Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (28)

28.

Поклащам глава в опит да отпъдя току-що осенилото ме прозрение, ала истината не може да се отрече. Докарана съм тук не от Душите, а от собствения си страх… от собствените си мисли по време на пътуването.

„Мисълта притежава огромна сила, Лия. Особено в Отвъдното.“

Споменът за Соня ме изважда от ступора, в който се намирам. Затварям очи и си представям баща си. Не оставям място за нищо друго в съзнанието си.

„Татко, татко, татко.“

Издигам се във въздуха, замръзналият пейзаж под мен се отдалечава. Докато летя нагоре, виждам лица… много лица, уловени под леда и разпръснати под него, докъдето ми виждат очите. Множество души, прокудени и замръзнали навеки.

После отново попадам във вихъра. Връщам се в тъмнината.

Когато отварям очи, виждам, че се нося над роена трева. Досещам се, че съм близо до Бърчууд, в паралелната на Отвъдното равнина, макар да не виждам нищо друго, освен ниви и дървета, простиращи се до хоризонта. Вечер е и когато поглеждам към небето, забелязвам, че това не е сивото небе, под което Алис изричаше заплахите си, а тъмновиолетовите небеса от първото ми пътуване над морето, което ме бе ободрило тъй приятно.

Разпознавам огромния дъб, хвърлящ сянка в поляната край реката. Когато бях дете, татко често ме водеше тук и през лятото ми четеше под сянката на клонестия великан. Спускам крака надолу към тревата.

Не ме е страх.

Вървя към дървото с големи надежди, сякаш очаквам нещо удивително, за което нямам точно наименование. Когато те се появяват от гората, разбирам защо.

Татко е по-млад, отколкото си го спомням, но мама е точно такава, каквато съм си я представяла — млада съпруга и майка. Докато двамата се приближават, уловени ръка за ръка, вятърът носи към мен смеха на мама. Тя вдига глава към баща ми и го гледа с обожание. Чувствам се като неканена гостенка, сякаш този миг им принадлежи изцяло. Ала това трае само секунда. Щом ме зърват, лицата им грейват в усмивка.

Изправят се пред мен. Аз се хвърлям в прегръдките на татко.

— Татко! Нима това си ти? — гласът ми излиза приглушен, защото съм заровила лице в палтото му.

Наоколо прозвучава гръмкият му смях, чувам го как кънти в гърдите му.

— Разбира се, че съм аз, обич моя! Кой друг би могъл да се разхожда така, ръка за ръка с красивата ти майка?

Като споменава за майка ми, той ми напомня, че не сме само двамата.

— Мама. Аз… не мога да повярвам, че и ти си тук.

Тя се усмихва и накланя главата си на една страна, с което ми напомня на леля Върджиния и мъничко на Алис.

— Тук съм. Сега ти имаш нужда от нас повече от всякога — казва тя и в очите й се появява безпокойство.

Кимам с глава.

— Дойдох, за да науча повече за пророчеството и за ролята си в него. Трябва да намеря списъка с имената, но не знам къде го е скрил татко.

Обръщам глава към него.

— Ти ли беше? Когато разговаряхме чрез Соня… чрез… медиума? — спомних си думата, използвана, докато Соня бе в транс по време на спиритическия сеанс.

Той се двоуми, после кима утвърдително:

— Опитах се да ти кажа за списъка, ала не можех ясно да те чувам. А после пък пристигна Той.

От думите му усещам хлад в жилите си, макар вятърът да е топъл и приятен както винаги.

— Да.

— Бях принуден да се махна или рискувах да ме задържат и да ме изпратят в Небитието. Сега щях да съм там, ако майка ти не беше толкова силна. Тя се намеси в мига, в който Душите се канеха да ме прогонят. Оттогава непрекъснато бягаме от тях.

Обръща се и я поглежда, прегръща я през раменете и я придърпва към себе си в знак на дълбока привързаност, от което усещам как в гърлото ми засяда бучка.

Отново се обръща към мен.

— Знаех, че съм ти нужен. Затова не прекосих… затова нито един от нас не прекоси границата.

Той се оглежда и изрича с по-тих глас:

— Из Отвъдното се разпространява заповед, Лия. Състои се в това, че ако някой от тях те види, непременно трябва да те спре. Страхуват се от Самаил, а Армията му прави така, че по-слабите духове сред нас изпълняват всяка негова дума. Разполагат с шпиони на всяка крачка. Ние имаме съюзници… онези, които ще ни помогнат, ако могат, ала ще е невъзможно да удържим Душите дълго време. Тук не е безопасно нито за теб, нито за нас.

