Александър Геренски
Седмата чаша (40)

2

Кабинетът на Александър Геренски се препълни — заедно с него самия тук бяха точно десет души. Подполковникът не виждаше Смилов и Никодимов — те бяха седнали зад него, — но той и не се интересуваше от тях. Вниманието му бе съсредоточено върху останалите седем.

Борис Паликаров, който седеше най-вляво, явно се страхуваше. Този страх личеше в пепелявия цвят на лицето му, в издайнически потреперващите ръце, та дори и в необичайната за него немарливост в облеклото му — лошо почистените обувки, поомачканите панталони и неподходящата за сакото връзка бяха наистина непривична небрежност за остарелия Дон Жуан.

В погледа и външността на Зина Даракчиева, която седеше до него, не можеше да се открие нищо друго, освен любопитство. Облечена пак със сдържана елегантност, тя спокойно си играеше с дръжката на чантичката си, а екзотичните й зелени очи се спираха с нескрит интерес ту върху един, ту върху друг от събраните в кабинета.

Беба Даргова очевидно се бе „заредила“ предварително с достатъчно алкохол. И както ставаше с нея в подобни случаи, изглеждаше отпусната, малко развлечена, неспокойна и тъпо безчувствена. Загледала се бе в Никодимов — може би присъствието на този непознат човек бе привлякло вниманието на размътения й от алкохола мозък.

Отляво на Беба и точно срещу Геренски се намираше Атанас Средков. Посърнал, примирен със съдбата си, той не издигаше очи от пода, а ръцете му висяха безпомощно от двете страни на тялото.

На канапето бяха насядали трима. Най-далеч от Геренски беше Дамян Жилков. Единствен от мъжете той бе дошъл без сако, с претенциозна и твърде просташка фланелка на керемидени, зелени и черни линии. Усмихваше се глуповато — навярно малък опит да демонстрира спокойствие, — но вената на челото му пулсираше силно, а адамовата му ябълка сякаш изпълняваше някакъв странен танец.

Елена Тотева за последните няколко дни се бе променила — беше пак свежа, с бликащо здраве. Но в сплетените й пръсти и в гузно отместения поглед се криеше някакво стеснение. Или смут. Този смут произлизаше навярно от новата среща с компанията — среща, която навярно навяваше невесели спомени.

И крайна вдясно беше Мария Данчева. Кръстосала крак върху крак, с високо разголени бедра, с крещящо лакирани нокти и неподходящо за възрастта й изрисувани устни, тя беше положително най-спокойната в стаята. По-спокойна дори и от тримата представители на милицията. Имаше нещо цинично и дръзко в това нейно спокойствие, нещо гаменско и нагло.

Александър Геренски се изкашля, за да прочисти гърлото си, и този звук послужи за знак на всички да съсредоточат погледите си върху него.

— Няма да се опитвам да създавам сензации — започна той — и затова веднага ще ви кажа целта на днешното ни събиране. С изключение на Данчева и Тотева, всички останали сте получили анонимни писма. Кой едно, кой повече. Носите ли ги, както бяхте предупредени?

Те потвърдиха в нестроен хор.

— Е добре, мога веднага да ви кажа — разполагаме с абсолютно сигурни доказателства, че онзи, който е писал и изпращал писмата, или е убиецът на Даргов и Даракчиев, или знае кой е убиецът. Имаме доказателства също, че авторът на писмата е тук, в тази стая. Следователно ако днес установим автора на писмата, в негово лице или поне чрез него ще разкрием и кой е убиецът. Някакви въпроси дотука?

— Не въпрос, а изказване, както се говори по събранията — обади се Мими. — Щом такава била работата, не виждам защо ние с Льони сме тук. Не сме получавали писма, това вие сам го казахте…

— Не избързвайте, Данчева. Авторът на писмата е могъл благоразумно да изпрати и на себе си, но може и да си е спестил този труд. Така че присъствието на вас двете и участието ви в експеримента не е излишно. Други въпроси? — Никой не проговори и Геренски продължи: — Нека да ви обясня също как ще процедираме. Другарят — той посочи Никодимов — е експерт графолог. Именно той ще установи ръката на кого от вас е писала анонимните писма. Моля, предайте му писмата си.

