Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Деница Минчева (2014)
Разпознаване и начална корекция
Деница Минчева (2014)
Допълнителна корекция
Дон Кихот (2014)

Издание:

Александър Геренски. Седмата чаша

Държавно военно издателство, София, 1970

Редактор: Христо Минчев

Коректор: Николай Николаев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Асен Старейшински

История

  1. — Добавяне

3

Излязоха и Зинаида Даракчиева заключи колата. В това време към тях приближи капитан Смилов и свойски поздрави с два пръста до челото.

Александър Геренски изпитваше нескривана симпатия към този двадесет и осем годишен младеж. За него Смилов беше олицетворение на „новото поколение“ в милицията — хора, отраснали при съвременните условия на живот и в съвременната среда, силни физически и духовно и затова чужди на тесногръдието, образовани и интелигентни, по своему романтични, изпълнителни без скованост, учтиви без раболепие и инициативни без разпуснатост.

Любомир Смилов завърши юридическия факултет преди четири години и веднага постъпи в криминалната милиция; постъпи по собствено желание, от влечение към работата, а не беше „изтеглен“, както това стана с Геренски преди дванадесет години. Качествата му скоро го издигнаха. В едно сложно дело работиха заедно. И оттогава заместник-началникът на управлението така се привърза към младия криминалист, че го превърна в своя „дясна ръка“ и предпочитан помощник. Всъщност между тях отдавна се беше установило своеобразно приятелско отношение, което надхвърляше тесните служебни рамки; „своеобразно“, понеже обединяваше големи различия, най-незначителните от които бяха възрастта и мястото в служебната йерархия. Почти без преувеличение можеше да се каже, че Смилов представляваше пълна противоположност на своя началник.

По-млад, Любомир Смилов беше играл футбол и сега все още се гордееше с успехите си на футболното поле (Ти знаеш ли кой беше ляво крило на юношеския „национален отбор“!). Сега се занимаваше с джудо и бокс. Тези увлечения по спорта личаха във фигурата му — с един–два сантиметра по-нисък от Геренски, Смилов беше гъвкав, подвижен, без нито грам тлъстина, физическите усилия му доставяха някакво първично удоволствие и той ги прилагаше дори и тогава, когато не беше необходимо („Човек, който предпочита да тича, отколкото да ходи“, казваше за него Геренски). Безспорно умен, но може би недостатъчно съсредоточен. С чувство за хумор, но не винаги с чувство за времето и мястото за приложение на този хумор. Полушеговито твърдеше сам, че нямало порок, който да му е чужд. В управлението се шушукаше, че във всеки случай момичетата положително не са извън кръга на слабостите му… Този именно млад човек бе завоювал симпатиите на Александър Геренски.

— Моят помощник, капитан Смилов — каза Геренски, като изчака жената да се приближи.

— Имах вече удоволствието да се запозная с другаря — усмихна се леко Даракчиева.

Тримата пресякоха двора. Те имаха вид на добри приятели, дошли да прекарат неделния следобед в красивата вила. Страничен наблюдател по нищо не би познал, че тук ги е събрало едно тъй скоро извършено убийство.

Пред вратата на хола Даракчиева се спря, сякаш не можеше да набере кураж да прекрачи в помещението, където само преди два дни бе отровен съпругът й. След завръщането си от Варна тя още не бе идвала във вилата. Но само след миг натисна решително бравата, отвори широко вратата и с жест покани „гостите си“.

Насядаха в широките удобни кресла. В другия край на хола още стояха недоизпити чаши с коняк. Само една бе изпразнена до дъно — „На Даргова трябва да е!“ — помисли си Геренски. Разбираемо бе колебанието на Даракчиева — обстановката прекалено красноречиво напомняше за събитието, разиграло се тук преди два дни.

— Моля да ме извините за момент — наруши мълчанието Даракчиева и с бързи крачки излезе от хола.

Геренски я проследи с поглед. Тази й внезапна постъпка го изненада — без да поиска разрешение (впрочем тя беше у дома си), къде ли се втурна тъй устремно?

Една врата във входния коридор хлопна шумно.

— Там е клозетът — каза ухилено Смилов. — Това се случва с някои хора, когато разговарят с нас.

На масичката пред тях Даракчиева бе оставила ръкавиците и чантата си. И сега Смилов, с бързи, но спокойни движения, вадеше съдържанието й: фина носна кърпичка, златиста запалка, пакетче „Кент“, писалка, малка чантичка с пудриера, две червила и туш, паспорт, връзка ключове, солидна пачка банкноти. Смилов ги разлисти и съвсем тихичко подсвирна. Имаше няколкостотин лева. След това запрелиства коженото дамско тефтерче и с мощния си, снабден с вградена светкавица фотоапарат, който висеше винаги готов на врата му, започна бързо да заснема страници с изписани адреси и телефони.

