Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (17)

17.

— Много ли се вълнуваш, Лия? — прозвучава зад мен гласът на Хенри, докато се взирам навън през прозореца на салона в очакване на каретата.

Обръщам се към него.

— Божичко! За кой ли път ще ти повторя — да! Макар че, като съдя по това колко пъти ми задаваш един и същи въпрос, ми се струва, че ти си по-развълнуван и от мен!

Той се изчервява, ала не се опитва да скрие усмивката си, която започва от устните му и се разширява към очите. Хенри е в положение, в което лесно може да се забрави, че е само десетгодишен, но забелязах как гледаше Соня, когато тя бе на чай у дома, и съм сигурна, че желае да я види отново.

Обръщаме се пак към прозореца и в същия миг каретата се появява по обточената с дървета алея. Забравям, че вече съм на шестнайсет години и че би трябвало да реагирам по-сдържано от Хенри.

— Пристигнаха! — викам аз и се втурвам към парадния вход, отварям вратата и нетърпеливо очаквам Луиса и Соня да слязат от каретата с помощта на Едмънд.

Сама ще посрещна гостите си. Леля Върджиния е заета с Маргарет, а Алис, още по-кисела от новината, че съм включила Соня и Луиса в празненствата у дома, вероятно се е отправила на една от своите дълги разходки из полето.

Луиса подскача нагоре по стълбите като пале, изпълнена с искрено въодушевление, и ме разсмива, при което слагам облечената си в ръкавица ръка на устата.

— Не мога да повярвам, че госпожица Грей ме пусна да дойда! Мислех си, че ще трябва да прекарам още един Ден на благодарността в мрачната трапезария на „Уиклиф“. Ти ме спаси!

Заразява ме със смеха си и аз усещам собствения си кикот да бълбука в гърлото ми.

— Глупости! Много се радвам, че и двете вече сте тук.

Навеждам се и я целувам по хладната буза, а когато Соня изкачва и последното стъпало, целувам и нея.

— Готови ли сте за началото на празника?

Соня се усмихва, сиянието на усмивката й оцветява сивия ден.

— О, да! Последните дни не съм на себе си! Мислех, че ще подлудя госпожа Милбърн!

Въвеждам ги в къщата, а душата ми ликува от перспективата да прекарам идните три дни с тях, както и от надеждата, че заедно можем да намерим ключовете. По време на обяда весело се смеем, после се настаняваме в салона — сити и щастливи. Леля Върджиния е достатъчно любезна да не пуска Хенри в стаята, за да се наговорим на спокойствие. Сегиз-тогиз той наднича иззад ъгъла, спира замисления си поглед върху Соня, но ние се правим, че не го забелязваме. Говорим и се смеем и за миг ми се струва, че сме най-обикновени момичета. Че мислим единствено за рокли, книги и приятни млади мъже. Едва когато Луиса вдига глава и поглежда към камината, аз се сещам защо сме се събрали.

— Този господин — сочи към портрета над камината тя, — струва ми се, че го познавам. Кой е той?

Тежко преглъщам с чувството, че трите сме завързани здраво в един и същи впряг.

— Баща ми.

Тя бавно кима с глава.

— Вероятно съм го виждала в „Уиклиф“. Преди…

— Може би — кимам аз.

Като че ли не сме толкова обикновени и аз се чудя по какъв начин да споделя с Луиса и Соня единствената тайна, която все още стои между нас.

Соня накланя глава на една страна и по чистото й лице пробягва смущение.

— Какво има, Лия? Толкова се умълча!

Поглеждам към вратата на салона. Няма никого. Вероятно Алис отсъства, а от известно време насам не виждам и порозовялото лице на Хенри. Въпреки всичко би било неразумно да проявя безотговорност.

— Струва ми се, че имам нужда да изляза на чист въздух. Можете ли да яздите?

* * *

— Не ми харесва! Това никак не ми харесва! — вика Соня с треперещ глас, когато се качва на Лунна сянка, най-кротката кобила в конюшнята.

— Глупости! Ще се почувстваш добре. Няма да мърдаш, а Лунна сянка е толкова кротка, че и муха не може да нарани. В безопасност си. Аз ще яздя зад теб, а Лунна сянка ще свърши останалото.

— Ами! Лесно ти е да го кажеш. Правиш го толкова отдавна! — мърмори Соня.

Луиса вече е на няколко крачки пред нас, очевидно е опитна ездачка, макар да съм сигурна, че в „Уиклиф“ е нямала възможност да препуска с кон много често. Струва ми се добра идея да изведем конете, за да оправдаем излизането си от къщата, а никак не беше лесно да осигуря бричове и други такъми за приятелките си. Но като гледам как Соня вдървено седи на коня, започвам да се питам дали преценката ми е била правилна. Мълчаливо яздя след нея и се изравняваме едва когато виждам раменете й да се отпускат и движенията й да стават по-непринудени и присъщи на истинска ездачка.

