Александър Геренски
Седмата чаша (5)

5

Напълно доволен от себе си и от живота, Георги Даракчиев бавно слезе в хола. Работата беше завършена; сега можеше да започне удоволствието. Запали цигара и няколко пъти жадно и с удоволствие вдъхна ароматния дим. После отвори барчето и се загледа в подредените бутилки. Какво да предложи на гостите? Тук имаше произведения от най-прочутите марки в света. Докато още размисляше, ръката му някак автоматично се протегна и измъкна красивата висока бутилка с любимия му коняк — „Метакса“ със 7 звезди. Поколеба се, знаеше, че тази е последната бутилка в запасите му. Не, не му се свидеше. Колебанието му произлизаше от друго. Кой от тази компания би могъл да оцени божествения аромат на това кехлибарено питие? Простакът Жилков, който се налива с ментовка? Или двете момичета, чийто примитивен вкус навярно би ги насочил към някой блудкав ликьор? Или сиромахът Атанас Средков, за когото представите за алкохолен деликатес вероятно достигаха до джанковата ракия? Като премисляше, Даракчиев си каза, че всъщност, освен от него конякът би бил оценен още само от Паликаров и може би от Беба. В такъв случай струваше ли си да пожертвува предпоследната бутилка? Той се засмя сам на себе си. Подобни плебейски разсъждения бяха недостойни за него. Ще пожертвува бутилката „Метакса“ не за да задоволи вкуса на гостите, а за собственото си достойнство.

Той извади шест кристални чаши, подреди ги на масичката и наля в тях коняк. Холът се изпълни с аромат на слънце, на зряло грозде, на разгорещени тела. Едва сега Даракчиев извади своята чаша — тя не принадлежеше към сервиза, не подхождаше и за пиене на коняк. Но домакинът никога не пиеше от друга. Седмата чаша беше от най-фин кристал; неизвестен майстор бе изгравирал върху нея три сексуални сцени и когато Даракчиев поклащаше течността в нея, трите двойки сплетени тела сякаш оживяваха и започваха да се движат ритмично. Преди няколко години Георги Даракчиев беше дал тридесет лева за тази уникална чаша и никога не беше съжалявал: той можеше да прекара часове със „своята“ чаша в ръка, загледан в играта на трите двойки, а питието, изпито от нея, винаги му се услаждаше.

Той напълни и своята чаша и остави бутилката. Сега вече можеше да събере компанията, можеше да даде тон за започване на веселието.

Беше се отправил към вратата на верандата, когато звънецът го сепна. Кой можеше да бъде този нечакан гост? Той се завъртя на токовете си, прекоси антрето и излезе навън. При дворната врата стоеше пощенският раздавач, а Жилков вече бързаше към него. Даракчиев също се отправи нататък.

— Телеграма за вас, другарю Даракчиев — каза раздавачът. — От Варна.

— Благодаря. — Домакинът разписа бланката и я върна в ръката на раздавача заедно с една банкнота. Изглежда, този бакшиш не беше нещо ново и неочаквано, защото раздавачът се ухили, поздрави с ръка до козирката и рече радостно:

— И аз благодаря, другарю Даракчиев.

Георги Даракчиев хвърли бегъл поглед на телеграмата и небрежно я прибра в джоба си. Жилков произнесе раболепно:

— Какво? Добри новини ли, господин Даракчиев?

— Нищо особено. От Зина. — Зинаида Даракчиева беше неговата съпруга. — Пристига утре. — Домакинът вече се готвеше да се върне към вилата, когато се сети нещо и добави: — Направете ми една услуга, Жилков. Доведете кучето и го вържете тук, при вратата. Тази вечер не желая да бъдем безпокоени.

Той се спусна по пътеката, но не мина през вилата, а я заобиколи и спря на десетина крачки от беседката. Като съзря Льони, пак усети сладостни тръпки на очакване.

— Хайде, деца, закъсняваме! — извика той весело. — Конякът вече е разсипан по чашите.

Навярно Борис Паликаров помоли момичетата да почакат още малко, понеже само той се отзова на поканата на домакина. Приближи със ситни крачки до него и заговори с почти несдържана възбуда:

— Слушай, Жоро, тази история ми е много неприятна.