Поемам си дълбоко въздух.

— Тогава да побързаме. Кажи ми къде е списъкът, татко, за да намеря и останалите ключове.

Той се навежда към мен, долепя устни до ухото ми и прошепва:

— Оставил съм го на грижите на обичаната от мен. В стаята ми.

Мъча се да разгадая думите му и си припомням търсенето в неговата стая.

— Но аз…

Той вдига ръка, сякаш иска да ме накара да замълча. Поставя пръст на устата си и се оглежда. Разбирам жеста му — може би ни шпионират в този миг.

Поклащам глава и се опитвам да му кажа, че списъкът не е там. Че съм търсила навсякъде, ала не съм открила и следа от него.

Ала той кима твърдо с глава, сякаш потвърждава: „Да. Там е. Трябва пак да потърсиш.“

Повтарям думите му в ума си: „Оставил съм го на грижите на обичаната от мен… В стаята ми.“

Видението се появява пред очите ми неочаквано, сякаш винаги е било пред мен. Поглеждам го в очите и кимам с глава, а сърцето ми е изпълнено с надежда.

Той вдига поглед към притъмнялото небе, което хвърля сянка над нас.

— Трябва да тръгваме, Лия. Времето ни свършва.

Нещо в гърдите ме стяга при мисълта, че си отиват.

Без да съм го целяла, вече съм привикнала да чувствам отговорност като участник в пророчеството. Свикнала съм да го правя без успокояващата прегръдка на татко, без опората на коравата му десница. Ала щом видях родителите си отново, макар и само за миг, аз си спомних колко много съм изгубила в тяхно лице.

— Не искам да си ходя. Искам да остана с вас — моля ги аз и никак не се срамувам, че в момента приличам на плачещо дете.

Майка ми пристъпва и ме взема в обятията си.

— Лия.

Тя диша в косите ми и аз долавям аромата на жасмин в нейните.

— Извинявай, че ти го причинявам. Но ти си Ангелът, сестрата, която е в състояние да доведе пророчеството до края му веднъж и завинаги. Казано е да бъде така, колкото и да не ни се иска. Така е предречено. Няма никаква грешка, Лия. Никога е нямало. Векове наред сестрите са чакали единствено теб.

Искам да отрека, сега, когато съм видяла толкова много. Ала в думите й има истина. Затова кимам с глава, като се взирам в очите, в същите очи, които виждам всяка сутрин, щом се погледна в огледалото над умивалника в стаята си. Кимам, като с това й казвам, че я разбирам. Че приемам задължението си по пророчеството, задължението, предадено ми от нея. Че не се страхувам.

Татко поглежда към небето. То е все още синьо, ала студеният вятър се е върнал и е довял смътно предчувствие за дебнеща ме опасност.

Той ме поглежда с безмълвна молба да го извиня.

— Трябва да тръгваме.

Вирвам брадичка и казвам:

— Да.

Кимам в знак на съгласие и усещам колко безплодни са опитите ми да ги задържа при себе си. Дори докато са пред очите ми, те не са тъй жизнени, присъствието им не е толкова ярко, колкото е било само преди миг.

Майка ми ме прегръща за последен път.

— Знаех, че трябва да си ти още в самото начало, но в очите ти виждах нещо, което ме обнадеждаваше. Съжалявам само, че не бях достатъчно силна, за да се боря за теб.

Поклащам глава.

— Спомни си, мамо. Няма никаква грешка.

Тя ми се усмихва през сълзи, навежда се и ме целува по бузата.

— Никаква грешка, ангел мой.

И те се обръщат и си тръгват по-бързо, отколкото бих искала. Мама се обръща назад още веднъж, а лицето й е помръкнало от тревога.

— Пази Хенри, Лия. Нали ще го пазиш?

Тя не чака отговора ми, но за всеки случай аз кимам утвърдително и викам след тях:

— Обичам ви! Обичам и двама ви!

Имам време само за тези думи. После те изчезват.

* * *

По пътя обратно към Бърчууд душата ми е препълнена с емоции. Раздялата с майка ми и баща ми е последвана от дълбока тъга, но и от огромно щастие. Чувствата ме изпълват до такава степен, че сякаш усещам как тяхната любов улеснява пътуването ми в небесната шир.

