Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Деница Минчева (2014)
Разпознаване и начална корекция
Деница Минчева (2014)
Допълнителна корекция
Дон Кихот (2014)

Издание:

Александър Геренски. Седмата чаша

Държавно военно издателство, София, 1970

Редактор: Христо Минчев

Коректор: Николай Николаев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Асен Старейшински

История

  1. — Добавяне

4

Беше около десет часът вечерта, когато най-сетне Александър Геренски приближи към дома си. Вървеше бавно. Чувствуваше се уморен и мислеше за обичната си цигара под душа, за пижамата и леглото. Изведнъж нещо привлече вниманието му. Той застана неподвижно в сянката на едно дърво, скри в шепата си бледото огънче на цигарата и устреми поглед напред. Пред дома му стояха двама души — мъж и жена. Те правеха по няколко крачки, спираха се, после отново се връщаха назад и през цялото време не се отдалечаваха от вратата на къщата. Чакаха го.

Тази странна двойка събуди един неприятен спомен в него. Преди години двама мъжаги го бяха причакали пред същата тази врата и тогава… Тогава Александър Геренски се справи, макар и с цената на една–две рани и на един съдран костюм, но сега знаеше, че не би имал сили и ловкост да повтори същото. Загаси цигарата с пръсти, хвърли угарката и измина безшумно още десетина крачки. Отново се загледа и заслуша. Странната двойка повиши тона и Геренски различи гласа на Елена Тотева. Това го успокои: от цялата компания на Даракчиев навярно само Елена Тотева нямаше основание да му желае злото…

Той излезе от сянката и с наглед равнодушни стъпки продължи към къщи. Двамата го съгледаха и момичето изведнъж се втурна към него:

— О, другарю Геренски!…

В думите й имаше и надежда, и неизречена молба. Геренски се престори на изненадан:

— А, вие ли сте, Тотева? Какво правите тук по това време?

Непознатият мъж приближи към тях. Момичето го представи:

— Да ви запозная с баща ми.

— Извинявайте за безпокойството, другарю Геренски. Аз не исках, но дъщеря ми настоя. — Те се ръкуваха. — Знаете ли, дошли сме…

— Не е необходимо да говорим пред вратата — усмихна се Геренски. — Заповядайте. У дома във всеки случай ще ни бъде по-удобно.

Отключи и ги въведе вътре. Едва сега забеляза, че в антрето имаше паяжини, че подът не беше преметен, че една нечиста риза бе метната върху масата, а чехлите му — сякаш наежени един срещу друг — заемаха двата ъгъла на стаята. Докато ги настаняваше, той се опита да въведе малко ред, после се запита какво да предложи на нечаканите гости. Спомни си за една кутия шоколадени бонбони, която трябваше да се намира в бюфета и надникна там. Кутията наистина беше там, но преди да замине за Панчарево, Владко се бе погрижил за съдържанието й…

— Много съжалявам — каза Геренски. — Както подобава на добра българска къща, трябва да ви почерпя, а имам само газирана вода. А не — спомни си той. — Ако искате, мога да приготвя по едно кафе.

— Оставете, моля — отговори бащата на Елена. — На нас двамата не ни е до черпене. Уби ме това момиче, другарю Геренски. Нищо не мога да сложа в устата си.

— Успокойте се. В края на краищата и да има нещо, ще се оправи. Така ли е, Елена?

Тя не успя да му отговори. Устните й сякаш бяха слепени. Но затова пък подпухналите й от плач очи говореха. И всичко, което казваха, можеше да се изрази само с една дума: молба.

Бащата заразказва. Елена му се обадила по телефона, смънкала за онова, което се е случило, и го помолила да дойде веднага в София. Разбира се, бащата потеглил още с първия влак. И онова, което научил тук, го ужасило. Имали дълга разправия, в резултат на която бащата решил Елена да си събере багажа, да каже „сбогом“ на университета и да се прибере в къщи.

— Който няма глава — да тегли — заключи той. — Когато следвах едно време, аз живеех в коптор и вечер работех в една печатница, за да си припечелвам хляба. Сега това разгащено поколение се чуди какво да иска. Коли, гуляи… Ще й дам аз едни коли и гуляи, че ще ме запомни! Ще се върне и ще я пратя да работи в демезето. Нека там научи как се печели хлябът!

— И с какво мога да ви помогна аз? — попита Геренски.

— Всъщност с нищо — отвърна бащата. — Вие сте й помогнали още онзи ден, когато сте я посъветвала да си събере куфарчето. Но сега се запъна: не и не, първо ще говорим с другаря Геренски, че тогава ще правим каквото ще правим.

— Охо — пресилено се засмя Геренски. — Избран съм за арбитър, така ли?

