Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пророчеството на сестрите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prophecy of the Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
Jetchka (2015)

Издание:

Мишел Зинк. Пророчеството на сестрите

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-750-2

 

Формат 84/108/32. Печатни коли 17

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница Симолини

История

  1. — Добавяне

30.

Вземам стъпалата надолу в лудешки бяг. Не ми пука, че вдигам шум, ала той трябва да е много силен, защото, щом скачам на пода в коридора, Луиса и Соня тутакси се появяват на вратата на трапезарията.

В ръката си Соня държи салфетка и ме гледа удивено.

— Лия! Какво…

— Леля Върджиния? — гласът ми гърми в цялата къща, а отчаянието нахлува все по-дълбоко в душата ми и стига чак до мозъка на костите ми.

Луиса и Соня се взират в мен с широко отворени очи.

Зад себе си чувам тропане на нечии обувки върху мраморния под и се обръщам назад. Цялото ми същество се изпълва с облекчение, ала то тутакси изчезва, щом виждам, че не леля ми се приближава към мен, а Маргарет, която ме гледа така, сякаш съм се появила най-неочаквано иззад ъгъла и огласям цялата къща с писъците си като малко дете.

— Защо викате така, госпожице Милторп?

— Аз… Съжалявам, Маргарет. Незабавно трябва да говоря с леля Върджиния. Виждала ли си я? — питам аз с треперещ глас, който издава страховете ми.

— Но да, разбира се, мила — усмихва се тя. — Горе е. В леглото си.

— В леглото? — със същия успех Маргарет можеше да ми каже, че чисти конюшните, защото кога се е случвало леля Върджиния да е в леглото си посред бял ден?

— Да. В леглото си. Не се чувства добре. Напоследък много се уморява и аз я изпратих да си почива. Няма повод за тревога, уверявам ви. Просто малко отдих.

Тя се усмихва, сякаш точно това е нужно, за да успокои тревогата, бушуваща в душата ми.

— По-късно ще отидеш да я видиш, мила. След като си поспи. Сигурна съм, че като стане, ще е кукуряк.

Кимам с глава и си спомням колко уморена се чувстваше леля Върджиния, след като ми се притече на помощ в Отвъдното. Надничам в салона и отново се обръщам към Маргарет.

— Маргарет?

— Да, госпожице.

— Къде са Хенри и Алис?

По иначе невъзмутимото й лице пробягва колебание.

— Ами всъщност исках да го обсъдя с госпожица Спенсър…

Повдигам вежди.

— Е, в такъв случай ще трябва да го обсъдиш с мен.

Тя неспокойно пристъпва от крак на крак и аз си мисля, че може би за първи път се чувствам господарка в собствения си дом.

— Ами, госпожице… Алис заведе Хенри на реката.

Поглеждам през прозореца към стоманеносивото небе и ъглите на устата ми увисват.

— На реката? Сега? Но нали виждаш, че всеки миг ще заплющи дъжд, Маргарет?

Тя благоволява да отговори с глупав израз в очите:

— Исках да кажа на госпожица Спенсър, но тя не се чувстваше добре, така че… — гласът й секва и тя поглежда встрани.

— Но как си я пуснала? Как си позволила на Алис да вземе и Хенри със себе си? Та той е още дете!

Не крия, че я обвинявам съвсем неуместно. Та нали Алис е сестрата на Хенри? Защо да не го изведе да подиша чист въздух, дори в такъв сив ден като днешния, щом така е решила? От къде на къде Маргарет ще се съмнява в сестринската обич и в загрижеността на Алис към братчето си?

Очите й се ожесточават.

— Е, ако искате да знаете, Алис настоя да прекара известно време насаме с господин Хенри. И открито заяви, че тъкмо тя е господарката на Бърчууд, а не госпожица Върджиния. И че не ми е работа да поставям под съмнение действията й. Ето какво ми заяви тя, госпожице: „Не ти е работа да поставяш под съмнение действията ми, Маргарет.“ Съжалявам, но нямаше как да я спра.