— По-добре ли си? — хиля се аз.

Тя ми отговаря с нещо като: „Хммм!“ и не отлепва очи от пътя пред себе си.

Луиса, която язди най-отпред, забавя скоростта и обръща Орлов бяг с елегантно движение, с което разкрива истинския дух на напетото и красиво животно. Връщат се назад и Орлов бяг застава от другата страна на Соня.

Страните на Луиса са порозовели от шибането на вятъра и от възторжено вълнение.

— Толкова е забавно, Лия! Много ти благодаря! Колко отдавна не съм яздила!

Отвръщам на усмивката й и част от веселото й настроение се прехвърля върху мен, ала в същия миг си спомням целта на разходката ни.

— Всъщност предложих ви да пояздим, тъй като исках да поговорим насаме — казвам и поглеждам към Соня, чието лице все още е изкривено от панически страх. — Макар че се питам дали нямаше да е по-добре да се разходим до реката.

Луиса се смее.

— Смея да твърдя, че Соня изобщо не ни чува, толкова се е стреснала!

— Чувам ви, дори много добре — изрича Соня през зъби, изопнала лице и вперила очи пред себе си.

Стискам устни и се мъча да преглътна смеха си.

Луиса ме поглежда с любопитство.

— Какво има, Лия? За какво искаше да поговорим? Нещо извън обичайната тема ли? За пророчеството и за края на света ли?

Дори опитът на Луиса да открие смешното в странната ситуация, в която се намираме, не е в състояние да извика усмивка върху лицето ми — ами ако двете със Соня ме обвинят за настоящото положение? Няма друг начин да разбера, така че изричам:

— Мисля, че разбирам защо лицето на баща ми ти се струва познато.

Луиса смръщва вежди:

— Е, напълно е възможно да съм го виждала в „Уиклиф“ или пък…

— Не мисля, че това е причината — прекъсвам я аз. — Да слезем ли от конете?

Дошли сме до малкото изкуствено езеро, където като малки двете с Алис хранехме патиците. След смъртта на майка ни тук сякаш бе по-безопасно, отколкото край голямото пълноводно езеро, а дърветата, с които е заобиколено и които хвърлят обилна сянка върху леко полегатия му бряг, го правеха желано място за отдих дори през лятото.

Двете с Луиса завързваме конете си за две по-малки дървета, когато зървам Соня върху гърба на Лунна сянка.

— Няма ли да слезеш? — питам я аз.

Само за миг тя поглежда към мен и аз усещам как в гърдите ми се надига съчувствие при вида на изтерзаното й лице.

— Да сляза ли? Както сега съм тук горе, искаш от мен да сляза долу? — в гласа й прозвучават истерични нотки.

— Всичко ще е наред, Соня. Довери ми се. Ще ти помогна.

Едва след като съм й дала подробни инструкции и съм й помогнала да слезе от Лунна сянка, Соня се отпуска и изпада в обичайното си спокойствие. С пъшкане сяда на тревата.

— Никога няма да мога да възседна коня отново!

Седя до нея и изчаквам помежду ни да настъпи мълчание, за да събера кураж и да кажа каквото имам да казвам. Хвърлям поглед към Луиса, която се е облегнала на едно дърво до водата, затворила е очи и доволно се усмихва.

— Луиса? Как стана така, че пристигна в „Уиклиф“ чак от Италия? Струва ми се наистина странно да ходиш на училище, което се намира толкова далече от дома ти.

Тя отваря очи, дрезгаво се смее и се навежда към тревата, после се изправя с няколко малки камъчета в ръка.

— Как да не е странно! Баща ми правеше планове да ме изпрати да уча в Лондон, ала негов познат от работата го убедил, че Америка е най-доброто място, където дъщеря му може да получи съвременно образование. „Най-доброто, което може да се купи с пари“, заяви баща ми. Несъмнено този негов познат е използвал същите думи, за да го убеди да ме изпрати чак в „Уиклиф“, на обратната страна на земното кълбо.

Тя яростно запокитва едно от камъчетата във водата. То прави „пльок“ и цопва толкова далече от брега, колкото и в най-добрите си дни не съм успявала да достигна.

— Според мен бил е баща ми.

Тя отпуска ръце встрани.

— Какво искаш да кажеш? Какъв е бил баща ти?

— Мисля, че тъкмо баща ми е онзи познат, който е препоръчал на твоя баща да те изпрати в „Уиклиф“.

Луиса се насочва към мен и ме гледа сконфузено.

