Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пророчеството на сестрите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prophecy of the Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
Jetchka (2015)

Издание:

Мишел Зинк. Пророчеството на сестрите

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-750-2

 

Формат 84/108/32. Печатни коли 17

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница Симолини

История

  1. — Добавяне

33.

Когато вдигам ръка, за да почукам, спомням си кога за последен път стоях на този праг. Тогава пророчеството и моята роля в него бяха все още забулени в тайна.

Този път леля Върджиния определено е по-удивена да ме види.

— Лия! — протяга ръка към мене тя, придърпва ме в стаята и затваря вратата. — Как си? Нещо не е наред ли?

Иска ми се да й кажа, че нищо не е наред. Че Хенри е мъртъв и никога повече няма да го видим, че Алис няма да се спре пред нищо, за да докара Звяра в нашия свят. Но леля Върджиния го знае. Нямаме време за излишно повтаряне, трябва да бързаме.

Поклащам глава.

— Не. Просто… — поглеждам към дланите си и изричам: — Трябва да тръгвам, лельо Върджиния.

Когато вдигам поглед, тя кима с глава.

— Какво да направя, за да ти помогна?

Вземам ръцете й в своите. Кожата им е мека и суха, а самите те са леки като перце.

— Ела с мен.

Поглежда ме в очите с лека усмивка, после разтваря обятията си и ме прегръща.

— О, Лия! Знаеш, че това е най-голямото ми желание.

— Тогава ми обещай, че ще дойдеш.

Тя клати глава.

— Още не ми е дошло времето да си тръгна.

— Но нали Хенри… — преглъщам думите.

Мисля, че ако ги изрека на глас, ще умра. Все пак правя усилие.

— Хенри го няма, лельо Върджиния. Нищо не те задържа тук.

— Ами Алис?

— Алис ли? — не скривам учудването си аз.

— Знам, че ти е трудно да го разбереш, Лия. Но аз обещах на майка ти. Обещах й да се погрижа за всички нейни деца. А не мога да се избавя от усещането, че съм се провалила с Алис.

Сянка преминава през очите й. Сигурна съм, че си мисли за Хенри, ала вината и тъгата, която изпитва, събуждат гняв в душата ми.

— Алис ли? Ще останеш тук, за да се грижиш за Алис? Може би ще я обучиш и за Бранителка? Може би ще й предадеш и тайните на сестрите, за да й помогнеш?

— Лия.

Тя говори тихо. Не се кара. Не точно. Ала тонът й е такъв, сякаш ме мъмри.

— Никога няма да направя подобно нещо. Алис не се нуждае от моята помощ. Нито от намесата ми. Няма да я обучавам за Бранителка, защото тя не желае да е такава, но не мога и да я изоставя.

Иска ми се да извикам: „Ами аз? Нима ще ме изоставиш сама да диря пътя си в пророчеството, без да ме упътиш поне малко?“

Леля Върджиния продължава сякаш в отговор на моя въпрос:

— Но и теб не изоставям, скъпа моя. Ти ще се радваш на подкрепата на ключовете и на напътствията на сестрите, а аз ще дойда при теб, щом мога. Имаш думата ми.

Поклащам глава.

— Къде ще дойдеш, лельо Върджиния? Дори не знам къде отивам. Нужно ми е време. Време, за да усъвършенствам познанията си за Отвъдното и уменията, които все още не мога да контролирам добре. Нуждая се от място, където да се чувствам в безопасност поне за малко.

— Не се безпокой. — Погледите ни се срещат. — Известно ми е къде точно отиваш. Разбира се, няма никаква гаранция. Ала там, където ще бъдеш, е сигурно, както на всяко друго място.

* * *

— Едмънд — когато изричам името му, гласът ми секва.

Той полира каретата с протяжни и бавни движения, обърнал гръб към входа на навеса за карети. Щом чува гласа ми, спира, а ръката му, с която работи по едната страна на колата, остава вдигната във въздуха — каретата изглежда така, сякаш Едмънд я е лъскал три дни подред без прекъсване, от самото погребение на Хенри. Обръща се да ме погледне и в същия миг пожелавам да не го бе направил, защото очите му излъчват такава скръб, такова дълбоко страдание, че чак дъхът ми спира.

Приближавам се до него и поставям ръка на рамото му.

— Аз… Моите съболезнования, Едмънд. За загубата ти.

Думите увисват помежду ни и за миг си казвам, че вероятно изпитва страшен гняв. Питам се дали някога би ми простил заради това, че загуби момчето, което обичаше толкова много.

Ала когато ме поглежда, в очите му виждам изненада и някаква особена нежност. Той кима с глава.

— Благодаря. Приемете и моите.

Аз се двоумя, преди да го помоля за услуга, която нямам право да искам от него, особено сега. Въпреки всичко обаче има нещо, което трябва да свърша, а не мога да го направя без помощта на Едмънд.

— Трябва да отида в града, Едмънд. Аз… трябва да видя Джеймс. Трябва да го видя още тази вечер. Ще ме закараш ли?

Всички прегради между нас са паднали. Аз не моля слугата да ме откара в града. Молбата ми е отправена към Едмънд. Най-близкия човек, останал ми след смъртта на татко.

Той кима с глава, без да се колебае нито за миг, и взема шапката си.

— Ще направя всичко, което желаете, госпожице. Всичко без изключение.

И като изрича тези думи, той отваря вратата на каретата.

* * *

Здрачава се и от прозореца на книжарницата се процежда бледа светлина. Едмънд стои търпеливо и кротко пред отворената врата на каретата, сякаш се досеща колко трудни ще бъдат за мен следващите минути и се стреми да ми даде малко време.