От чантата се разнесе аромат на най-фин френски парфюм, но действията на Смилов съвсем не се харесваха на Геренски, съвсем не му замирисаха на хубаво. Не само защото всеки момент Даракчиева можеше да се върне и да го завари, но и защото самото това дръзко претърсване на чантата й му се стори крайно некрасиво. Макар че, от друга страна, нали те бяха тук, за да оглеждат, да претърсват. И все пак…

Откъм коридора се зачу специфичният шум на клозетен автомат. С бързина и ловкост, на която би завидял всеки фокусник, Смилов прибра всички предмети в чантата, затвори фотоапарата си и успя да седне на креслото преди Даракчиева да се появи отново в хола.

— Какво бихте желали да ви предложа. Барът на съпруга ми е прочут. — Геренски вдигна ръка да я възпре. — Или, може би, нещо разхладително? Не знам какво има в хладилника, но сигурно е добре зареден. Онези не са имали време да го изпразнят.

— Нищо не ни е нужно, не се безпокойте за нас — каза твърдо Геренски. — Искам преди всичко да се поогледам, да се запозная, така да се каже, с обстановката. А това предпочитам да направя сам. Ако нямате друг ангажимент, след огледа бих поговорил с вас.

— Тогава няма повече да ви преча. — Даракчиева прибра чантата и ръкавиците си. — Ще бъда на горната веранда. Щом свършите, елате там.

— Пригответе се за сензации, другарю подполковник. Тук е къщата на чудесата: вървиш по калната улица на Драгалевци, отваряш една врата и изведнъж се озоваваш в пещерата на Али баба. И изобщо трябва да ви предупредя, че от понеделник напущам службата и ставам главен счетоводител на тепека „Развитие“. Тъкмо мястото се е овакантило.

Геренски скоро се увери, че Смилов не преувеличаваше — вилата наистина беше забележителна: грамаден хол, кухня и кабинет на долния етаж, с огромна веранда по цялата южна страна на вилата. На горния етаж имаше две спални, просторна баня, веранда, изложена на изток (на нея сега се намираше Зинаида Даракчиева и „убиваше времето“ с някакво списание в ръце) и още една стая, която той нарече „кръчма“ — барче с разнообразни напитки, две–три масички и столчета, дискретно осветление… „Място за солидно запиване на мъжка компания“, така Смилов определи предназначението на тази „кръчма“. В зимника имаше помещение за казана на парното отопление.

Дворът беше достоен за вилата, майсторски подреден. Освен беседката, в него имаше още няколко уютни кътчета, създадени сякаш нарочно за тихи разговори между двама…

— Е, какво — подхвърли Смилов, — да отидем ли вече при госпожа Корейко?

— Ей, Шура Балаганов, внимавай! Какво искаш да кажеш — че Остап Бендер оглежда „Херкулес“ ли?

— Съвсем не, другарю подполковник — заизвинява се престорено Смилов. — „За мъртвите или добро, или нищо“, както бихте казали вие, но покойният Георги Даракчиев, лека му пръст, явно е бил българско издание на съветския милионер Корейко. — Ей богу, само това и нищо повече.

— Нейсе, простено да ти е. А сега, да поговорим с Даракчиева. Покани я да слезе в кабинета.

Той не случайно избра кабинета. Обстановката тук го смущаваше, караше го да се чувствува „като на тръне“. Кабинетът, макар и не по-малко луксозен, все пак беше място за работа. И когато Смилов и Даракчиева слязоха, те завариха Геренски седнал зад тежкото бюро на убития. Колкото и да звучи странно, зад това бюро подполковникът от милицията се чувствуваше по-спокоен.

— Съжалявам, че се налага да ви безпокоя — започна Геренски. — Какво да се прави, моята служба изисква да говоря с хората понякога и в най-неподходящото време. — Той спря за малко, защото предположи, че Даракчиева ще каже нещо. Но тя премълча и Геренски продължи: — За самото престъпление няма да ви разпитвам. Вече зная, че по същото време сте били във Варна.

— На Златни пясъци — поправи го тя.

— Да, на Златните пясъци. Интересува ме друго. Кой, според вас, е имал интерес от смъртта на мъжа ви.

