Александър Геренски
Седмата чаша (20)

8

Като се олюляваше леко, Беба Даргова прекоси апартамента и отвори входната врата. Онзи, който бе нарушил спокойствието й с неколкократното си настойчиво звънене, беше висок непознат човек. Усмихваше й се почти любезно. Обхваната от внезапен пристъп на озлобление, тя блъсна с все сила вратата. Но мъжът се оказа по-бърз от нея, подложи обувката си и вратата не успя да се затвори. Този жест й се стори толкова нелеп, че тя дори пусна бравата.

— Що за нахалство! — в гласа на жената нямаше страх, може би само малко любопитство.

Непознатият се засмя. Засмя се широко, като човек, който се забавлява превъзходно.

— На нас обикновено не ни хлопват вратата пред носа — каза той. Говореше любезно, малко снизходително, но зад тази снизходителност се криеше и лек упрек. Показа й някаква карта, която тя не успя да разгледа. — Казвам се Геренски. Александър Геренски. Надали чувате името ми за пръв път.

Да, Беба наистина не го чуваше за първи път. В една секунда тя изтрезня. И този път изгледа госта не като кой да е човек пред вратата, а като онзи Геренски, в чиито ръце може би щеше да бъде съдбата й.

Той наистина беше висок и едър, гладко обръснат и педантично чист. Имаше широко лице, може би с малко по-пълни бузи, отколкото му се полагаше, леко мургав. Беба си даде сметка, че тази мургавина не беше златисто-бронзовият загар на хора, които се връщат от морето, а естествена матовост на лице от южняшки тип. Имаше права, тъмна коса, която образуваше две особени дъги на челото му — нито много високо, нито много ниско, но положително мислещо чело. Очите му бяха кестеняви, топли и някак си добродушни. Александър Геренски изобщо не отговаряше на представата, която тя си бе създала задочно за него, но най-голямото несъответствие беше може би именно в очите. Тя изведнъж си даде сметка, че всъщност бе изучавала Геренски не като човек от милицията, а като мъж и самец. И че даже бе успяла да си каже: „Да, с този евентуално бих извършила един хубав малък грях…“

— Какво искате от мене? — попита тя.

— Да ме поканите вътре и да ми предложите стол — отговори той с тон на човек, който е свикнал да насочва разговора по собствената си воля. Подобен тон изразяваше вътрешна сила, която още повече се понрави на жената в Богдана Даргова.

Влязоха и седнаха. Геренски огледа масичката с празната бутилка уиски, пресушената чаша, усмихна се, но не каза нищо. Извади цигара и бавно я запали. Прозорливата обикновено Даргова направи грешка. Тя сметна, че Геренски обмисля предстоящия им разговор. А той по това време си казваше: „Отварям трети пакет за днес. Прекалено много пуша, все се каня да ги намаля и все не успявам…“ Той дръпна няколко пъти и неочаквано каза:

— Не сте вие тази, която уби Георги Даракчиев, нали…

— Отгатнахте — отвърна му мигновено Даргова, — не съм аз.

— Бих се изненадал, ако ми отговорехте обратното. Онзи, който е свършил работата, не е човек, който ще се издаде от първата дума.

— Правилно ли ви разбрах? Искате да кажете, че аз съм убийцата, но не си го признавам от първата дума?

Очите му бяха все така кротки и добродушни, когато обясни:

— Обикновено аз искам да кажа само онова, което казвам. — Много по-късно тази вечер Беба си даде сметка, че отговорът му можеше да означава и всичко, и нищо. — Да приемем, че наистина не сте вие. Интересува ме друго. Имахте ли някакво основание да изпитвате желание да убиете Георги Даракчиев?

— Другарю Геренски, вие знаете, че аз бях любовница на Даракчиев.

Думите й му направиха впечатление. В неговата практика обикновено се изискваше доста усилие, докато се стигне до такова признание. А Даргова, напротив, го изстреля доброволно още от самото начало.

— Съветвам ви да не използувате това обстоятелство като аргумент, който ви оневинява. Помните ли: „Yet each man kills the things he loves“.

Даргова го изгледа учудена, неразбираща.

— Виждам, че не знаете английски. Оскар Уайлд, „Балада за Редингския затвор“. Ето двата прочути куплета на български. Преводът не е много сръчен, но поне е верен.

Но всеки туй, което люби,

убива… знай се веч;

един убива с гневен поглед,

а друг — с лъстива реч.

Страхливецът — с целувка подла,

а смелият — с меч.

Един на младост, друг на старост

убива любовта;

един с злато удушва, други —

в разгара на страстта.

А най-добрият — с нож: тогава

дохожда в миг смъртта.

— Не знаех, че българската милиция има слабост към литературата — каза тя заядливо.