— Но… как би могъл твоят баща да се запознае с моя и дори да е станало така, какво го засяга моето образование?

— Не знам, но всички ние носим белега. Моят е по-различен, но фактите са крайно необичайни. Фактът, че и трите живеем в един и същи град, на едно и също място, е сам по себе си твърде странен, не намирате ли?

Соня нито кима с глава, нито дава някакъв друг знак, че е съгласна, а започва да говори:

— Родителите ми бяха англичани. Те… Всъщност бяха много бедни — тя се смее мрачно и сегашното й тихо хихикане е бледо ехо от характерния за нея весел смях. — Във всеки случай не се нуждаеха от извинение, за да ме изпратят да живея другаде. Когато започнах да давам признаци на… нали знаете, че съм способна да чувам и да правя странни неща, те решиха, че ще съм по-щастлива, ако живея сред такива като мен. Поне така твърди госпожа Милбърн. По-вероятно е те да са били по-щастливи, че ще изхранват едно гърло по-малко.

Поглеждам я с усмивка на уста.

— Е, радвам се, че си тук, Соня. През последните седмици нямаше да мога да се оправя без твоето приятелство!

Тя свенливо отвръща на усмивката ми и аз продължавам:

— Това, че сме събрани на едно и също място, едва ли е чисто съвпадение. Не е съвпадение и фактът, че и трите носим белега. Леля ми ме информира, че баща ми е издирвал деца, които носят този знак, деца от цял свят. Каза ми… — млъквам.

Дали няма да се разсърдят? Дали няма да ме обвинят за всичко, случило се напоследък?

— Какво, Лия? Какво ти каза? — пита тихо Соня.

— Каза ми, че е започнал да ги води тук… децата. Че е уреждал идването им в Америка. Довел е само две преди смъртта си. Едно от Англия и друго от Италия, така ми каза.

Луиса примигва на чезнещата светлина.

— Но… защо баща ти ще иска да сме тук? И във всеки случай как ни е открил? Откъде е знаел, че носим белега?

— Мислила съм за това; двете със Соня имате знака по рождение. Помислих си, че, ако човек има пари, няма да му е трудно да открие деца с белег по рождение. Баща ми беше решителен и влиятелен човек. Дори белегът ви да е бил пазен в тайна, все са се намирали хора, които са го зървали, нали така? Лекари, учители, бавачки, роднини… — въздъхвам притеснено, защото, като изричам всичко това на глас, то ми звучи още по-невероятно. — Съжалявам. Не съм сигурна, разбирате ли? Седмици наред си задавам един и същи въпрос. Мисля, че отговорът му е част от гатанката. Трябва да е така.

Внезапно Луиса скача на крака и започва да крачи пред нас толкова енергично, сякаш досега са я държали в клетка.

— Може би трябва да оставим всичко както си е; засега! Какво лошо може да стане, ако оставим нещата да се случват сами? Не е ли по-добре така, отколкото да човъркаме нещо, което не разбираме?

— Не можем да седим със скръстени ръце, Луиса.

Думите на Соня ме изненадват.

Луиса разперва ръце, откъм водата подухва лек бриз, който се заиграва със смолисточерните й къдрици.

— Но защо? Защо да не можем?

Соня въздъхва, изтупва с длани дрехата си и сковано тръгва към Луиса.

— Защото, откакто се открихме, виденията ми зачестиха. Духовете стават все по-агресивни. Опитват се да ми кажат нещо, да ме издърпат в техния свят и няма да престанат, докато не им кажа и аз нещо.

Тя взема ръцете на Луиса в своите.

— Кажи ми сега, духовете не преследват ли и теб, както и мен? Напоследък не ти ли се явяват все по-често все по-странни сънища? Не сънуваш ли, че летиш и посещаваш места, които са и тъмни, и страшни?

Изумлението пронизва цялото ми тяло. Соня знае нещо, което на мен не ми е известно.

По лицето на Луиса се изписва объркване, после то се сгърчва и тя започва да хлипа.

— Да! Така е, да, да! — поглежда към нас с искрен и неподправен страх. — Но това не означава, че трябва и ние да ги преследваме. Може би Душите са разгневени, че сме тъй настоятелни. Може би, ако не им обръщаме внимание… ако престанем да търсим отговори на въпросите си, те ще ни оставят на мира.

Ала това няма да стане. Сигурна съм. Онова, което се крие в сянката на сънищата ни, на моите сънища, се спотайва и чака. Не можем да се направим, че го няма.

Соня прегръща Луиса с едната си ръка.

— Съжалявам, но мисля, че Душите не действат по този начин. Те искат нещо от нас, желаят нещо от Лия, а сега… и няма да намерят покой, докато не им го дадем.