За малко в кабинета настана безпорядък. Хората ровеха по джобове и чанти, вадеха писмата, подаваха ги на Никодимов, шумяха. Когато отново заеха местата си, Геренски продължи.

— Самият експеримент ще проведем в друга зала, където има екран и прожекционен апарат. Но преди да отидем там, налага се да изпълним една малка формалност… продиктувана от горчивия опит. С една дума, ще ви бъде направен малък обиск. Някакви възражения? — Никой не се обади. — Тогава, ако обичате, излезте. Другарят Смилов ще ви заведе в две съседни стаи — мъжете в едната и жените в другата, — където ще бъде извършена проверката.

Хората се изправиха и Смилов ги изведе. В същото време Никодимов набързо прегледа струпаните в ръцете му анонимни писма. Четеше ги и, кой знае защо, се усмихваше. След малко Смилов се върна, зае мястото си, но тримата не проговориха. И кабинетът се огласяше само от шумоленето на листовете в ръцете на графолога.

Изминаха няколко минути. Вратата се отвори, униформеният офицер въведе Средков, Жилков и Паликаров и докладва от вратата:

— Нямам никакви забележки, другарю подполковник.

Почти веднага след това се появиха и жените, а съпровождащата ги жена офицер съобщи:

— Всичко е в пълна изправност, другарю подполковник.

— Тогава можем да ставаме — каза Геренски и сам се изправи. — Заповядайте, моля.

Без да разговарят помежду си, десетте души преминаха по коридора и влязоха в прожекционната зала. „Гостите“ с любопитство се огледаха. В залата имаше две дълги маси, столове, екран и прожекционен апарат. Столовете бяха разположени така, че седящите на тях трябваше да бъдат с лице не към екрана, а на другата страна — към прожекционния апарат. На масите имаше празни листове хартия и пепелници.

— Седнете — покани ги подполковникът.

Седнаха. На първата редица заеха места Мария Данчева, Елена Тотева, Атанас Средков и Зинаида Даракчиева. Останалите се разположиха зад тях. Близо до прожекционния апарат седна и Геренски. Останаха прави само двама — Никодимов пред масите и Смилов, който се облегна на страничната стена.

— О, пепелници! — провикна се Мими. — Значи, ще може да се пуши.

— Да, можете да пушите — каза Геренски. И подхвърли: — Само че не можем да ви предложим „Кент“…

— Абе остави пушенето — изпъшка под носа си Паликаров, като дърпаше яката на ризата си. — То да имаше чаша вода…

— Комай никой от нас не би се отказал — допълни по-високо Жилков. — Каквато е задуха и жега…

Геренски направи знак на Смилов. Капитанът го разбра, излезе и донесе чаши и бутилки с газирана вода. Геренски не пропусна да забележи как Жилков, Паликаров и Средков трескаво изпразниха чашите си и ги напълниха отново. Той също напълни чашата си със своето любимо питие.

— За нуждите на експеримента ще трябва да пишете — каза подполковникът, когато отново се възцари тишина. — Имате ли моливи или перодръжки?

— Не моливи — обади се Никодимов. — Само перодръжки, както са писани и писмата. С молив ръката борави по друг начин, а и натискът е различен.

Оказа се, че стила имат само Паликаров, Даракчиева и Тотева. Смилов раздаде на останалите. Опитаха ги и останаха доволни. Само Зина Даракчиева напразно се мъчеше да изтръгне мастило от своята, дори я тръсна няколко пъти, но пак не успя.

— Ще трябва да услужите и на мене — каза тя, като прибра собствената си писалка. Смилов даде едно стило и на нея.

— Сега моля да изслушате другаря Никодимов — извиси глас Геренски.