Но той не се ядоса. „Гледай я ти нея, самка без образование, която знае само да се търкаля из леглата на стари развратници и си позволява да мисли, че тя може, че тя трябва да е по-културна от него. Ха!… Но защо пък от друга страна, беше нужно да й се фука с Уайлд. Какво печели и милицията, и лично той от това че някоя си Беба ще «промени мнението си». Колкото по-малко информация й дава, толкова по-добре. Нека го мисли за, прост.“

— Добрият криминалист трябва да познава човешката природа — отговори и той примирително. — А литературата е най-добрият път към това познание. И така на въпроса: Питам ви — имали ли сте основание да желаете смъртта на Даракчиев? Вие ми отговорихте: не! — Геренски направи кратка пауза, но тъй като Даргова не реагира, продължи: — Затова следващият ми въпрос е: Защо тогава го заплашихте с убийство?

— Влюбените си говорят всичко. Но в тяхната уста дори заплашването с убийство прозвучава като любовна ласка.

— Изглежда, че не познавам добре тази любовна лирика. Защото ако ми се случи да чуя, че някой изкрещява някому „Ще те убия!“, аз съм склонен да приема думите в буквалния им смисъл, а не като любовна ласка. Разбира се, моето мнение не е задължително. Професията ми ме е научила да вярвам на подобни заплашвания.

— Можете да говорите направо. Имате пред вид думите, които извиках на Георги в петък вечерта, нали?

— Отгатнахте. Имах пред вид именно тях.

— В такъв случай мога веднага да ви кажа, че много се лъжете. Аз наистина се шегувах. Имахме едно малко недоразумение.

— Което приключи за Даракчиев в моргата?

— Подмятанията няма да ви донесат нищо, уверявам ви. Джордж ме закачаше… в любовния смисъл на думата, а аз нямах желание. Поне в този момент нямах желание за закачки. И на шега му подвикнах, че ако не престане да ме закача, ще го убия.

— Тонът ви е бил толкова шеговит, че любовното подвикване е можело да бъде чуто на Халите. — Геренски махна отегчено ръка. — Добре, да не спорим. Да поговорим за друго. От думите ви личи, че — така да се каже — сте обичали Даракчиев. Вие присъствувахте на неговата смърт. Как реагирахте?

— Ако допущах, че ще бъда разпитвана от милиционер, който има слабост към литературата, може би щях да изиграя онази сцена в гробницата на Капулети, когато Жулиета се събужда и вижда трупа на Ромео. Уви, аз не съм ясновидка и затова се държах само като жена, която присъствува на един сърдечен припадък. Един правеше изкуствено дишане, друг изтича за лекар. Какво сте очаквали от мене? Да си скубя косите?

Да, борбата с тази жена не е от най-леките. Любчо Смилов навярно би казал за нея, че има такова самообладание, което може да бъде разбито само с ракета.

— Говорете ми за Георги Даракчиев — продължи той. — Опишете ми го такъв, какъвто е бил виждан през вашите влюбени очи.

В думите му имаше нескрита насмешка. И Беба, която иначе действително би вмъкнала в описанието всички възможни суперлативи, сега реши да бъде по-предпазлива:

— Той всъщност беше само един обикновен човек — започна тя. — Наистина властвуваше над другите, но властта му се дължеше на по-голямото количество грубост, подлост и студенина, които притежаваше. Най-порочният е винаги най-силен между порочните. Беше щедър, това не може да му се отрече. Вие навярно знаете, че малко преди да умре той ми подари над две хиляди лева. Иначе беше жесток и с другите се държеше по-лошо, отколкото ако те бяха слуги.

— А към вас?

— И към мене. Беше внимателен, но не и пламенен любовник. Лесно раздразним. Избухваше за нищо, а мъчно се успокояваше.

— И въпреки това вие понасяхте тази връзка?

— Не само я понасях, но я търсех. Разбирате ли, той имаше силен и властен характер, а жените обичат досега с такива мъже. — Беба го погледна остро. — Впрочем, струва ми се, че и вие имате силен характер.

Александър Геренски се закашля. После погледна часовника си и се изправи.

— Не бързайте да си отивате — каза гальовно Даргова, без да помръдне от креслото си. Тя се беше полуизлегнала и го гледаше с влажни обещаващи очи.

— А вие не ме заплашвайте, че ще ме убиете, ако все пак си тръгна — Геренски се спря до вратата. — Моята заплата не ми позволява да правя подаръчета от по някакви си хиляди левове… — Той хвана бравата, но преди да отвори вратата, каза неочаквано:

— Я ми кажете, Даргова, вие имате ли врагове?

Беба се сепна от въпроса, поразмърда се, помисли и запита:

— Защо?

— Ей така.

— Врагове? Предполагам… Зина едва ли ме люби много.

— Друг?

— Аз!

— Какво искате да кажете?

— Друг враг… запитахте. Аз съм си враг на себе си.

Геренски подсвирна леко.

— С това съм напълно съгласен. И все пак помислете кой още измежду знаменитата ви компания може да ви желае злото.

Даргова остана неподвижна в креслото си още много време след като външната врата хлопна зад Геренски.