Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (29)

29.

— Сигурна ли си, че е тук?

Луиса ми връчва портрета на майка ми — донесла го е от татковата стая. Заставена съм да остана на дивана, тъй като Соня ме предупреди, че една от неприятните последици от всяко продължително и опасно пътуване в Долината е отслабването на крайниците. И сякаш това не е достатъчно, а и главата ми се пръска и в душата ми се събужда още по-голямо състрадание към Соня, която изпитва подобни трудности след всеки спиритически сеанс. Макар да не го изричаме на глас, тъмнината зад стъклата на прозорците ни дава да разберем, че времето, в което можем да останем сами, е към края си. Леля Върджиния, Алис и Хенри ще се върнат всеки момент.

— Не мога да се закълна, но при тези обстоятелства съм почти сигурна.

Взирам се в образа на майка си. Въпреки черно-бялата фотография в очите й се чете напрежение и аз си спомням силата им по време на кратката ни среща в Равнината.

— Искаш ли аз да го направя? — тихо пита Соня.

— Не. Това е мое задължение — тръсвам глава аз.

Обръщам фотографията, като я поставям в скута си с изображението надолу. Тънките метални скоби леко се приплъзват и аз повдигам тънката дървена плочка зад снимката. Отначало ми се струва, че там няма нищо. Виждам гърба на фотографията и се готвя да я освободя от рамката, когато нещо в единия ъгъл между стъклото и металната украса привлича погледа ми.

Когато повдигам рамката и я приближавам до очите си, Луиса се намесва:

— Какво е това? Има ли нещо там?

— Не съм сигурна… — отвръщам, ала не след дълго разбирам, че наистина има нещо. С треперещи пръсти го измъквам от ъгълчето на рамката и не мога да кажа дали ръцете ми треперят от вълнение, от страх или поради скорошното ми пътуване в Равнината.

— Но… толкова е малко — обажда се Соня. — Със сигурност не може да е списъкът!

Това е просто късче хартия, много малко парченце, очевидно откъснато от по-голям лист, ала аз не съм кой знае колко разочарована, макар да очаквах нещо друго. Все пак сме направили още една крачка към списъка. Макар че вече не е в рамката, където го е скрил баща ми, в едно съм сигурна — бил е тук.

Соня и Луиса мълчат, аз също. Разочарованието ни се усеща в тихото ни дишане, в премълчаните думи помежду ни. Тъкмо аз проговарям първа и нарушавам увисналата в библиотеката тишина с една-единствена дума:

— Алис.

* * *

Крача напред-назад из стаята си и се старая да събера мислите си, преди да се изправя срещу Алис. Не можех да го направя в разгара на оживлението в салона, когато леля Върджиния и Хенри ни показваха покупките си и разказваха как е протекъл денят им. Имах време само колкото да срещна погледа на Алис, преди тя да се оттегли в стаята си. След това вечеряхме — вечерята премина напрегнато и в официален тон с гостите, макар Денят на благодарността да бе отминал.

Луиса и Соня ми предлагат подкрепата си за срещата със сестра ми. Но тази част от пророчеството, тази част от битката си е лично моя. Докато чакам да се срещна с нея, гневът в мен нараства.

Алис, действаща рамо до рамо с Душите, които искат моята смърт.

Алис, изложила ме на опасност, като е развалила маминото заклинание.

Алис, която е прибрала списъка.

Когато най-после къщата потъва в сън, аз съм напълно подготвена да измъкна списъка от Алис, така че се отправям към стаята й с решителна стъпка, която не е никак тиха предвид късния час. Чукам на вратата й, ала отварям, без да дочакам покана. Лишавам я от възможността да откаже да ме пусне вътре.

На лицето й се настанява искрена почуда, която не съм виждала до този момент. Ръката й се насочва към пазвата й, а устните и се оформят така, че да издадат звука „О“, изразяващ смущението й.

— Лия! Какво…

Тръгвам към нея и за първи път, откакто сме сестри, откакто сме приятелки и довереници, сестра ми изглежда изплашена от мен. Когато заставам на сантиметри от нея, тя отстъпва крачка назад.

— Дай ми го, Алис — протягам ръка с желанието да я накарам да разбере, че няма да си тръгна без списъка с имена, който е моят път към свободата.

Тя клати глава и се прави, че не знае за какво става дума.

— Аз… Аз не знам за какво говориш.

