Александър Геренски
Седмата чаша (42)

4

— Имали сте изключително силен противник — каза половин час по-късно генералът, след като изслуша сбития разказ на Геренски. — Изключително силен! Не се засягай, Смилов, но добре че именно Сашо се зае с този случай.

— Няма за какво да се засягам, другарю генерал. Аз сам помолих другаря подполковник, когато… когато разбрах, че силите ми не достигат.

— Зинаида Даракчиева е по своему талантлив престъпник — обади се Александър Геренски, за да смени посоката на разговора, — но затрудненията произлизаха не само от нейните действия, другарю генерал. Членовете на бившия „консорциум“ са една паплач… Заради собствената си сигурност те бяха способни на всичко. И на първо място да „натопят“ своите, „приятелите“ си. И тези техни действия създадоха допълнителни затруднения: анонимното писмо срещу Даргова, мнимото нападение, извършено от Средков, клеветите… Тези техни машинации постоянно ни набутваха от едно тресавище в друго.

— И как се оправи в този лабиринт, Сашо?

— Преди всичко трябва да призная, че прекалено дълго се лутах из него, другарю генерал. Много дълго се лутах като слепец и ту потъвах в тресавища, ту се блъсвах в стени.

— И как в края на краищата успя да намериш вярната следа?

— Струва ми се, че за пръв път напипах истината, когато реших да направя преоценка на фактите и да се откажа от сляпото лутане в тъмнината. Даракчиева имаше възможно най-доброто алиби. Но когато се запитах не кой може, а кой е имал интерес от убийствата, тя веднага се оказа между потенциалните убийци. Към това първоначално подозрение се прибави и констатацията, че при първото престъпление тя единствена има прекалено сигурно алиби, а при второто — че само тя имаше възможност да изнесе или скрие съда с отровата. При този, втория случай, всички участници в експеримента бяха непрекъснато около нас, пред очите ни. Само магия би могла да им послужи за освобождаване от отровата.

— Докато Даракчиева си е отишла и си я отнесла със себе си — кимна генералът.

— Точно до този извод стигнах и аз. И наредих на Смилов да провери във Варна алибито й. Наистина той ми докладва за сигурно алиби, но аз видях и празнотите в него. То се крепеше на две опорни точки — гардеробиерката на дамския плаж, която е видяла Даракчиева, и телеграмата. Първото беше несъществено, защото гардеробиерката я е видяла само в определена минута — когато й направила някаква услуга и Даракчиева й се отплатила с богат бакшиш. А телеграмата…

— Да… телеграмата…

— На модните курорти понякога летуват и простосмъртни като нас, другарю генерал. Миналата година с моя Владко прекарахме на Златни пясъци две седмици. И аз си спомних онова, което капитан Смилов е пропуснал да забележи: че на Златни пясъци е забранено човек да се движи по бански костюм, освен на плажа. Следователно Даракчиева, която си е оставила дрехите при своите приятели, не е могла да отиде по бански костюм от евиния плаж до пощата, за да изпрати телеграмата.

— Дявол да го вземе! — плесна се по челото Смилов.

— Даракчиева преигра, другарю генерал. От своите криминални романи тя е трябвало да знае, че обикновено именно невинните нямат алиби, а се е постарала да създаде доказателства за своето присъствие на Златните пясъци едва ли не за всички часове на съответния ден. И не е преценила, че единият момент в алибито й — оставянето на дрехите при компанията — изключва другия, изпращането на телеграмата.

Като съпоставих тези неща, за мене тайната на двете престъпления фактически бе престанала да съществува. Но междувременно — още преди завръщането на Смилов от Варна — аз бях предприел друго: поставяне на капан по онзи начин, който никога не допущах сам за себе си. Останах една нощ в управлението и… написах по три анонимни писма на всеки от главните актьори в играта.