— Говори накъсо — каза сухо Даракчиев. Той дори не се извърна към събеседника си; погледът му бе отправен нататък, където се очертаваше стройната фигура на Льони. — Какво ти е толкова неприятно?

— Дамян ми предаде…

— Накъсо, Боби — прекъсна го другият. — Зная какво ти е предал Жилков. Е?

— Не съм съгласен да присвоиш момичето. Аз го намерих, аз го въведох в компанията. В края на краищата не е редно да се разполагаш като феодал.

Едва сега Даракчиев се извърна и спря върху него студените си сиви очи. Замълча за няколко секунди и това мълчание беше по-страшно и по-заплашително от много думи.

— Ще говоря откровено, Боби. Напоследък ти се простираш не според чергата си. Живееш като рентиер, което впрочем цял живот си правил. Твоят принос в общата ни работа стана, направо казано, незначителен, а доходите и претенциите ти непрекъснато растат. Не ме разбирай грешно. Още не съм решил да те изхвърля от играта, но това положение започва да ми дотяга. Помисли добре: аз не съм благотворително дружество, за да те нося до гроб на плещите си. Помисли и вземи мерки! — Даракчиев отново замълча. — Въпросът с момичето считай като част от работата ни. Напоследък не си свършил нищо друго. Кога беше последната ти сделка? През юни? Или май? Е добре, избирай!

Заплахата беше брутална и недвусмислена. В първия момент Борис Паликаров изпита желание да се възбунтува, да се опълчи срещу господарското държание на Даракчиев, да прояви някаква закъсняла мъжественост и характер. Но после си даде сметка, че ще плати твърде висока цена за тази демонстрация. И се предаде:

— И какво? За мене ще остане Мими?

— Не се залавяй и с нея. За Мими имам други проекти.

— Тогава?

— Или се споразумей с Жилков за Беба, или поне една вечер в живота си играй роля на човек, който е над презрените земни съблазни. — Даракчиев се изсмя. — Аха, разбирам, днес си гълтал йохимбин. Нищо, драги. Примири се. Ще ти доставя други хапчета от Виена. А сега, като се разбрахме, направи ми една услуга. На канапето в кабинета лежи един човек с главоболие. Покани го да дойде в хола при другите.

— Кой е този човек?

— Казва се Атанас Средков. Митничар. Ще ни бъде полезен. От днес той е член на консорциума.

Паликаров размисли малко, после наведе глава и повлече крака към вилата. Домакинът го проследи с поглед, после отново се извърна към беседката.

— Елате, деца, да не закъсняваме! Една мъдра поговорка гласи, че човек толкова време ври в катрана на ада, колкото е оставил чашата си неизпита. А нашите чаши са пълни с питие, което би накарало и олимпийските богове да забравят своя нектар.

Двете момичета приближиха към него. Той стисна ръцете им и веднага се обърна към Льони:

— Радвам се, че се отзовахте на поканата ми, госпожице. Вие ще бъдете цветето, което ще украси моето малко парти. — Той се усмихна закачливо: — И моля ви, не позволявайте друг, освен мен да помирисва това цвете…

— Вие ме ласкаете господин Даракчиев — отговори тя кокетно.

— По-скоро лаская себе си. Да, лаская се от мисълта, че ще ми посветите вниманието си. — После добави: — Моля, почакайте за момент. Трябва да кажа нещо на нашата обща приятелка.

Той улови Мими под ръка, отведе я няколко крачки настрана и й прошепна:

— Моля те за една услуга, Мими. Тази вечер ни гостува един нов член на компанията. Казва се Средков, ще те запозная с него. Е, няма да е напълно по твой вкус, но… С една дума, моля те да се занимаеш с него. Той, знаеш, е малко нещастен днес и има нужда от разтуха. Постарай се да му върнеш вярата в живота.

— Но аз мислех…

— Няма значение какво си мислила. — Мимолетната любезност в тона на Даракчиев пак отстъпи място на обичайната студенина. Няколко едри банкноти прошумяха в ръката на Мими. — Това, което искам от тебе, е много важно. Ще го изпълниш, нали?

Не дочака нейния отговор. Знаеше, че и Мими ще се преклони пред волята му.

— А сега — напред! — извика той.

После улови двете момичета през раменете и с леки стъпки ги поведе към вилата.