Смаяна съм от контрола, който съумях да постигна в Отвъдното за такова кратко време, от сигурността, която усещам при насочването и промяната на скоростта по време на полета си.

Ала това става, преди да чуя далечния пукот от небето зад себе си.

Започва като вибрации и аз съм сигурна, че земята се тресе, макар че изобщо не се докосвам до нея. Едновременно с това от дълбините проехтява мощен грохот, сякаш всеки миг земята ще се разцепи от силата на онова, което с екот лети към мен.

Отпред зървам една грамада. Сигурна съм, че това е Бърчууд, но когато поглеждам назад, виждам Душите да ме преследват като огромна черна орда. Отдалеч приличат на облак от бръмчащи насекоми, но аз знам, че за нула време ще ме настигнат и никак няма да ми е лесно да се откопча от тях.

Зовът на Бърчууд, където ще съм в безопасност, е силен, ала аз не чувствам увереност в силите си и не мисля, че мога да избягам от Душите. Спирам, защото съм направила единствения избор, който ми дава надежда да избягам, и си представям как кръжа над земята, докато накрая наистина започвам да кръжа.

Чакам и наблюдавам как с приближаването си облакът става все по-голям, по-тъмен и по-шумен. Ще се наложи да се срещна лице в лице с него тук, в небесата на техния свят. Бих искала да заявя, че не съм уплашена, че съм смела и непоклатима пред Душите. Ала това би било чиста лъжа, защото кой би стоял, без да му мигне окото пред ревящия легион, който напредва към него? Не, страхувам се, дори нещо повече. Ужасена съм и треперя цялата, имам предвид цялото ми астрално същество. Ала оставам на място, като се насилвам да стоя непоклатимо.

Планът ми още не се е избистрил в главата ми, ала все пак имам някакъв план, така че ще чакам да настъпи мигът, в който Душите ще са достатъчно близо, за да разчитам на силата на Сонините инструкции. Трябва точно да го преценя, да спра навреме напредването на Душите, но и да не чакам твърде дълго, защото в противен случаи няма да ми остане време за бягство. Извиквам в съзнанието си гласа на Соня, който отброява:

„Едно… две… три…“

Още не.

„Четири… пет… шест…“

Вече са близо, толкова близо, че виждам изкривените им гневни лица, дългите им бради, чезнещи в черните им палта, разкъсани и висящи на парцали от тромавите им тела.

„Седем… осем…“

Воят, идващ откъм тълпата, е нечовешки — боен вик, изтръгващ се от пастта на диво животно. Те се приближават и се разпръсват, втурват се над мен, от двете ми страни, дори се наместват под кръжащото ми тяло и аз осъзнавам, че съм чакала твърде дълго. Вече съм сигурна, че ще разкъсат душата ми на парчета.

Няма какво да правя, освен да затворя очи и да си представя семенцето, мъничко и скрито в дълбините на моето същество. Виждам как пластовете се белят един след друг, отдолу се показват други пластове, все по-светли на цвят, докато най-после се подава и сочната му вътрешност, живото ядро в центъра му. То диша. То пулсира. То е живо.

Все още чувам Душите, ала техните писъци принадлежат на един съвършено различен свят, защото аз съм се уединила на тихо и уютно място, което е само мое. Тук се чува ясно едно-единствено нещо — биенето на едно сърце. Отначало ми се струва, че звукът идва от собствените ми гърди, но щом отварям очи, виждам червената светлина да пулсира в центъра на тълпата, крилата гръмко да шляпат във въздуха със зловещо свистене, носещо се от центъра на тълпата от Души. Самаил, който стои в средата им, излъчва червен блясък, сърцето му бие в такт с моето, а множеството му огромни криле се разтварят като плащ над Армията му.

Трябва да си наложа отново да мисля за семенцето и за онова, което се намира в центъра му. Виждам го как се разтваря, развива, разцъфва и изпълва всяка фибра на тялото ми. Поглеждам надолу и забелязвам, че от кожата ми, от очите и устата ми се излъчва светлолилава светлина и се засилва с всеки изминал миг като сила, която никога преди не съм усещала, нито съм подозирала, че може да се роди от мен, и тази сила блика навън на малки вълнички, които растат и се превръщат в ехтящи талази.

Ако Душите изобщо вдигат някакъв шум, то той потъва в музиката на моята собствена сила и биенето на сърцето, което пулсира между Самаил и мен. Казвам си, че тъкмо това е моментът, единствената възможност да избягам и да се скрия в Бърчууд, а Душите да останат навън. И тогава чувам гласа.