Преди да отговори, тя извади пакетчето „Кент“, взе една цигара, после сякаш се досети за двамата мъже в стаята и им поднесе. Те не се възползуваха от поканата — спортистът Смилов не пушеше, а Геренски предпочиташе своите „Арда“.

— Мога ли да говоря откровено? — попита Зина.

— Естествено. — Геренски се пресегна през бюрото и й поднесе огън от своята запалка. — Само така можете да ни бъдете полезна.

— Не ще говоря с тона на убита от скръб вдовица, а веднага ще ви заявя недвусмислено, че мъжът ми беше един завършен мръсник, другарю Геренски — произнесе тя отчетливо. — Виждам, че моите думи ви шокират. Уви, говоря истината. Георги беше един съвършен мръсник. Няма порок, няма гнусота, които да липсваха в неговия репертоар. Жестокост, разврат, алчност, изнудване, шантаж, подлост — всичко това беше част от неговото ежедневие.

— Много странно. Неговите гости от петък го рисуват като някакъв съвършен български джентълмен.

— Изящното държание не прави човека джентълмен. Всъщност чрез изисканите си маниери мъжът ми само искаше да подчертае разликата между себе си и околните. Тази разлика оправдаваше презрението му към целия човешки род, включително и кръга на приятелите му.

— Добре, да се върнем на първоначалния ми въпрос. Кой от гостите в петък би имал, според вас, интерес от смъртта му?

— Искрено казано, според мене, няма човек, който да е бил в близост до мъжа ми и тайно да не е желаел смъртта му. Впрочем не, има едно изключение — Ники. Той е дотолкова различен от баща си, че Георги в известен смисъл се страхуваше и лицемереше пред него. Да, пред Ники той не се показваше такъв, какъвто е в действителност. И не от някаква бащинска сантименталност, далеч от тази мисъл! Георги чисто и просто се страхуваше. Защото Ники има възпитание, морал и разбирания, напълно различни от неговите.

В разговора се намеси и Любомир Смилов:

— Извинете, вие пропускате да сложите и себе си между изключенията?

— Не. Може да ви ужася, но не съм между изключенията. Виждате ли, аз не желаех смъртта му, но и не мога да скърбя за него. Той беше мръсник към всички, включително и към мене. Опитайте се да ме разберете. Седем години ние нямахме — как да кажа? — нормални съпружески отношения. Бракът ни беше само една благовидна фасада. Знаете ли, понякога той се затваряше в спалнята с онази проститутка Даргова, докато аз спях в другата стая. Стигал е дори дотам, че ми е предлагал да проявя благосклонност към разни мъже, от които той е очаквал някакви изгоди.

— Тогава защо не сте се развели?

— По същата причина, поради която и не желаех смъртта му — така или иначе той беше баща на моя син. И на моя син аз никога няма да опиша истинската физиономия на неговия баща. Никога! За Ники аз търпях оргиите на баща му, ще търпя и по-нататък за него да се говори като за един почтен покойник.

Александър Геренски се закашля шумно. Калният поток, който се изливаше от устата на Зина, сякаш го задави.

— Какво ще кажете за гостите му в петък?

— За някои повече, за други по-малко, за трети почти нищо. Виждате ли, Борис Паликаров, Дамян Жилков и онази… имам пред вид Богдана Даргова, познавам отдавна. Тя беше официалната любовница на мъжа ми.

— Официалната?

— Казвам „официалната“, защото той беше неверен, разбира се, и на любовницата си. А двамата, заедно с Коста Даргов, мъжът на Богдана, се числяха към постоянния му антураж. Мими, едва сега научих, че се казвала Мария Данчева, е едно от краткотрайните завоевания на компанията — малко разходки с коли, подаръци и алкохол, после я използуват поред, докато им омръзне и я изхвърлят пак на улицата, където й е мястото. Та тази Мими се мяркаше в последните месеци между тях. Другата, Льони, навярно е някакво ново откритие, което под вещото ръководство на мъжа ми би извървяло пътя на Мими. Последният — как се казваше — Средков що ли, не познавам. Но мога да се закълна, че Георги е смятал да извлече някаква полза от него — иначе не би поканил тук един обикновен чиновник.

— Нещо повече за Паликаров, Жилков и Коста Даргов.

— Трима напълно различни хора. Борис — на тази възраст той още предпочита да го наричат Боби — е от някогашния хайлайф, последна издънка на Паликаров с–ие Паликаров, имало е някога такава фирма. Младост, премината в оргии, езда, покер, автомобили, разходки из Европа… Сега още живее със спомени за миналото, с надути пози на бивш аристократ и с апетити за нови и нови жени. Коста Даргов е класическият чиновник — бездарен, ограничен, досаден, завистлив. Не прилича по нищо на Паликаров, дори не и в порока. Защото жалкият Даргов сякаш е роден за рогоносец и може би именно рогата изчерпват отношението на жените към него. А Жилков… Какво да ви кажа? Човек, произлязъл от нищото, който, преоблечен и напарфюмиран, продължава да бъде едно кръгло нищо. Ако трябва да го дефинирам с две думи, бих казала: брутален негодяй.

