мога да контролирам кой ще дойде и кой не. Не мога да контролирам и посланията, предавани от един свят в друг. Предупреждавам клиентите си, че работя по волята на духовете. Не им го съобщавам, за да им стане по-интересно. Това е самата истина.

— Така е, но нали можеш да опиташ? Да… да го повикаш? Да направиш така, че той да се появи?

Отговорът й идва по-бавно и е лишен от въодушевлението, което очаквам.

— Предполагам. А Върджиния? Ти каза, че навремето е била Бранителката. Не можем ли просто да я попитаме?

— Баща ми е пазил всичко в тайна. Тя знаеше за съществуването на списъка, ала не и мястото, където е скрит, при това е наясно само с част от пророчеството. Онази, която се отнася до нея и до майка ми. А пък Алис със сигурност няма да сподели нищо с нас.

Клатя глава.

— Не. Трябва да говорим с баща ми. Това е единственият начин.

— Но дори да успея да го повикам, духовете не могат да се месят в света, който са напуснали, наистина не могат. Могат да ни говорят за Отвъдното и за неща, случили се преди да починат, ала не могат да надзърнат в нашия свят и да виждат неща, станали след момента, в който са го напуснали.

Тя млъква и свива устни, търси нужните думи.

— Щом душата се пресели в другия свят, става така, сякаш… сякаш между нея и нас се спуска завеса. Понякога завесата е толкова тънка, че можем да разговаряме през нея, но баща ти не ще може да ни каже нищо от случилото се след смъртта му.

Ако кажа, че не съм разочарована, ще излъжа. Надявах се да получа бърз и лесен отговор относно скривалището на списъка. Но дори Соня да е права, това не означава, че татко изобщо не може да ни помогне.

— Значи… ще може да ни каже къде е скрил списъка преди смъртта си?

— Така мисля — кима с глава тя.

В душата ми проблясва надежда.

— Може би той е все още там… Струва си да опитаме, не мислиш ли? Поне е някакво начало.

Соня среща погледа ми и кима.

— Добре тогава. Да опитаме.

Без повече приказки ние сядаме на пода и оформяме малък кръг пред камината. Бързо се хващаме за ръце, сякаш само така можем да си осигурим защита срещу онова, което ни очаква в другия край на този свят. Спомням си първата ни среща във всекидневната на госпожа Милбърн. Като че ли бе доста отдавна и сега ми се струва почти невъзможно да се съберем заедно тук, в Бърчууд, да оформим още един кръг, този път без Алис и с далеч по-опасна цел от предишната.

Соня затваря очи. Поглеждам към Луиса, чиито изумително дълги ресници хвърлят сянка върху нежната извивка на скулите й. Няма какво да правя, трябва да ги последвам. Затварям очи и чакам, заслушана в диханието на Соня. Нищо не се случва, аз отварям очи и срещам Сониния поглед.

— Нещо не е наред ли? — питам.

Тя преглъща толкова тежко, че изящната й шия се бърчи от усилието.

— Само че… така де — смее се нервно тя. — Внезапно ме достраша. Искам да не сваляш очи от мен. Ако стане нещо, което ти се струва нередно, трябва да прекъснеш кръга и да ме извадиш от транса.

Разбирам за какво говори. Усещала съм присъствието на тъмното същество. Чувала съм туптенето на Душите, усещала съм огнения им дъх по гърба си.

— Ще те наблюдаваме, Соня. Давам ти честната си дума.

Тя кима и затваря очи въпреки страха си.

Известно време нищо не се случва. Изпадам в почти хипнотично състояние под въздействието на пращенето на огъня в камината и тишината в стаята. Вече съм престанала да очаквам нещо да стане, когато го подушвам, както стана и предишния път. Лек полъх от аромата на татковата лула, от преждата на любимата му жилетка, поела уханието на кедър в гардероба.

Гласът на Соня нарушава увисналата в стаята тишина.

— Тук ли е Томас Милторп? Бащата на Лия, на Алис и на Хенри?