— Господарке… Нека хаосът се възцари… Отвори Портата.

Инстинктивно поклащам глава, страхувам се да произнеса каквото и да е, защото думите ми биха могли да разклатят завоюваното от мен, колкото и малка да е силата ми.

— Ще получиш власт и покой… Разтвори обятията си, ти, Ангел на хаоса, и нека опустошението на Звяра потече като река. Отвори Портата…

Гласът се приплъзва през Душите в мен, той идва откъм навъсеното небе. Проправя си път през моравата светлина, ала душите не могат да минат през нея. Прониква само един глас. Само думи. Но те ме призовават и техният зов е едновременно и предупреждение, и милувка.

Тялото ми продължава да излъчва светлина, ала силата ми се разколебава, щом до ушите ми долитат думите на Самаил, настаняват се в мозъка ми, дори още по-дълбоко — в някое останало от първичното развитие кътче на съзнанието ми, което досега е стояло и е чакало да чуе техния зов. В гласа се чете обещание за освобождение. Освобождение от борбата, която сякаш никога не свършва, макар сега за кратко да е в моя власт. Освобождение от бъдещото продължаване на тази борба, освобождение от едно бъдеще, в което няма да има място за най-желаните от мен неща — сигурност, любов, надежда.

Ала семенцето продължава да се разтваря, преминава през стадия, за който си мисля, че би могло да поникне отново, докато сякаш усеща, че силата му може да ме разцепи на две и да отдели тялото от душата ми. А с последния си порив силата ми носи решителността, от която се нуждая.

Не губя време да поглеждам назад. Обръщам се в собственото си сияние и призовавам окултната сила в себе си. Призовавам я да ме отведе у дома колкото е възможно по-бързо. Призовавам я да ме върне в Бърчууд, да задържи Самаил и Армията му достатъчно дълго, за да успея да вляза обратно във физическото си тяло, което ме очаква на дивана в библиотеката.

Обляна в светлина, аз препускам към издигащата се в далечината грамада. Не след дълго се уверявам, че сградата пред мен наистина е Бърчууд. Осъзнавам, че е имало сериозна причина татко да поиска да се срещнем в света, който се намира най-близо до дома. Знаел е, че Душите ще дотърчат за мен.

Отзад изригва вой от пронизителни, зловещи писъци. Не се обръщам, макар силно да го желая. Продължавам да летя, нося се като вихър над полето, докато се стремя към къщи. Когато наближавам къщата, усещам, че започвам да губя сили. Не става изведнъж. Настъпва като постепенна умора, която се наслагва в костите ми, и светлината, излъчваща се от мен, избледнява. Толкова съм близо, че различавам ромбоидите в подсилените с олово стъкла на прозорците. Достатъчно близо, за да виждам блясъка на фенерите в бързо падащия здрач. Ала воят зад гърба ми се възобновява и когато извръщам глава, разбирам защо времето да избягам от тях за малко не ми достига.

Самаил е дошъл за мен. Повел е Душите, а с неговото приближаване туптящото сърце се чува все по-силно и по-силно. Силата на Душите е нищо в сравнение с мощта на Самаил. Тя е основната сила, както и неговата ярост. Издига се в зловещ вихър и отнема от енергията ми.

Блъскам се в прозореца на библиотеката, а волята ми се отцежда от мен като вода, ала в същия миг си спомням думите на Върджиния. Нима ги е произнесла същата сутрин?

„Ако ги призовеш навреме, те ще ти помогнат.“

Чувствам се твърде слаба, за да продължа. Но съзнанието ми… в съзнанието ми е останала сила колкото да поискам необходимата ми помощ.

— Сестри мои… сестри от миналото… — гласът ми сякаш не е моят. Звучи като дрънчене на тенекия, сякаш идва отдалеч, ала аз продължавам, затварям очи и се мъча да не мисля за Самаил, който се приближава все повече и повече.

— Призовавам ви, сестри мои, да помогнете на една от вас. Да ме спасите, за да ми дадете възможност да спася всички ви.

Дори не мога да усетя абсурдността на собствения си призив за помощ, като се има предвид онова, което надава зловещ вой зад мен. Секундите отминават — а може би не са секунди, а минути, дори часове? — и аз решавам да затворя очи и достойно да дочакам онова, което е предначертано да стане.

