Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (20)

20.

Соня, Луиса и аз прекосяваме моравата, потънали във вълнуващи разговори, с желанието поне за малко да се чувстваме щастливи от излета си, независимо от страховитата му цел.

Отправяме се нагоре по стъпалата на постройката за карети, от памтивека обитавана от Едмънд. Щом чува чукането ни, той тутакси се появява на прага на дома си и ни оглежда една по една.

Преди да успеем да изречем и дума, той протяга ръка за палтото си и се обръща с гръб към нас.

— Е? Къде отиваме днес, госпожице?

* * *

В каретата подскачаме надолу-нагоре, люшкаме се напред-назад по пътя, който ни отвежда извън Бърчууд. По адреса разбирам, че няма да ходим в града, ала не съм и предполагала, че домът му се намира в толкова отдалечена и затънтена местност.

А мястото наистина е отдалечено, защото пътуваме толкова дълго, че настроението ни пада под нулата и ние започваме да въздишаме уморено и да се заглеждаме продължително през прозорците на каретата. Благодарна съм, че мълчим. Изпълнена съм с надежда, че господин Уигън може да ни помогне да намерим ключовете.

Едмънд отбива от главното шосе по залесена алея и в каретата тутакси притъмнява: движим се в зелен тунел, оформен от клоните над нас и от дървесата, растящи от двете й страни. Внезапно наоколо просветва, Едмънд спира конете и всички си отдъхваме.

— Слава богу! — възкликва Луиса с ръка на челото. — Мислех, че ще ми прилошее!

Тя отваря със замах вратата и изскача от каретата, без да чака Едмънд. Искрено се надявам, че не й е прилошало. Нямам представа доколко ще се зарадва господин Уигън да ни види и трите на прага си, но съм сигурна, че никак няма да му е приятно, ако едната избълва закуската си в околната растителност.

Ала Луиса се успокоява, изтрива челото си с носна кърпичка и ние пристъпваме към входа на порутената колиба, разположена в единия край на малката поляна. Встрани има малка градинка и една коза мързеливо ни наблюдава от двора. Няколко кокошки кълват разпръснатите семена, ала извън няколкото животинки Леруик Фарм е доста помпозно наименование за това непретенциозно място.

Докато аз чукам на вратата и под слабия натиск на ръката ми от нея се олющва бяла боя и пада на земята, Едмънд ни пази гърбовете. Никой не отговаря и ние стоим в тишината, нарушавана единствено от кудкудякането на кокошките, като се питаме каква да е следващата ни стъпка. Луиса важно вдига ръка да заговори, когато зад нас прозвучава глас:

— Е, хайде, здравейте! Вие трябва да сте младите дами, за които ми разказа Силвия!

Обръщаме се като един към дребния мъж в панталони от туид и разкопчана на гърдите риза, чието плешиво теме лъщи на слънцето. Не мога да уточня наречието, на което говори, ала по моему в изговора му съществува остатък от стар шотландски или ирландски акцент, притъпен от характерното за американците произношение.

— Какво има? Да не си глътнахте езиците? — Той се приближава към нас. — Аластер Уигън, на вашите услуги. Силвия ме предупреди, че ще дойдете.

Той изглежда радостен да ни види, сякаш сме стари приятели, които отдавна не е виждал, но само след миг осъзнавам, че нямам ни най-малка представа за кого говори.

— Добър ден, господин Уигън. Името ми е Лия Милторп, а това са приятелките ми Соня Соренсен и Луиса Торели. Тук е и кочияшът ни Едмънд.

Следва ръкуване с цялата ни компания и дежурните думи за поздрав.

— Страхувам се обаче, че не знам коя е Силвия…

На лицето му се появява нещо като усмивка и очите му дяволито проблясват.

— Разбира се, че я познавате! Силвия Берие, елегантната, блестяща хубавица от града.

Соня се изчервява от думите му. Мъча се да сдържа усмивката си, а Луиса кашля, за да прикрие кикота, който я задавя.

— Е, сега съжалявам още повече, че не се запознах с мадам — ухилва се Луиса. — Изглежда, че е очарователна жена!

— Наистина е очарователна! — кима като познавач господин Уигън и погледът му се отнася нанякъде.

Внезапно плясва с ръце, сякаш съвсем ни е забравил.

— Така! Не мога да ви оставя да стоите на прага като непознати! Не и ако сте приятелки на Силвия Берие!