Досега се опитвах да репетирам онова, което трябва да кажа, да обясня пророчеството на Джеймс, ролята си в него и причината, поради която трябва да замина, макар и за кратко. Въпреки всичко обаче репетициите ми не ми дават никаква гаранция, че Джеймс ще продължи да ме обича, така че още нищо не съм решила. Ще се наложи да му разкажа всичко, както ми дойде на момента, като оставя нещата да се случват сами по себе си.

Излизам от каретата и крача към книжарницата, забравила, че Едмънд е до мен, и го забелязвам едва когато проговаря:

— Ще ви чакам тук, госпожице.

Той се обляга на стената до вратата и това ми подсказва, че няма да спорим по въпроса и аз се усмихвам едва-едва, прекрачвам прага и влизам на топло в магазина.

Вдишвам аромата му и се мъча да го запаметя. Не знам кога отново ще вляза тук. Вече съм свикнала с кратките мигове на тъга — минутите, в които осъзнавам, че всичко остава зад гърба ми. Няма никакъв смисъл да ги отпъждам.

— Лия!

Джеймс се появява иззад завесата, която служи за преграда към задната част на книжарницата. Бързо идва при мен и в очите му виждам тревога.

— Какво правиш тук? Как си?

За миг свеждам поглед надолу към полата си, като се мъча да намеря думите, които знам, че трябва да му кажа. Когато най-сетне го поглеждам в очите, чувствам желание да се хвърля в обятията му, да потъна в топлината, която винаги намирам в тях, да забравя онова, което е застанало между нас.

— Аз… Държа се. Може да се каже, че се чувствам нормално при създалата се ситуация.

Опитвам се да се усмихна бодро, ала сигурно не съм много убедителна, защото Джеймс разтваря ръце и ме прегръща.

— Лия… О, Лия! Исках да те видя. Идвах всеки ден у вас. Леля Върджиния не ти ли каза? — усещам парещия му шепот в косите си.

— Да. Извинявай, Джеймс. Аз… С никого не ми се говореше. С никого.

Той се отдръпва, хваща ме за раменете и се вглежда в лицето ми.

— Разбира се. Всеки би се чувствал така. Но защо? Защо си била този път дотук? Трябваше само да ми пратиш съобщение и веднага щях да дойда при теб. Не биваше да си правиш труда да идваш чак дотук в този мрак и студ.

Джеймс наднича през прозореца и остава доволен, като вижда, че Едмънд ме чака навън.

Поемам си дълбоко въздух.

— Аз… Трябваше да говоря с теб. Тази вечер. Трябваше да те попитам нещо.

„Ето, това е, казвам си. Точно така. Малко по малко.“

— Добре. Но ела да се постоплиш, Лия. Влез и седни до камината.

Той ме хваща за ръката и ме дърпа към задната стаичка.

Аз клатя глава и оставам като закована на пода.

— Не! — тонът ми е по-груб, отколкото е нужно, ала аз не бива да се отпускам в топлината и уюта на стаята, защото ако вляза, вече няма излизане.

— Не мога. Искам да кажа, че… Нека поговорим тук, Джеймс. Моля те.

Погледът му потъмнява, щом усеща отчаянието в гласа ми. Насилва се и кима с глава, ала когато проговаря, в гласа му се усеща такава решителност, че не съм в състояние да отхвърля думите му.

— Трябва да знаеш, че каквото и да ми кажеш, от каквото и да се нуждаеш, ще го направя. Ще го имаш, ако е по силите ми да ти го доставя.

Чувствам погледа му върху себе си, докато се взирам в книгите зад гърба му. Думите му би трябвало да стоплят душата ми, да ми вдъхнат кураж. Би трябвало да ми напомнят, че Джеймс наистина ще направи всичко, за което го помоля, ще ми даде всичко, от което имам нужда. Но в същото време ми се струва, че е не е съвсем така. Неговата решимост сякаш доказва онова, което дълбоко в себе си отдавна съм подозирала: Джеймс няма да ме остави. Ще настоява и ще предпочете да ме придружи до Лондон, ако е необходимо, и до края на света, отколкото да ме отпрати сама на опасното пътешествие.

Вглеждам се в очите му — неистината, която изричам, е най-тежката лъжа, която някога ще си позволя да произнеса.

— Ами… всъщност не е толкова важно. Просто се страхувам, че ще трябва да измине доста време, преди да стана предишната Лия. Преди да мога… да превъзмогна случилото се.

Гласът ми звучи все по-тихо и по-тихо, докато накрая започвам да шептя и разбирам, че думите ми всъщност са самата истина. Защото вече знам, че времето, когато ще мога да продължа живота си както преди, никога няма да настъпи.

Облекчен, той си поема дълбоко дъх и с лека усмивка ме хваща за двете ръце.

— Никой не очаква от теб противното. Най-малко аз. Ще съм тук и ще те чакам, колкото и време да ти е нужно.

Отвръщам на усмивката му, вдигам се на пръсти и го целувам по гладко избръснатата буза.

— Благодаря ти, Джеймс. Моля се да е така — казвам аз и се обръщам да си тръгна, преди да съм решила нещо друго.

— Лия?

Обръщам глава и виждам, че той държи ръката си на бузата, сякаш иска да запази целувката ми завинаги.

— Обичам те — изрича, сякаш знае, че няма да ме види повече, макар че всъщност няма как да го знае. — Обичам те, Лия.

— Аз също, Джеймс.

При тези думи гърлото ми се свива.

В следващия миг вече съм навън пред вратата, затварям я плътно след себе си и се обръщам към Едмънд.

— Благодаря ти, Едмънд. Свърших.