— Съжалявам, че не съм те видял отнякъде, докато си ги пишел — засмя се генералът. — Както те познавам, трябва да си бил олицетворение на удоволствието…

— Признавам, не бях във възторг от себе си, другарю генерал. Но нямах избор. Вярвах, че актьорите ще се хванат, понеже анонимните писма вече бяха станали част от декора. Никодимов установи, че първото анонимно писмо, срещу Даргова, е написано от Паликаров. Той е научил от Жилков, че тя е слизала в хола, чул е заканителните й викове, знаел е, че е работила в Аптечното управление. И решил, че най-подходящо е да „натопи“ именно нея. Пък и въобще подлият подход на анонимността е бил присъщ за морала на тази компания. Затова реших да си послужа с техния прийом и те се хванаха, повярваха, че авторът на анонимните е някой измежду тях.

— Още не съзирам капана.

— Писмата написах по определен начин. Първото и третото под някаква форма уличаваха, обвиняваха адресанта; второто беше невинно, най-често обикновена глупост. Например първото писмо до Даракчиева гласеше приблизително така: „Цианкалият е отрова, която убива, и ако е поставена в чашата преди питието.“ Недвусмислено, нали? И Даракчиева се хвана. Тя не подозираше, че може ние да сме изпратили писмата, знаеше мисловната ни инерция, че отровата е поставена след наливането на коняка, и предпочете да скрие това писмо, което би могло да ни наведе на разни неприятни за нея нови съждения. С една дума и Даракчиева единствена от цялата компания укри уличаващите я писма. Това вече беше нещо!

— Не допусна ли, че не е получила другите писма поради нередовност на пощата?

— Не, другарю генерал. Не се доверих на пощата, а писмата бяха разнасяни и пущани по кутиите от младши лейтенант Колев.

— Добре, добре!

— Но докато с тези анонимни писма аз търсех само улика, косвено самопризнание, по-нататък те ми дадоха възможност да инсценирам и развръзката. Защото в същия ден, когато двамата със Смилов посетихме Даракчиева в дома й във връзка с анонимните писма, аз можах да открия и мястото, където тя съхранява отровата.

— Как, другарю подполковник? — попита Смилов.

— Като съпоставих фактите, Любак. Ако си спомняш, още при първото ни посещение във вилата ти прегледа чантата на Даракчиева. Между другите вещи там имаше и стило. Но по–късно, когато стана нужда да запише телефона ми, тя не си послужи със собственото си стило, а поиска от тебе. Дребна подробност, която на времето убягна от вниманието ни. — Геренски се обърна отново към генерала. — Когато бяхме в дома й, писалката пак беше в чантичката й. Тогава ми хрумна, че тази жена, която беше самоуверена до наглост, може би дръзва да държи и оставя отровата в буквалния смисъл под носа ни. Спомних си предишния случай и реших да проверя. Устроих някаква доволно лошо съчинена игра и забелязах, че Даракчиева пак не използува стилото си за писане. Явно — тя носеше отровата непрекъснато със себе си. Било за ново убийство, било за да сложи с нея край на собствения си живот.

Останалото беше просто. Организирах днешния експеримент. Предварителният обиск имаше само една задача: да ми покаже дали Даракчиева носи стилото със себе си. Уговорените думи „Всичко е в пълна изправност“ ми показаха, че стилото пак беше в чантата на заподозряната. Нататък имаше три възможности. — Геренски заизрежда на пръсти: — Този път да е заредила писалката си с мастило, което щеше да проличи при писането; да заяви, че няма писалка; да се окаже, че има писалка, но че тя е без мастило. Даракчиева избра третия вариант.

— Не само че го избра — допълни Смилов, — но се възползува от това и да тръсне няколко смъртоносни капки в чашата си.

— Изключителен психолог! — каза генералът. — Ще те разочаровам, Сашо. В случая не говорех за тебе, а за Даракчиева.