Той бавно тръгва към вратата.

— Влизайте! Ще ви направя чай. Експериментирам с един нов сорт, който отглеждам в градината си, а, сами разбирате, че не ми се случва често да го поднасям на гостите си, като изключим Алджърнън.

— Алджърнън? — оглеждам се аз.

Господин Уигън посочва към двора.

— Да, да.

После задържа вратата отворена, докато една по една преминаваме през нея.

Преди да вляза в къщата, хвърлям последен поглед към двора. Там няма никого, виждам само кокошките и козата. Боже мой!

— Кой е Алджърнън? Козата ли? — питам аз.

— Разбира се, че кой друг?

Господин Уигън се отправя към другата стая и гласът му се чува отдалеч, когато прекосява малката къща.

Луиса забелязва погледа ми и очите й заблестяват от сдържан смях. Ясно е, че намира ситуацията за доста забавна. Очите ми свикват с мрачината в малката къщичка. Оглеждам с благоговение странните предмети върху мебелите.

Виждам късове от камък и перушина по рафтовете, прашни и отрупани с най-различни неща. Редом със странните кукли стоят реликви от дърво, няколко скелета се взират в нас, а в очните кухини на някои от тях примигват пламъчетата на свещи. Струва ми се, че различавам малка, с размери на лешник главичка на катеричка и напукан човешки череп в края на полицата над камината. Потръпвам, макар че в стаята е доста топло.

Едмънд се е облегнал на стената до вратата. Той методично изучава помещението, сякаш го запечатва в съзнанието си. Упорито издал брадичката си напред, той дава да се разбере, че няма никакво намерение да ни остави сами в чудноватата къща и, честно казано, присъствието му ме кара да се чувствам сигурна. Може да звучи егоистично, но аз много се радвам, че той е с нас.

— Ето ме и мен! — възкликва господин Уигън, като влиза с тенекиен поднос в ръце. Оглежда се, за да реши къде да го постави. — О, боже мой!

Соня скача да му помогне.

— Да махна ли книгите от тази маса? — сочи тя към купчината томове, под която трябва да има маса, макар че от мястото си не мога да видя нищо подобно.

— О, да. Разбира се! — отвръща господин Уигън.

Отивам да помогна на Соня и двете сваляме книгите на пода и ги струпваме в праха, който се вдига на кълбета и ни кара да кашляме. Когато свършваме, старая се да не обръщам внимание на мръсотията върху масата, а господин Уигън изобщо не я забелязва и стоварва подноса с чая, без да си прави труда да я почисти, преди да сервира.

— Хайде сега! Силвия ми каза, че владеете някакво тайнство.

Той налива чая в различните по размер и вид чаши и ни подава по една, като не пропуска и Едмънд, а той пристъпва удивен към масата и кима с благодарност.

— Тя ми разказа всичко за пророчеството, макар и аз да бях чувал за него от моята зла и безбожна майка.

Очите му весело блещукат като знак, че не мисли нищо подобно за майка си.

— Много се учудих, когато чух да го споменават чак тук.

— Какво…? О! — възкликвам, като отпивам от чая си и усещам аромата на портокал и може би на лакрица^[1].

— Много е вкусен!

Господин Уигън се навежда напред, а от удоволствие и без това сбръчканото му лице се набръчква още повече.

— Наистина ли мислите така? Не е много силен, нали?

— Никак дори! — клатя глава аз. — Чудесен е! — Сръбвам още една глътка и оставям чашата на масата. — Защо се учудвате да чуете за пророчеството… чак тук?

— Защото всъщност е старо келтско предание. Да, за Пазачите пише в Библията, но преданието за сестрите идва от келтите, мисля, че от Британия.

— Ясно — кимам с глава аз. — Всъщност не съм сигурна, че разбирам защо мадам Берие, хмм… Силвия ще си мисли, че вие можете да ни помогнете…

— Знам доста по въпроса. Виждате ли, аз съм нещо като експерт по миналото. Не съм специалист по обикновените неща. Не по онова, което е известно на мнозина. Не и по неща, които повечето хора считат, че си заслужава да се знаят. Но все пак — въздъхва той. — Знам доста за келтските легенди, библейските предания, митовете на друидите… — размахва във въздуха загорялата си от слънцето ръка той. — Както и да го наречете, това е едно и също.