— Анализът на анонимните писма показва — започна Никодимов, — че те са писани от един човек, и то с лява ръка. Последното е често практикуван похват на анонимните писачи. Често и твърде отдавна: спомнете си, че още Едмонд Дантес, бъдещият граф Монте Кристо, е бил наклеветен пак с анонимно писмо, писано с лява ръка. В дадения случай имаме и едно допълнително утежняващо обстоятелство. Писмата са написани с главни букви. Авторът им очевидно твърде много е разчитал на тези два фактора: лявата ръка и главните букви. Той навярно не е знаел, че съвременната графология отдавна съумя да се справи с тези проблеми. — Той се извърна към Геренски. — Да им демонстрирам ли?

— Картите на масата, Никодимов! Бъдете съвсем изчерпателен.

Никодимов включи прожекционния апарат и постави едно от писмата. Смилов затъмни прозорците и се върна на мястото си.

— Може да се обърнете — предложи графологът и сам отиде до екрана.

Всички побързаха да се възползуват от поканата му — любопитството и напрежението ги караха да бъдат нетърпеливи. Извърнаха се със столовете си и вторачиха поглед на екрана.

… И толкова бяха погълнати от гледката, че не забелязаха онова, което ставаше зад гърбовете им: там Смилов и Геренски размениха бърз поглед, после капитанът ловко и безшумно размени чашата на Геренски с една от чашите на „гостите“…

А на прожекционния апарат се бе случило едно от писмата до Атанас Средков. Многократно увеличени върху екрана, разкривените печатни букви гласяха: „Той ми даде аспирин, аз му дадох цианкалий. И двамата вече нямаме главоболие…“

Обаче Никодимов нямаше намерение да се занимава със съдържанието.

— Ще ви дам само един пример — каза той. — Обърнете внимание на буквите „Н“, които се съдържат в думите „аспирин“, „цианкалий“ и „нямаме“. Ако забелязвате, те са написани абсолютно по един и същ начин: първата чертичка е напълно отвесна, третата е леко наклонена надясно, а съединителната започва при основата на първата, до известна височина върви успоредно на нея, но след това се отклонява и под наклон около десет градуса се отправя към дясната. Няма нужда да сте графолози, за да разберете как е вървяла ръката на писача. Той е нанесъл първата чертичка отгоре надолу, без да вдигне писеца е изтеглил и съединителната, а после е прекъснал, за да сложи и втората вертикална чертичка. И тъй като не е преместил опората на ръката си — по навик или от страх да не размаже написаното, — тази трета чертичка е излязла не точно вертикална, а леко наклонена.

Докато обясняваше, Никодимов показваше всички споменавани подробности върху трите букви „Н“ на екрана. Никой не го прекъсваше — участниците в експеримента бяха затаили дъх и не помръдваха.

— Защо се е получило това? — продължи графологът. — Защото за съвременния човек писането не е само нужда и навик, но и инерция. И той следва тази инерция дори тогава, когато пише с лявата ръка. Ще ви кажа нещо повече. В съветската практика е описан случай на човек, загубил двете си ръце и научил се да пише… със зъби. Дори и той запазил характерни особености на почерка си. Всички ние имаме създадена подсъзнателна представа за буквите и я следваме… независимо с какво пишем.

Той заобиколи масите, върна се при прожекционния апарат и го угаси. Смилов отдръпна плътните пердета на прозореца. Участниците в експеримента отново се обърнаха с гръб към екрана.

— Остава само дави кажа няколко думи за самия експеримент — каза Никодимов. — Другарят подполковник ще ви продиктува един текст и вие трябва да го напишете с лява ръка. След това ще прожектираме написаното от всеки един от вас, ще направим сравнение с анонимните писма и заедно ще открием техния автор. Едно предупреждение: не се опитвайте да изписвате по някакъв по-особен начин буквите, ще бъде напразно губене на време. С буквата „Н“ аз ви дадох само един пример. Авторът на писмата може вече да избегне сходството с буквата „Н“, но в никакъв случай с всички букви. А графологията може да открие аналогиите дори не само по буквите, но и по препинателните знаци. Следователно всякакви опити за хитруване предварително са осъдени на неуспех. — Той направи крачка настрана. — Моля, другарю подполковник.

Александър Геренски се изправи.