Ала в същия миг усещам повея на бурен, топъл вятър, последван от пукот, който ме кара да вдигна поглед към небето. Когато в полезрението ми се появява жената, Самаил и неговите Души сякаш се поукротяват. Тя застава на метри от мен, между мен и приближаващата се Армия. В упорито издадената й напред брадичка и в зелените езера на очите й има нещо познато.

Безименната жена стои между мен и Душите, когато от небето, сякаш от нищото, се появяват и други жени, разпръсват се и се подреждат в кръг около Душите и Самаил. Когато издигат ръце нагоре, призрачните им воали се издуват около прозиращите им крака. Нажежени до бяло пламъци проблясват, изстрелват се от дланите им и образуват мистичен огнен кръг в пространството между Звяра и мен.

Първата жена кръжи най-близо, слабата зеленикава светлина, която се излъчва от тялото ми, се слива с блестящото тъмнолилаво сияние от нейното, разширява се и стремглаво залива всичко наоколо, като прониква дори през кръга, в който Душите се изправят на задните си крака и панически рият с копита в небесната шир.

Тя не движи устните си, а гласът й долита до мен от далечината. Той резонира в съзнанието ми и аз осъзнавам, че тя не говори на глас.

— Върви, дете. Събери всичките си сили. Пак ще се срещнем.

Самаил надава вой и вдига меч в центъра на кръга. Той засиява с оранжева светлина, от острието му проблясват искри и свистят във въздуха, пращят срещу светлината на кръга, оформен от сестрите, и макар силата им да е очевидна, нямам никакво желание да я изправя пред тази на Самаил за продължително време. Кимам на жената, с което й давам да разбере, че съм чула думите й, с последни сили се втурвам през стената и влизам в къщата.

Соня и Луиса седят на пода до дивана. Соня държи отпуснатата ми ръка и стиска очи, а устните й се движат в безмълвна молитва. Спускам се в очакващото ме физическо тяло с въздишка, която проехтява и в двата свята, поемам дълбоко въздух, сякаш дълго време съм нямала възможност да го направя и току-що съм се съживила.

— Тя се върна! Тя се върна! — вика Луиса от пода до мен.

Бегло усещам лекия допир на Сонината ръка, сякаш не всичките ми сетива са възвърнали чувствителността си. Мъча се да говоря, да им кажа, че трябва да се върнем в татковата стая и да потърсим списъка отново, ала от устата ми излизат само неразбираеми шумове и звуци, които нямат нищо общо със смислените думи. Сърдито поклащам глава, а Лия ми говори с дрезгав глас:

— Лия? Лия? Погледни ме, Лия. Чуй ме.

Тя издърпва ръката си от моята, обръща брадичката ми така, че да види лицето ми, и толкова властно ме поглежда в очите, че съм принудена да спра. В тях виждам спокойното море на Отвъдното.

— Трябва да запазиш спокойствие. Нормално е. Нормално е да не можеш да говориш, когато се завърнеш от подобно пътешествие, разбра ли?

Аз гледам с широко отворени очи, изгубила увереност, че бих могла отново да проговоря.

— Разбра ли, Лия? Трябва да ми вярваш. След няколко секунди ще можеш пак да говориш. Сетивата ти също ще се пробудят. Дишай по-бавно и чакай. Дай възможност на съзнанието си да смели всичко, което си направила и което си видяла. Дай му няколко секунди да възвърне физическата си стабилност. Погледни ме, Лия! Ако ме разбираш, кимни с глава.

Гласът й е дрезгав. Чувствам се като малко дете, но в решителността на думите й намирам покой, поглеждам я в очите и се мъча да кимна с глава.

— Добре. Сега не мърдай. Просто лежи и дишай.

Напълно се отдавам на безпомощността, в която се намира тялото ми. Когато поглеждам към Луиса, аз се стряскам от уплахата, която чета в очите й, затова се обръщам отново към Соня, заглеждам се в безбрежната синева на очите й и започвам да дишам по-спокойно.

Размърдвам пръстите си и се радвам, че изпълняват командите ми. Правя същото и с останалите части на тялото си, давам им леки изпитания, докато се уверя, че всичко функционира нормално. Едва тогава се осмелявам да проговоря. Соня и Луиса са се съсредоточили в мен, докато се мъча да произнасям думите.

— Н-н-н-неговата стая. Списъкът е в стаята му. Зад портрета на майка ми.