— Даракчиева наистина се прояви като изключителен психолог. И все пак на първо място между психологическите й удари поставям онзи момент, когато в присъствието на Даргов ми заяви, че той, Даргов, знае кой е, убиецът. Наглед тя пое голям, изключителен риск. Но само наглед! Защото тази по своему необикновена жена за един миг съумя да си даде сметка, че Даргов няма да я издаде. Даргов, който имаше амбицията да възроди и оглави „консорциума“, е знаел, че този „консорциум“ е нищо без Даракчиева и нейните задгранични роднини. И че следователно той няма да отсече клона, върху който седи, няма да се лиши от кокошката, която снася златни яйца, за да подпомогне нас, милицията.

За малко се възцари тишина. Геренски сметна, че докладът му е изчерпан. Но се излъга:

— Имам още няколко въпроса, Сашо — наруши мълчанието генералът. — Щом като си знаел всичко това, защо е било необходимо да отиваш повторно във Варна и да дублираш анкетата на Смилов?

— Защото трябваше да превърна хипотезата в сигурност, другарю генерал. Във Варна аз намерих пиколото на хотела, което срещу бакшиш от пет лева е подало телеграмата в два часа и десет минути. Намерих и шофьора на таксито, което е отвело Даракчиева от Златни пясъци до летището, после я чакал там почти четири часа и я върнал обратно на Златни пясъци. Дала му е… петдесет лева!

— Разрешете да задам и аз един въпрос на другаря подполковник? — каза Смилов. Генералът потвърди мълчаливо и капитанът продължи: — Как се стигна до тази игра с подхвърленото шишенце с калиев цианид в дома на Средков и на разрушенията в дома на Паликаров?

— Признавам, тази история смути и мене. На пръв поглед тя ми се видя някак си необоснована, ненавременна, неоправдана. Анонимните писма не можеха да предизвикат такава реакция. Едва по-късно открих истината: за да предприеме тази игра, Даракчиева е била шибната не от анонимните писма (тя е вярвала, че авторът им е някой от компанията), а от твоето отиване във Варна. Уведомена от приятелите си, тя с ужас е разбрала, че милицията анкетира алибито й. И е решила да вземе своите контра мерки, като ни насочи по други, лъжливи следи.

— Всъщност в какво се състоеше тази игра? — попита генералът.

— Даракчиева е имала или по някакъв начин си е набавила ключ от апартамента на Паликаров. Тя се вмъкнала там и задигнала едно шишенце, на което е могла да предполага, че има отпечатъци от пръстите на Паликаров. Сложила малко калиев цианид в него, подхвърлила го в дома на Средков и се обадила в Пето районно управление, за да направи анонимен донос.

— Наистина хитро! — възкликна генералът. — Така Даракчиева те е поставила под строго ограничен избор: или Паликаров хвърля вината върху Средков, или Средков — върху Паликаров. Строго ограничен избор, при който няма място за съмнение в трето лице!

— А разрушенията в дома на Паликаров, другарю подполковник? — продължи да пита Любомир Смилов.

— Рожба от съчетанието на основателен страх и второкачествен ум. Паликаров е забелязал липсата на едно от шишенцата му и с право си е казал, че онзи, който го е откраднал, му крои някаква мръсотия. Усетил заплахата, той е решил да действува. Обаче лустросаният му, но примитивен ум не е измислил нищо по-свястно от едно инсценирано нападение над дома. „Виждате ли — искаше да каже той с това мнимо нападение, — тук е шетал хулиган. И ако после намерите някъде и при някакви по-специални обстоятелства едно шишенце от дома ми, да знаете, че не аз, а хулиганът… и тъй нататък, и тъй нататък“. А инсценировката — тя личеше във всичко: в липсата на следи от насилие върху ключалката, в щаденето на скъпата мебелировка, в блудкавите показания.

— А какво мислиш за случая с тухлата? — запита генералът. — Сега вече е ясно, че това е било симулация и опит за убийство, нали?