Присвивам очи и изричам:

— Напротив… Алис… знаеш… много… добре. Той е у теб. Откраднала си го от татковата стая.

Тя изправя гръб, очите й проблясват, страхливото изражение отстъпва място на възмущението й.

— Уверявам те, Лия, каквото и да е онова, което си мислиш, че е у мен, лъжеш се. Макар че, като гледам, трябва да е много важно за теб. Наистина бих искала да беше у мен.

Очите й блестят с лукавата светлина, която винаги ме е карала да се боя от онова, което ще направи или каже в следващия миг. Тя продължава и аз разбирам защо се чувствам така.

— Особено като знам, че у теб има нещо мое.

Известно време се гледаме една друга в очите, дишаме учестено и шумно в притихналата стая. Нямам намерение да признавам, че нейният нож е у мен, нито пък да й го върна. Затова започвам да говоря спокойно въпреки напрежението, което чувствам:

— Върни го, Алис.

Тя накланя главата си на една страна и ме гледа в очите, без да мигне.

— Все още не знам за какво говориш.

Усещам безсилен гняв, който застрашава да изригне навън. Тя прекрасно знае за какво говоря. Убедена съм. Ала нямам друг избор, освен да го изрека на глас, ако не искам да остана в стаята на Алис и цяла нощ да си играем игрички.

— Списъкът. Татковият списък с имената. Беше на нощното му шкафче в задната част на мамината фотография. А сега го няма.

Тя се обръща и бавно се отправя към скрина, като пътьом сваля фибите от косата си и ме наблюдава в огледалото над тоалетката си.

— Аха… Най-после разбирам. Накрая си поумняла и си разбрала значението на ключовете.

В същия миг се извръща, започва да ръкопляска, сякаш се намираме в театър. Звукът от ръкопляскането й е оглушителен в тишината на стаята.

— Е, браво, браво, Лия. Трябва да се гордееш със себе си. Въпреки всичко. Но списъкът не е у мен. О, да, исках да го имам. Дори влязох в татковата стая, за да го взема. Погледнах зад мамината снимка, но списъкът вече не беше там.

Не успявам да прикрия объркването, което пробягва по лицето ми.

— Но откъде знаеше, че е там? Откъде знаеше къде е, след като през цялото време го търсих?

Тя високо се смее и искрено се забавлява.

— О, Лия! Ти все още не разбираш, нали?

Извръща се отново и ме поглежда, буйните й къдрици се разпиляват по раменете й.

— Няма нужда татко да ме упътва. Никога не ми е било необходимо. Твърде рано разбрах, че не представлявам интерес за него. Не и щом има своята великолепна Лия. Не, в този свят нямах нужда от него, а сега, когато се е преселил в другия, още по-малко. Нямам нужда и от Върджиния. Не се нуждая и от теб. Имам си собствени начини да се запознавам с нещата. Съжалявам само, че не намерих списъка навреме.

— Какво искаш да кажеш? Че си го намерила твърде късно ли?

Тя въздиша с досада, сякаш й се налага да обяснява нещо просто на малко дете.

— Рамката беше празна, там беше само портретът на мъртвата ни майка.

От устните й се излива сарказъм.

— Знаех, че по едно време е бил там, и предположих, че ти си го намерила и си го скрила на друго място.

Стоя и я гледам и не мога да измисля никакъв отговор. Гневът ми е отстъпил място на дълбокото ми объркване. Ако не намеря списъка… ако той наистина не е у Алис…

Кому е потрябвало подобно загадъчно и опасно нещо?

* * *

Ангелът, защитен само от призрачното було на закрилата, нежно и земно, което лесно се разкъсва.

При тези думи, прошепнати несъзнателно, аз отварям очи. Спала съм на пресекулки и съм сънувала твърде много, ала усещам, че това са били само сънища, а не нещо друго. Съновидения. Събуждам се, ала без отговора, от който се нуждая. В съзнанието ми звучат единствено познатите думи:

Ангелът, защитен само от призрачното було на закрилата.

Защитен само от призрачното було на закрилата. Защитен само от… було на закрилата…

… на закрилата.

… на закрилата.

Думите се повтарят, сякаш са записани на някоя от счупените грамофонни плочи на татко.

Сякаш някой се опитва да ми каже нещо.

После идват накъсаните думи, които татко изрича през световете: „От булото остана само Хенри…“.

И тутакси разбирам значението им.