Обръщам се към Луиса и Соня.

— Останете тук. Каквото и да се случи, не излизайте от къщата.

Грабвам пелерината си, отварям вратата и след миг съм навън в хапещия мраз.

Заобикалям къщата и ги виждам да стоят на брега на реката; в същия миг от небето падат първите капки дъжд. Спирам се, вдигам лице нагоре и върху бузата ми се отронва едра студена капка.

Затичвам се.

Полите ми се мятат около глезените, докато бягам по каменната пътека. В далечината виждам Алис, застанала на сантиметри от Хенри. Сякаш всичко е наред и за миг ми хрумва, че най-вероятно съм на погрешен път. Двамата не вършат нищо лошо, просто разговарят.

Ала в същия миг небето се разтваря с грохот и дъждът започва да се лее като из ведро. Косата залепва за черепа ми, полите ми натежават от водата и все повече затрудняват движенията ми. Но Хенри и Алис остават на брега, сякаш над тях грее ярко слънце — те стоят неподвижни, без да обръщат внимание на пороя, който ги мокри до кости. Сега вече знам, че не съм сгрешила, и заповядвам на краката си да се движат по-бързо.

Двамата са на самия ръб на каменната тераса, в калта до реката. Твърде близо са до водата, мисля си аз. Когато стигам до тях, те не се обръщат, макар че със сигурност са ме чули как се задъхвам и се мъча да си поема въздух на две крачки от тях.

— Какво правите? — надвиквам плющенето на дъжда аз, макар добре да знам защо Алис е довела Хенри на това място.

В първия миг нито един от двамата не отговаря. Те просто се взират един в друг, сякаш на света не съществува никой друг, освен тях.

Най-после Алис изрича:

— Махай се, Лия. Все още имаш достатъчно време да останеш настрана. Нека поговоря с Хенри на четири очи. Ще уредя нещата на мига.

Хвърлям поглед към Хенри — само един поглед — и побеснявам от гняв. Седнал на стола си, той изглежда по-малък от всякога, сякаш се е смалил от дъжда и е заприличал на котето, което веднъж опитахме да изкъпем в кацата зад конюшните. Зъбите му тракат от студ. Той е само по сако.

— Това е колкото твоя, толкова и моя работа, Алис. Не те ли е срам да доведеш Хенри тук в този дъжд?

Аз тръгвам към него с намерението да го върна у дома на сигурно и топло място. Останалото ще остане за по-късно.

Ала Алис застава между Хенри и мен.

— Хенри няма никъде да ходи, Лия. Още не. Не и докато не ми предаде списъка.

Чакам той да го отрече. Иска ми се да възрази, да каже нещо, което да му спести мъчението да е между чука и наковалнята като притежател на единственото нещо, което и двете жадуваме да получим повече от всичко на света. Ала не това изрича той.

— Тя щеше да го вземе, Лия. Видях я как гледа. Моята задача е да те закрилям. Татко ми го каза.

— Татко… е… мъртъв, Хенри! — надвиква вятъра Алис и вдига ръцете си към небето. — Не остана никой, пред когото да отговаряш. Никой, освен мен и Лия. А ти можеш да я освободиш, Хенри. Можеш завинаги да я освободиш, като предадеш списъка на мен.

В гласа й се чете нова сила и той кънти дори над шума от бързия бяг на реката и плющенето на дъжда.

— Хенри! Погледни ме, Хенри! — викам го аз, защото искам да види, че не се страхувам и се опитвам да задържа погледа му със силата на волята си. — Не ме е страх, Хенри. Няма нужда да ме закриляш, разбра ли?

Устните му са станали болезнено сини с тъмновиолетов контур. Той едва говори, думите му трудно си пробиват път на студения вятър.

— Татко ми каза да го пазя. З-з-за теб, Лия.

После става онова, от което най-много се боя. Пръстите на Хенри са сключени здраво около нещо малко и бяло. Проклинам се наум. Когато съм отишла да искам списъка от Алис, само съм доказала, че той не е у мен. А това е станало причина да го потърси другаде.