— Можете и така да го наречете. И се сърдете на Елена — тя ме предума да ви безпокоим по това време. Намерихме адреса ви в указателя и ето, пристигнахме…

За да има време да събере мислите си, Александър Геренски посегна пак към цигарите. Предложи и на госта и той веднага прие. Пушиха минута и едва тогава домакинът заговори:

— Вие сте Стефан Тотев и сте учител, нали? — Другият потвърди мълчаливо. — Какво преподавате?

— География.

— Отдавна?

— Тази ще бъде двадесет и първата година.

— Успешно?

— Имам сребърен орден на труда и почетната значка на министерството.

— Извинете за откровеността ми, другарю Тотев, но въпреки това, според мене, вие не сте добър учител. — Геренски видя как другият се сепна от тази неочаквана грубост. И се усмихна в себе си: тъкмо този резултат бе желал да постигне. — Според мене добрият учител трябва освен преподавател, преди всичко да бъде добър педагог.

— Как… Какво искате да кажете?

— Вашето решение да прекъснете следването на дъщеря ви е, меко казано, прибързано и несправедливо. Педагогиката на учителя е отстъпила пред раздразнението на бащата. И раздразнението дава своите плодове. А какво всъщност се е случило? Дъщеря ви е била цифром и словом две вечери с хора, които — мога да ви уверя в това — изглеждат външно напълно почтени. Имала е две нещастия: че тази почтеност е била само външна и че втората вечер е извършено едно ужасно престъпление. Къде е основанието да разбиете бъдещето й?

— Но вие сам сте казали — объркано рече бащата. — Така ми предаде тя: посъветвали сте я да си събере куфарчето и да се прибере в къщи.

— Лошо е предала думите ми — любезно се усмихна Геренски. — Аз й предложих да избира: или да внимава във всяка стъпка на живота си, или да си отиде. Според мене самият факт, че ви е потърсила и ви е разказала всичко, вече показва, че тя е направила правилния избор. Елементарна логика, другарю Тотев, за която — сигурен съм — вие щяхте да се досетите сам, ако се касаеше, за което и да е друго дете, а не за дъщеря ви.

В този момент Елена се разплака. Под двойното въздействие на логиката и сълзите учителят се предаде по-скоро, отколкото можеше да се очаква.

— Може би сте прав — рече той. — Да, навярно сте прав. Но ако се случи пак?…

— Няма да се случи. Онзи, който е грешил, знае най-добре да се пази от грешки.

— И вие ме съветвате?…

— Да, другарю Тотев. Съветвам ви да се успокоите, да си заминете и да забравите за нещастната история, в които случайно попадна вашата дъщеря.

Бащата окончателно вдигна бяло знаме:

— Какво пък… щом вие мислите… Щом вие вярвате…

— И все пак да изпием по чаша газирана вода — с малко пресилена бодрост извика Геренски. — Струва ми се, че и тримата имаме нужда да навлажним устните си…

Оказа се, че е имал право — наистина и тримата с охота пресушиха чашите си. И както често се случва след тежки разговори, за малко настана неприятно мълчание. Александър Геренски напразно напрягаше ума си да намери подходяща тема, с която да увлече събеседниците си, но и да не им припомни фаталния коктейл в петък. Обаче Стефан Тотев го изпревари:

— Не се засягайте от това, което ще кажа, другарю Геренски. Изненадан съм от вас. Аз… аз имах някак си по-друга представа за служителите от милицията.

— Каква? — Геренски се засмя непринудено. — Хора, които първо бият, после питат кой си?

— Оставете шегите! Моята представа… Не, не мога да изразя точно мисълта си. Вие… Вие сте…

Геренски почувствува, че учителят не може да намери думи как да му изрази благодарността си, как да го похвали и се почувствува искрено и дълбоко смутен. Спря за няколко секунди поглед върху човека с бялата коса и румените бузи, който го гледаше от стената, и каза тихо:

— Може би си заслужава да ви разкажа защо и как аз дойдох да работя в милицията. Всъщност то е съвсем просто: завърших право, бях прокурор, после ме изтеглиха в милицията. А вътрешната страна… Тя е много по-сложна — Геренски замълча умислен известно време. — Аз съм роден тук, в тази къща. Баща ми беше лекар, доктор Теодоси Геренски. По-старите жители на квартала и досега го помнят.