Преди да продължи, тя прави кратка пауза и започва да говори по-тихо:

— Да, да. Ще пазим тишина.

Очите й се отварят и в тях забелязвам необичайна острота. Синьото е станало по-светло, черният цвят на зениците й се откроява по-отчетливо. Стаята се изпълва със странна пулсираща енергия, почти я чуваме. Тя носи топлина в душата ми и едновременно с това ме възбужда, а аз се боря с желанието си да покрия очите си, сякаш така ще намаля по някакъв начин усещането си за неговото присъствие, което очаквам всеки миг да се разсипе в стаята от някое невидимо място.

— Преди Лия да говори с теб, Дух, трябва да й кажеш нещо, което знаете само вие двамата. Нещо, което да докаже, че това наистина си ти.

Учудена съм от нейния въпрос, от причината, поради която му го задава, и очаквам Соня да огласи отговора на баща ми в стаята. Там, където китката на ръката ми се допира до тази на Соня, усещам лека тръпка, тя пълзи към пръстите ми и цялата ми ръка сякаш започва да гори. И тогава чувам гласа, дрезгав и като че ли идващ от много, много далеч.

— Лия? Лия? Чуваш ли ме, дъще?

Поклащам недоверчиво глава. Това е гласът на баща ми, сигурна съм, ала не разбирам как става така, че го чувам, че контактувам с мъртвия си баща само като държа ръката на Соня. Отправям поглед към Луиса, чиято ръка гори в моята. Очите й са отворени и уплашени и тя се взира удивена в лицето на Соня. Луиса също чува гласа.

Гласът идва отвсякъде и отникъде и ме кара да стоя нащрек.

— Лия… Слушай. Има много да си говорим… — гласът е нестабилен и прекъсва по средата на някои думи. — Ще ти дам доказателството, което медиумът иска от мен, но трябва да побързаме. Те скоро ще дойдат…

Гласът му изчезва за миг, после пак се връща.

— Лия… дъще… Помниш ли, когато се опита да направиш сал? Хенри изпусна… във водата и… помниш ли? Ти беше толкова малка, но… със сигурност би могла да го настигнеш, ако… гребеше по-бързо. Никога не си била добра… в сглобяването на предмети, Лия. Спомняш ли си? Но все пак се опитваше. Стараеше се и се стараеше, макар че… все не се получаваше…

Сълзите парят в очите ми, като си спомням как се опитвах да направя сал, за да намеря корабчето, с което Хенри си бе играл, сигурна, че ще го настигна, макар че то се носеше надолу по течението. Алис беше там и непрекъснато повтаряше, че няма да успеем. Струва ми се, че дори горкият Хенри бе убеден, че никога няма да настигнем играчката му, макар че течението на реката не бе чак толкова бързо след дългото засушаване през лятото. Но въпреки всичко, облечена в детската си престилка, аз не спирах да чукам с чука по дървото, използвах инструментите и парчетата, които работниците на татко бяха оставили, преди да отидат да обядват. Работех трескаво, макар че нямах дарба за това. Когато най-после пуснах на вода опасния спасителен сал, той потъна още преди да успея да стъпя на него. Струва ми се, че повече се разстроих от факта, че не мога да спася корабчето на Хенри, отколкото от загубата на сала.

— Спомням си — гласът ми е шепот.

За миг настъпва тишина и аз се опасявам, че съвсем сме загубили и без това нестабилната връзка с Отвъдното. Ала гласът прозвучава отново, макар и доста по-слабо:

— Добре, Лия. Добре. Ти трябва да намериш… ключовете. Аз се опитах… Опитах се да… Свърши. Открих… само два… Ти трябва… списък… за да завършиш кръга. Оставих го в… зад… Това е единственият начин… пророчеството докрай. Ти си… Това е твое… веднъж и завинаги, но само с четирите заедно.

Усещам, че и той отслабва, както и гласът му, който идва на пресекулки. Енергията, която бе изпълнила стаята, също отслабва, усилва се за миг, после съвсем изчезва.