— Странно — замислено рече Геренски. — Вярвам във вашето описание, но… какво е могло да обединява толкова различни хора? Те са били в постоянния антураж на покойния ви съпруг, който пък е бил напълно противоположен и на тримата, тогава какво ги е свързвало?

— Ще продължа да бъда откровена. Струва ми се, че и тримата ядяха от ръката на мъжа ми. Да не говорим за Беба, която положително беше най-скъпо платената любовница в България. И знаете ли защо? — Даракчиева се засмя презрително. — Не защото Богдана не би се продала и много по-евтино. О, не! Само защото Георги искаше да има самочувствието, че може да плаща най-скъпо, да притежава най-луксозната любовница.

— Да–а — промълви Геренски. — Остава само да ни кажете как счетоводителят на тепека „Развитие“…

Зинаида Даракчиева отново се изсмя шумно, неприятно високо. И този смях съдържаше голяма доза незлоблива подигравка.

— Счетоводител… Да, мъжът ми беше счетоводител на ТПК „Развитие“ със заплата… 135 лева на месец. Но кой счетоводител може да притежава това? — Тя направи широк жест, който искаше да обхване цялата вила. — Ако надникнете в гардероба му горе, ще намерите пет–шест костюма! Още толкова, ако не и повече стоят закачени в апартамента ни в града. Е какво… А колата? А скъпите напитки? Давате ли си сметка колко струва само килимът, върху който ние тримата сме стъпили сега?

— Предварителната анкета в ТПК „Развитие“ е показала, че вашият съпруг не е извършил никакви закононарушения…

— И няма да открият. Той беше премного умен, за да се изравни с онези мошеници на дребно, които крадат по някоя десетолевка от касата на предприятието.

— Тогава? Как е могъл да се сдобие например с тази вила?

— Очевидно не сте информиран добре. И вилата, и колата, и всичко скъпо, което виждате тука, не принадлежи на мъжа ми.

— А на кого?

— На мене.

— На вас?

Тя отново се изсмя. Смееше се като ученик, надхитрил учителя си.

— Вероятно вече знаете, че баща ми е руски белоемигрант. Дъщеря съм на Хенрих Иванович Пфалцгамер, хорунжий от армията на барон Врангел. Не ви казвам нищо ново, нали? Но има друго, което не знаете. Пфалцгамерови са били четирима братя и една сестра. Най-младият Хенрих, баща ми, останал в България. Друг негов брат пропаднал безследно някъде по събитията. От останалите един брат и сестрата се настанили във Франция, където успели да натрупат крупно материално състояние. Петролни рафинерии и така нататък. Последният от братята е още жив в Канада. От тези двама чичовци и лелята аз имам общо седем братовчеди. И всеки от тях е, както казват на Запад, „преуспял в живота“. Разбирате ли какво значи това? Те са милионери в истинския смисъл на думата. Е добре, ако проучите внимателно ще установите, че всичко тук — вилата, колата, костюмите, дори килимите, алкохолът и чашите — са с произход Пфалцгамер от Франция и Канада. Единствено апартаментът в града е от бившото величие на Даракчиеви.

— Да-а, кое-що, започна да се изяснява — каза Александър Геренски. — Но не напълно. Вашият баща бил кръвен брат на Пфалцгамерови от Франция и въпреки това е живял и починал като твърде скромен търговец.

— Сергиджия. — Тя сви презрително устни. — Думата „търговец“ губи стойността си, когато се използува за моя баща.

— Защо богатите роднини са оставили своя брат да мизерува, а са насочили златния поток към България едва след неговата смърт?

— Пфалцгамерови са хора сурови, направени не от плът и кръв, а от камък. Нямат нищо общо с тъй наречената „широка славянска душа“. Съдете сами — когато баща ми заболя от остър ревматизъм и не можеше повече да стои зад сергията си, помоли ги за помощ. И как мислите му помогнаха те? Пратиха няколко износени костюма и вехто бельо, каквито и слугите им биха хвърлили на боклука. Ето, това са те.