— Сложи го в джоба си, Хенри. Прибери го, докато се върнем у дома.

Аз пристъпвам към него, като събирам целия авторитет, на който съм способна. Ще го прибера вкъщи. Да видим как Алис ще съумее да ме спре.

Само че тя не го прави. Всъщност тя не се доближава до мен. Отива при Хенри, впива пръсти в облегалката на стола му и се обръща с лице към мен.

— Не се приближавай нито крачка, Лия! Казах ти да стоиш настрана.

А после се обръща към Хенри.

— Дай ми списъка, Хенри. Ако наистина искаш да закриляш Лия, както сам твърдиш, както татко ти е заръчал, ще ми дадеш списъка. Ако не го сториш, Лия никога няма да се освободи от бремето, което й е отредено.

Няма нужда да ме плаши с каквото и да е, защото самият факт, че държи стола на Хенри и е тъй близо до водата, ме ужасява.

Хенри упорито клати глава.

— Не. Ще направя това, за което ме помоли татко.

Устните му треперят и издават страха, който иска да скрие зад решителния си отказ.

Достатъчно. Пристъпвам към Хенри, като се мъча да проявя увереността, която не чувствам.

— Това е смешно, Алис. Веднага се махни от Хенри! Прибирам го вкъщи.

Тъкмо се приближавам до рамото й, когато тя се извърта на място, по-бързо, отколкото е възможно в проливния дъжд, и сега двамата с Хенри са с лице към реката, а тя ме поглежда през рамо.

— Не се приближавай повече, Лия! Недей.

Спирам се и не мърдам. Мисля. Мисля толкова бързо, колкото мога. Изражението на лицето й е неразгадаемо — смесица от гняв, страх и тъга, които преливат едно в друго и е невъзможно да се определи къде свършва едното и започва другото. Като полудяла е, очите й гледат диво. Нямам й никакво доверие по отношение на брат ни. Най-добре е да отведа Хенри далеч от нея и то колкото е възможно по-скоро. Пристъпвам към нея, като се правя, че имам доверие в разумността на действията й.

— Недей.

Очите й ме умоляват, искат от мен нещо, което не разбирам и затова не мога да й го дам.

— Моля те, Лия.

Последната й молба ме кара да се чувствам сигурна и да направя втора крачка напред, защото вярвам, че Алис не желае да навреди на Хенри.

Грешка. Разбирам, че съм сгрешила, когато главата й трепва и тя отпуска стола заедно с Хенри надолу към реката с такава лекота, сякаш той не е човек, а камък.

Колкото и да изглежда странно, трополенето на стола надвива плющенето на пороя, колелата му се търкулват напред по каменистия бряг отначало по-бавно, после постепенно усилват скоростта си надолу по наклона и противното му скърцане се забива в мозъка ми.

Най-странното обаче е фактът, че всичко става много бавно. Дълбоко в съзнанието си усещам, че събитията препускат, че стават твърде опасни, ала в този момент всичко наоколо сякаш е забавило своя ход, а изминалото време се проявява като изопачен вариант на самото себе си.

Аз се хвърлям напред през разкаляната пръст, отчаяно мятам ръце да уловя крака му, спицата на стола му, каквото и да е, докато Хенри се търкаля надолу и все повече се приближава към реката. Разперени в калта, пръстите ми докопват спицата на едното колело и остра болка ме прерязва през китката на ръката, когато спирам с пръсти търкалянето на колелетата.

Хенри е мъчително притихнал, вкопчил ръце в страничните облегалки на стола си с всички сили, които дребното му тяло може да събере. Аз се мъча. Мъча се да удържа стола, ала той е толкова тежък! Пръстите ми не са достатъчно силни да надвият стоманата. Въпреки болезнените усилия, които правя, колелото се изплъзва от ръката ми.

Хенри започва да пада, надолу и надолу към реката. Като по чудо той остава на стола си, когато колелата му се удрят в един камък близо до дъното и изхвърлят брат ми във въздуха.

Хенри пада право в бързата река.