— Може би този на стената? — попита Елена. Това бяха първите й думи, откакто влезе в къщата. — Имате известна прилика…

— Да, това е баща ми — все така тихо продължи Геренски. — Не беше светило, но беше добър лекар. И по своему забележителен човек: имаше огромна клиентела — в спомените ми тук винаги е имало върволица от пациенти, — но финансово никога не се издигна над средното ниво. Как да ви обясня, той беше нещо като лекар на квартала, а по онова време кварталът представляваше бедна покрайнина на града. Рядко получаваше хонорари, по-често подаръци — кой кокошка, кой шише вино, — а най-често работата завършваше с едно сърдечно „благодаря“ и крепко стискане на ръката. Не бяха изключение и случаите, когато бай Теодоси развързваше скромната си кесия, за да купи сам необходимите за болния лекарства. Но това положение не му тежеше. Дори мога да кажа, без да създавам мит около името му, че то му носеше вътрешно задоволство. Беше хуманист в най-чистия смисъл на думата и съзнанието, че е полезен на околните, му стигаше. А той наистина беше полезен. Не само като лекар, но и като човек. Хората му вярваха и идваха при него не само да се лекуват, но и да споделят грижите си, да поискат съвет. Занимаваха го с всичко: със семейните си недоразумения, с вечно недостигащите пари, с бъдещето на децата, с неприятностите в работата… И за всеки той намираше добра дума за утешение или мъдър съвет.

— Може би е бил комунист? — попита Стефан Тотев.

— Не, не се занимаваше с политика. Беше само един добър човек. Но работеше и с комунисти. Хората имаха доверие в него и през войната неведнъж го викаха да лекува болни, ранени нелегални. И той пак ги лекуваше, пак купуваше сам лекарства, като се преструваше, че нищо не забелязва, че нищо не разбира. Правеше го не за нелегалните комунисти, а за страдащите хора.

— Майка ми почина твърде рано — продължи Геренски. — Почти не я помня. Аз отраснах в обстановката, която ви описах. По това време — пък и досега — имах слабост към точните науки: физиката, математиката, астрономията. И като свърших войниклъка, това беше през четиридесет и пета година, записах физика. — Той се усмихна тъжно. — Кой знае, ако бях завършил и не ми провървеше в научната работа, сега може би щяхме да бъдем колеги. Но съдбата пожела да даде друго направление на живота ми. Завършвах вече втората година в университета, когато… когато… С една дума баща ми беше убит.

Елена сподавено изхлипа и притисна ръка о устните си. Учителят го гледаше с навлажнели очи.

— Убит!? Човек като вашия баща е бил убит!

— Вулгарно користно убийство — промълви Геренски. — „Убийство с грабеж“, както се казва по юридически. Някакви декласирани типове се полъгали от дългата опашка пациенти, повярвали, че касата на Теодоси Геренски пращи от злато и една злощастна вечер го убиха. Убиха го тук, в същата стая, в която той шестнадесет часа на ден правеше добро на хората.

— Опитайте се да ме разберете — все така тихо и печално продължи Геренски. — Смъртта на баща ми — и то каква смърт! — беше замайващ удар за мене. Дълго не можах да се съвзема. Бях като луд. Когато най-сетне възвърнах равновесието си, поставих на преоценка всичко онова, в което бях вярвал дотогава. Именно по онова време реших, че човек не винаги има право да подрежда своя живот според наклонностите си, а понякога е длъжен да се посвети на дейност, към която самото общество го призовава. И на мене ми се стори, че съм призован да се боря със злото и престъплението.

— Да мъстите за баща си?

— Решително не! Убийците бяха заловени и наказани още докато следвах, пък и отмъщението не може да бъде стимул за цял живот. Природата на човека се променя твърде бавно. Ето, животът у нас се промени, а престъпления все още има. Макар и по-рядко — ще ги има и в бъдеще. Своето призвание аз схващам, като борба за изкореняване на злото. А неговият антипод — доброто — трябва да ни служи в тази борба, винаги когато това е възможно. Взел веднъж такова решение, аз хвърлих всички сили да го осъществя. Завърших право, постъпих в прокуратурата, защитих дисертация и станах кандидат на юридическите науки със специалност криминалистика. Така че постъпването ми в милицията не беше резултат на случайност, а на дълга и целенасочена самоподготовка.

Когато изслуша разказа на домакина, Стефан Тотев стремително се изправи. Учителят беше дълбоко развълнуван и чрез прибързаното си тръгване искаше да прикрие това вълнение.

— Довиждане, другарю Геренски. Закъсняхме! Ето, станало единадесет и половина… На вас, на човек като вас мога да повярвам. Елена ще остане!

А Елена стисна ръката му и каза тихо:

— Аз ще постъпя като пациентите на баща ви. И ще ви кажа само: благодаря ви! Безкрайно ви благодаря!

Александър Геренски ги изпрати, после се върна на същия стол, на който беше седял досега и не помръдна, докато не изпуши докрай една цигара. После стана и с ръце в джобовете застана пред портрета на баща си.

— Е, какво ще кажеш, бай Теодоси? — рече той гласно. — Точка за мене, а? Уж неподходяща професия, уж неумение да се говори с хората, уж „проповеди“ и „четене на морал“, пък виж — момичето ще намери пътя си. И аз наистина гарантирам за нея, бай Теодоси.

Следващата цигара той изпуши под душа и в полунощ вече се намираше в леглото. Но и тази нощ сънят дълго отбягваше от клепките му.