— Ясно. Е, в такъв случай вероятно ще можете да ни помогнете, господин Уигън — издърпвам от чантата си превода на пророчеството, после му го подавам. — Това е пророчество, което все още не можем да разчетем. Мадам Берие ни каза за Самхейн, ала не успя да ни обясни връзката с каменната змия. Мислеше, че думата „Аубур“ звучи като нещо, което е в областта на вашите познания.

Той кима с глава и свива устни.

— Това е страшно интересно. Страшно интересно наистина.

Слага листа на коленете си и отпива от чая си с вид, който говори, че няма да каже и дума повече.

Прокашлям се.

— Да, така…

— Онова, което искаме да знаем, господин Уигън — намесва се Луиса, — е дали можете да обясните тази връзка.

Той изглежда изненадан, сякаш за подобно нещо и дума не е ставало. Става и се отправя към една от грохналите лавици, взира се в томовете върху нея, сякаш познава всеки един от тях, въпреки че са подредени на случаен принцип. Отнема му по-малко от десет секунди да измъкне подвързаната с плат книга от рафта. Обръща се отново към нас, заема мястото си край камината и започва да разлиства страниците й, като сегиз-тогиз отпива от чая си.

Луиса се навежда толкова силно напред, че се страхувам да не падне от стола си. Свила е устни и аз мога само да гадая каква воля е нужно да прояви, за да не сграбчи книгата от ръцете на господин Уигън и да започне сама да я прелиства. Ала господин Уигън нито мърмори, нито казва нещо. Той просто разлиства страниците, прави го бавно и внимателно, докато най-после спира някъде към края й.

Подава ми книгата с обяснението:

— Виждате ли, вече не е известен като Аубур. Вероятно затова Силвия е изпитала затруднение. Аубур е старото му име. Вече го наричаме Ейвбъри.

Вътре някакъв художник е нарисувал малък знак във формата на окръжност, през която преминава някаква линия. Не ми говори нищо.

— Не разбирам. Какво е това?

Подавам книгата на Луиса от страх, че може да й стане нещо, ако не я накараме да действа, а я оставим само да седи и да слуша господин Уигън.

— Ето, тук е нарисуван каменен кръг! Не толкова известен, но все пак каменен кръг.

Описанието му отключва нещо в паметта ми.

— Каменен кръг ли? Като големия кръг в Англия? Стоунхендж?

Той кима с глава.

— А, да! Стоунхендж. Онзи, за който всички са чували, ала на Британските острови, пък и не само там, са разпръснати още много такива кръгове.

Книгата сега е върху Сонините колене. Тя вдига поглед към господин Уигън.

— И този… Ейвбъри е един от тях? Един от каменните кръгове?

— Да. Така е. — Изглежда, няма какво повече да каже по въпроса.

Луиса развълнувано ме поглежда и продължава:

— Ами каменната змия? Защо пророчеството нарича Ейвбъри с такова странно име?

— Е, това е чудно наистина. Малцина знаят за връзката между Ейвбъри и змията, но ако някой я проследи, ще открие, че Ейвбъри е описан във форма на змия, нали разбирате? Змия, която преминава през кръг.

Тревожното изражение върху лицата на Соня и Луиса вероятно отразява собственото ми изражение, тъй като минаващата през кръга змия много прилича на змията, виеща се около кръга, отпечатана и на медальона, и на знака, който и трите носим върху китките на ръцете си.

— Но какво означава каменният кръг там, в Англия, и какво общо има той с нас? С пророчеството? — пита Луиса.

Вземам превода на древния текст от масата и започвам да чета на глас:

— Роден с първото дихание на Самхейн в сянката на мистичната каменна змия на Аубур.

Поклащам глава и поглеждам към господин Уигън.

— Ключовете. Нещо, свързано с ключовете, се оформя край Ейвбъри… Кои градове са наблизо? Вероятно до Ейвбъри съществува град, където са скрити ключовете? Или където са били направени? Може би град, известен с кованото си желязо?

Господин Уигън се почесва по главата, челото му се бърчи от мислене.

— По-голямата част от каменните кръгове се намират на странни места, струва ми се… Но аз със сигурност разполагам с нещо, което би ни помогнало.

Той става от стола и прекосява стаята в посока на огромното писалище, подпряно на едната стена и обсипано с какво ли не. Отваря най-долното чекмедже, започва да тършува в него и измъква руло хартия. Размахва го във въздуха.