Соня се намесва, по-авторитетна по време на спиритическия транс, отколкото в реалния живот.

— Господин Милторп, трябва да намерим списъка с имената. Присъствието ви отслабва… Не успяхме да разберем всичко, което ни казахте. Можете ли да го повторите? Можете ли да останете при нас, господин Милторп?

Чакаме отговора му, потънали в тишина, и най-после чуваме настойчивия му шепот:

— Шшшшт… Той идва. Аз… тръгвам. Лия… Трябва да намериш списъка… те са ключовете. Виж… От булото е останал само Хенри. Ние сме… ти, дъще. Ние… ти.

Той изчезва. Усещам липсата на присъствието му. Стаята, която преди изглеждаше като всяка друга стая, сега е запустяла без топлината, излъчваща се от духа на баща ми. Главата на Соня клюмва на гърдите, сякаш е заспала дълбоко.

— Соня? Свърши, Соня. Можеш да…

Но тук спирам. Тя внезапно вдига глава, отваря сините си очи, поглежда ме, а странните вибрации се усещат по-ясно от всякога. Гласът, с който проговаря, не е нейният, нито на баща ми.

— Играеш опасна игра, господарке.

По гърба ми полазват тръпки, сякаш нервите по гръбнака ми са се оголили. Соня ме гледа със стъклен поглед и аз знам, че това всъщност не е тя.

Изправям гръб и трескаво преценявам възможностите, като външно запазвам спокойствие.

— Трябва да си вървиш. Не ти е мястото тук.

— Грешиш. Защо не ми разрешаваш да мина? Защо ти е да търсиш ключовете, щом аз мога да ти доставя всичко, което желаеш? Призови ме, господарке, и нека настъпи царството на хаоса.

Възхитена съм от очите — очите на Соня, които не са нейните очи. Зловещо е и едновременно с това очарователно да слушам дивния глас, изтръгващ се от нежната и деликатна Соня.

— Върви си, Дух. Не си добре дошъл при нас.

Мъча се да говоря с решителен глас, ала присъствието на злото, съзнанието, че се намирам твърде близо до нещо, което не мога да разбера, ме кара да треперя цялата.

— Няма да настъпи покой, докато не отвориш Портата.

Това е припяване, зов на хиляди гласове, тихи и коварни.

— Отвори Портата… Отвори Портата… Отвори…

Дърпам се рязко назад и прекъсвам кръга, а Луиса се навежда през центъра му, сграбчва Соня за раменете и я разтърсва… разтърсва.

— Соня! Събуди се, Соня! Трябва да се върнеш!

Молбите й стават все по настойчиви и тревожни, а думите на духа — все по-разюздани и безобразни, но Луиса продължава да я разтърсва.

— Време е… Да се възцари хаосът.

Тялото на Соня се втвърдява, чертите на лицето й се изкривяват, сякаш някой безмилостно я измъчва, тя изпитва неистова болка, после пада на пода. Сякаш нейното освобождаване донася свобода и на мен. Спускам се към нея, повдигам главата й от коравия под и я подпирам на коленете си.

— О, божичко! О, божичко! — повтаря като навита пружина Соня.

Само след миг гласът ми заглушава биенето на сърцето в гърдите ми.

— Соня! Събуди се, Соня! Върни се! — говоря й грубо от страх, че няма вече да се върне при нас.

Не осъзнавам, че вдигаме шум. Всичко земно е изчезнало в странното уединение на стаята ми. Едва когато вратата се отваря и после бързо се затваря, осъзнавам, че сме били доста шумни в спящата къща.

Стъпките са бързи, но леки, когато прекосяват стаята. Нямам време да регистрирам присъствието на леля Върджиния, но тя се навежда, оглежда разкъсания ни кръг, забелязва паниката по лицата ни и вижда Соня да лежи със затворени очи и с мъртвешки бледо лице на пода.

Поглежда ме с изпълнени със страдание очи.

— Какво правите? О, Лия! Какво сте направили?