— Тъй вярно, другарю генерал. Характерното за този случай е, че всички, дори и невиновните, са се страхували техните „приятели“ да не им скроят „номер“ и всеки според възможностите си е съчинявал по някаква диверсия. Били са гузни, бояли са се, не са вярвали на нас, милицията, и са си платили — един трошил мебелировката си, друга хвърлила тухла… То си остава за тяхна сметка.

— А сега още един, но този път наистина последен въпрос, Сашо — каза генералът. — Ти така и не ми обясни как Даракчиева е отровила Даргов. Нима е действувала по същия начин като при убийството на мъжа си. И как е могла да предвиди развоя?

— Даргов си е „подписал смъртната присъда“ още като се е похвалил на Даракчиева, че в петък следобед е видял убиеца. Следственият експеримент й предостави възможност да изпълни, макар и много рисковано, по един изключително дързък и хитър начин своето решение. Тя като домакиня е дошла първа във вилата и е подготвила „за всеки случай“ една чаша с отрова. Ако нещата се развият така, че Даргов да играе ролята на Даракчиев, и то със специална чаша — добре — ако ли пък не — тя нищо не рискува. И не забравяйте, че макар и Даргов да си взе сам чашата от бюфета, тя му я посочи. В момента аз не обърнах внимание на тази „дребна подробност“ и… Даргов отиде при Даракчиев.

— Да–а… Бива си я, наистина, тази „дребна подробност“ — промълви замислено генералът.

Той стана. Докладът беше завършил. Всички въпроси, свързани със „случаят седмата чаша“, бяха изяснени.

Но Геренски и този път се излъга. Любомир Смилов се интересуваше не само от миналото, но и от бъдещето:

— Другарю подполковник, как виждате по-нататъшната съдба на участниците в това дело?

— Зинаида Даракчиева ще бъде съдена и осъдена. Като зная престъпленията й… как да ти кажа… Две предумишлени убийства… — Геренски сви рамене. — На Паликаров, Даргова и Жилков също няма да им се размине по линията на „консорциума“.

— А Средков? Вие като че ли го пропуснахте…

— Атанас Средков няма участие в делата на „консорциума“. Не успя да вземе участие. Затова най-много може да бъде свидетел.

— А служебното престъпление?

— А–а, за него ще си плати. Справедливостта изисква той да изкупи вината си. Но пак в името на справедливостта аз бих се явил в съда да свидетелствувам, че Средков с много морални терзания е изплатил значителна част от греха си.

— За двете момичета няма да ви питам.

— И ще сгрешиш, Любак. Наистина, Елена Тотева намери пътя си. — Геренски се усмихна леко. — Но напоследък много мислих за другата, за Мими. Струва ми се, че ние някак твърде лесно си умихме ръцете: виждате ли, момичето е покварено, няма какво да се занимаваме с него. Вярно, покварено е. Но дотолкова ли е загубена за обществото, че косвено да я донатикаме в тинята? Ето, такива мисли се въртят напоследък из главата ми. Имам намерение да поговоря с някои хора за Мими, да насоча към нея вниманието на онези институти, които все още могат да й помогнат.

Геренски се справи с часовника си, после обърна поглед към генерала, сякаш да провери дали може да си отиде.

— Какво? — попита генералът. — Да не си решил да се затвориш веднага в кабинета си и още тази вечер да приключиш преписката?

Подполковникът поклати глава. Изглеждаше съсредоточен. И тъжен.

— Не, другарю генерал. Отивам в Панчарево.

— Аха… — обади се Смилов. — При Владко. Вие наистина го поизоставихте напоследък, другарю подполковник.

Александър Геренски отново поклати глава:

— Не, не само при Владко. И при друго едно момче. При Ники, Никифор Георгиев Даракчиев. То няма никаква вина за престъпленията на родителите си, а в края на краищата всичко ще се стовари върху неговите крехки плещи. — Той въздъхна горчиво. — Случаят Никифор Даракчиев сега едва започва за нас, Любак, за нашето общество…