Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Деница Минчева (2014)
- Разпознаване и начална корекция
- Деница Минчева (2014)
- Допълнителна корекция
- Дон Кихот (2014)
Издание:
Александър Геренски. Седмата чаша
Държавно военно издателство, София, 1970
Редактор: Христо Минчев
Коректор: Николай Николаев
Технически редактор: Цветанка Николова
Художник: Асен Старейшински
История
- — Добавяне
5
Отдавна се бе стъмнило и Геренски вече се готвеше да си ходи, когато му се обадиха по телефона от пропуска:
— Една гражданка ви търси, другарю подполковник. Настоява да се срещне тъкмо с вас.
— Как се казва?
— Момент… Богдана Даргова.
— Пуснете я.
Геренски беше изненадан. Най-малко от Даргова очакваше да го посети по своя инициатива. Дали пък не е решила да пофлиртува с него тук, в управлението.
Жената, която влезе в кабинета му, изглеждаше тъй различна, че в първия момент той даже се усъмни — това ли е Беба Даргова. Беше трезва — така той още не беше я виждал. Без грим, скромно облечена, тя изглеждаше значително по-стара и много, много измъчена, като след безсънна нощ, като след тежко изживяване.
Покани я да седне и сам се настани в креслото срещу нея.
— Бихте ли ми предложили една цигара — едва сега Даргова го погледна в очите. Те бяха същите — дръзки, закачливи. Не разиграва ли тя някакъв етюд?
— За съжаление не разполагам с „Кент“ — отговори й той с лека, едва доловима усмивка.
— Няма значение. Забравила съм си пакетчето, а дяволски ми се пуши.
И двамата запалиха.
— Е, какво ви води насам?
— То е ужасно! — лицето на Даргова се изкриви в неприятна гримаса. — Това е ужасно.
Геренски я наблюдаваше внимателно. Явно беше потресена от нещо, но кой знае защо, изживяванията й не можеха да събудят съжаление у него. Това не му хареса, беше сигнал за предвзето настроение и той й каза почти ласкаво:
— Успокойте се. Време имаме. И ми разкажете какво се е случило.
— Преди малко щяха да ме убият. По една случайност се спасих. Щях да стана втората жертва в тази ужасна история.
Сякаш някаква невидима пружина се сви в него, почувствува, че тялото му се напрегна като пред скок, но външно с нищо не издаде вълнението си.
— Преди малко… тази вечер… като се връщах у дома… някой… не знам кой… се опита да ме убие. Ужасно! Извинявайте! Още не мога да дойда на себе си.
— Добре — каза спокойно Геренски, — ще ви помогна. Аз ще ви задавам въпроси, а вие ще ми отговаряте. Така по-лесно ще се разберем.
— А, но защо… Ще се оправя. Вие само почакайте малко.
Даргова пое дълбоко въздух и замълча, сякаш се съсредоточаваше да събере сили. Геренски я изчака търпеливо.
— Преди около час, като се връщах, минавайки край новостроящата се кооперация, през една къща от нас, пред мене, ама до самата мене на милиметри от главата ми, профуча тухла… Едва не ме уби!… Някой я хвърли по мене. Искаше да ме убие… Прибрах се в къщи ни жива, ни умряла. Посъвзех се и право при вас. Нали правилно съм постъпила?
— Разбира се. При кого другиго, ако не при нас трябва да дойдете в такъв случай.
Геренски наля две чаши студена газирана вода и Даргова, без да прави гримаси, без иронични подмятания я изпи на един дъх.
— Защо мислите, че са се опитали да ви убият? Може случайно да е паднала, тази тухла.
— Как случайно! На постройката нямаше вече никакви работници. Късно беше. Ако някоя тухла прелети от шестия етаж край главата ви, ще допуснете ли, че случайно е паднала?
— Ами… — Геренски изчака тя да съсредоточи вниманието си, — не видяхте ли кой я хвърли?
— Къде ще видя. Нали ви казвам — тъмно беше.
— Добре де, а нямаше ли хора край вас, минувачи, някой познат… Било е до вашия дом, някой съсед…
— Познати нямаше. Минувачи поспряха, поцъкаха и се разотидоха. Пък и аз побързах да се махна… Някоя втора тухла можеше да ме улучи.
— Така-а… И какво да правим сега. Не знаете кой е хвърлил тухлата, свидетели няма. Да подозирате някого?…
Двамата замълчаха. Известно време се гледаха в очите. Но Даргова не каза нищо.
— И все пак, вие сякаш имате нещо наум — продължи Геренски. — Не подозирате ли някого? Защо казахте, че сте щели да станете втората жертва?
Даргова продължаваше да мълчи. Не отрече, но и не казваше нищо. Явно се колебаеше.
— По-смело, по-смело — подкани я Геренски.
— Неудобно ми е някак. Пък и… на вас, като каже човек…
— Какво… и ние веднага ще го арестуваме. Не се безпокойте. И ние знаем да преценяваме. Но все пак, можете да ни помогнете.
— Средков! Мисля, че е Средков.
— Защо!
— Обади ми се, каза, че иска да се срещнем, да говорим. Назначи ми среща в градината, дето започва гората, над лятната къпалня. Аз отидох почти до мястото, но ми се видя тъмно, страшно и… се отказах. А на връщане…
— Но какво може да има Средков срещу вас? Та чак да иска да ви убие!
Жената отново се умълча, наведе глава, после го загледа сякаш с питащи очи, пак сведе глава.
— Хайде, хайде, изплюйте камъчето. Като сте почнали веднъж…
— Добре. Наистина, щом съм дошла, ще трябва да кажа всичко.
— Така, разбира се — поощри я Геренски.
— Там е работата, че Коста, мъжът ми, му казал за цианкалия.
Геренски не се възползува от малката пауза, която направи Даргова, не я запита нищо, а само я наблюдаваше съсредоточено. И тя продължи, разказа как Даракчиев й казал за случая с арабина, как тя споделила това с мъжа си и той, кой знае защо, разкрил всичко на Средков.
След това Геренски я отведе в съседна стая и я остави да записва показанията си. Повика веднага при себе си капитан Смилов и му възложи да провери подробно случая, да разпита Средков без обаче да му обяснява каквото и да било.