— Ето! Елате да видите!

Той не си прави труда да разчисти бюрото, а поставя рулото най-отгоре върху неразборията от листове и книги, започва малко по малко да го развива и на нас ни става ясно, че това е географска карта. Луиса я затиска в ъглите с камък, две книги и стъклен буркан и ние започваме да четем.

Господин Уигън си слага очилата и всички се надвесваме над картата, в това число и Едмънд. Срещам погледа му и в него забелязвам нещо, което ми подсказва, че и той е посветен в тайната ни. Едмънд е най-старият служител на баща ми. Неговият най-стар приятел. Ако не се доверя на него, на кого другиго бих могла да се доверя?

— Така. Ейвбъри. Ето го тук — сочи господин Уигън с кривия си показалец към една точка в центъра на картата.

В сумрака на стаята различавам единствено буквите „А“, „У“ и „Б“.

— Да, но ми се струва, че ключовете няма да са точно там — намесва се Луиса, като задълбочено проучва картата и си гризе ноктите. — В пророчеството се казва в сянката на каменната змия, нали така?

— Така е — кимва господин Уигън. — Разбирам накъде биете. Тогава нека видим… — той плъзга пръсти радиално от центъра на картата. — Тук имаме село Нюбъри. Ето го.

Той почуква с пръст по картата недалеч от мястото, което е маркирано като Ейвбъри. Не виждам никакви букви, които да го идентифицират като Нюбъри, ала по всичко изглежда, че той добре познава картата, така че се вслушвам в думите му.

— После идва село Суиндън. Ето го тук — и стаята се оживява от още едно негово почукване. — Оттук отиваме в село Бат, добре известно на всички. Наистина добре известно. Може би…

Ала Соня се намесва, преди той да е в състояние да продължи:

— Бат? Бат, Англия? Но…

Луиса вдига очи, те блестят на светлината на огъня.

— Какво?

Соня среща погледа на Луиса, после се обръща към мен.

— Най-напред датата, а сега и…

— А сега какво? — стомахът ми се свива на топка.

Нямам представа какво ще каже, но усещам, че колелото на съдбата се завърта.

— А сега и Бат — отвръща тя. — Там съм родена. Така ми каза госпожа Милбърн, когато я попитах — родена съм в Бат.

Думите й поставят всичко на мястото си. Поглеждам към Луиса.

— Ти не си родена в Италия, така ли е, Луиса?

Тя страхливо прошепва:

— Не.

— Но нали каза, че си родена в Италия?

Изпълнен с паника, гласът на Соня сякаш се разбива на малки стъкълца.

Луиса клати глава.

— Не. Не съм родена там. Казах, че съм от Италия. И е така. Но майка ми беше англичанка. Аз съм родена в Англия и като бебе са ме отвели в Италия.

Поглеждам към господин Уигън.

— Кои са другите градове, господин Уигън? Градовете около каменната змия Ейвбъри?

Дори и той е шашардисан; връща поглед към картата и започва да плъзга пръст насам-натам и най-сетне спира.

— Да видим… тук е Нюбъри, после Суиндън и Бат. — Той хвърля бърз поглед към Соня, после отново се съсредоточава върху картата. — Като проследим тази линия на окръжността, малко или много стигаме до Страуд, Траубридж, Солсбъри и… Андоувър. Да ви говорят нещо тези наименования, милички? — и той поглежда очаквателно към Луиса.

Отначало си мисля, че съм сгрешила. Казвам си, че сигурно греша, защото Луиса стои като вкаменена, сякаш нищо, казано от господин Уигън, не я засяга. Той тежко въздиша и пак се взира в картата, сякаш се готви да търси и други градове, други села, ала в същия миг Луиса най-после нарушава мълчанието си.

— Солсбъри — измърморва тя. — Родена съм в Солсбъри.

Четири знака, четири ключа, огнен кръг. Родени с първото дихание на Самхейн в сянката на мистичната каменна змия на Аубур.

В ушите ми звучат думите на пророчеството и внезапно ми просветва.

— Соня, в колко часа си родена?

— Нямам представа — клати глава тя.

Поглеждам към Луиса.

— Луиса, а ти?

— Около полунощ, така са ми казвали.

Сега вече съм сигурна, както, струва ми се, и те.

Вдигам удивен поглед към Соня и Луиса.

— Това сте вие. Вие и останалите, които носят същия знак. Вие сте ключовете!