— Но вилата… богатството…

— Почакайте. Преди осем години мъжът ми отиде на екскурзия във Франция и там се е срещнал с моите братовчеди. Доколкото разбрах, един от канадските братовчеди дори прелетял океана, за да се срещне с него. И оттогава всичко се промени. Златният дъжд плисна върху нас, стандартът на семейството ни отскочи от София на Монт Еверест.

— И все пак…

— Разбирам ви, но така е. Каменните Пфалцгамерови ни отрупват с богатство. Причината? Първо, мъжът ми, както се казва, „е влязъл под кожата им“. Знаете ли, когато искаше, той умееше да очарова хората. И второ, убедена съм, че златният поток не течеше даром.

Геренски и Смилов се спогледаха и това не убягна на жената.

— Трябва да ви предупредя — ако имате мисъл за шпионаж и прочие лудости, избийте си я из главата. Мъжът ми беше премного умен и хитър, за да се хване на подобна игра. Той имаше някакви собствени пътища да се реваншира на братовчедите ми. И освен чековете от чужбина, сам печелеше огромни суми. Не ме питайте как — не зная. Но хилядите левове бяха ежедневие за него. Доходите му бяха такива, че чековете всъщност служеха само за маскировка. И тези доходи не бяха по линия на ТПК „Развитие“. Предполагам, че е имал странични деятелности, в които е бил подпомаган от Паликаров и другите. Подпомаган срещу прилично заплащане, разбира се. Това имах пред вид, като говорех, че „ядяха от ръката му“.

За няколко минути в кабинета се възцари мълчание. Смилов записваше нещо в бележника си. Геренски замислено барабанеше върху гладката повърхност на бюрото. Зинаида безстрастно оглеждаше безупречния си маникюр. Най-сетне мълчанието беше нарушено от Александър Геренски.

— В края на краищата тези подробности са второстепенни за нас. Ще се върна на предишния си въпрос. Смятате ли, че някой от тези хора е могъл да бъде заинтересуван от смъртта на мъжа ви?

— И да, и не. Виждате ли, мъжът ми беше човек с деспотичен характер и първото чувство, което будеше в околните, беше омразата. Да, мразеха го всички, абсолютно всички, с изключение може би само на Ники. Колкото по-близо до него биваха хората, толкова повече основание намираха за омраза. Но да стигнат до убийство? Как да ви кажа, съмнявам се. Според мене убиецът по своему е личност, а хората, за които ме питате, са безлични. Жилков е глупак. В момента на безразсъден гняв той би могъл да пречука някого с цепеница, но не и да извърши едно хладнокръвно, добре обмислено и осъществено почти с театрално съвършенство убийство. Боби Паликаров е безделник и подлец, но неговите оръжия са интригата и клеветата. Коста Даргов е — извинете за израза — шушумига. Беба… Да, Беба не е като другите. Както и аз. Всъщност само Беба и аз бихме били способни да извършим подобно убийство: тя, ако се е почувствувала в даден момент обидена като жена, и аз, ако Георги Даракчиев не беше все пак баща на моя син.

Александър Геренски я изгледа настойчиво.

— Искате да кажете, че щом не сте вие…

Но Даракчиева го прекъсна:

— Не ми приписвайте думи, които не съм казала. Аз презирам Богдана Даргова, но не мога да я обвиня в убийството на мъжа ми. Правех само известна характеристика на хората, за които ме питахте.

Геренски погледна часовника си и се изправи.

— Благодаря ви, другарко Даракчиева. Мисля, че сведенията, които ни дадохте, ще бъдат извънредно полезни за следствието. Ако стане нужда, ще ви потърся пак. А може да се случи, вие да узнаете нещо ново, да се сетите за някое важно обстоятелство. Ще ви моля да ми се обадите. Запишете си номера на телефона ми за всеки случай.

Даракчиева бръкна в чантата си, извади бележничето и погледна към подполковника.

— Бихте ли ми услужили, нямам с какво да запиша.

Геренски й подаде химикалка и продиктува номера на служебния си телефон.

Зинаида Даракчиева също се изправи.

— Искате ли да ви отведа до града с колата?

— Не, благодаря. Чувствувам се малко уморен и една разходка ще ме разведри. — Геренски я изгледа с интерес. — Като че ли искате да ми кажете още нещо?

— Отгатнахте. Имам една молба. Онова, което ви разказах, беше напълно откровено, но… не бих желала да достигне до ушите на моя син.

— Бъдете спокойна. Нито ще му кажа нещо, нито… — той се засмя, — нито ще споделя нещо с негови приятели.

Зинаида Даракчиева му подаде ръка. Ръкостискането й беше силно, по мъжки.

— Благодаря ви.