Александър Геренски
Седмата чаша (39)

1

— Смешно е да смяташ, че съм те повикал да ти правя забележки, Сашо — каза генералът. — Далеч съм от тази мисъл! Нито ще ти се карам, нито дори ще те питам за подробностите по следствието. Зная, че щом си се хванал с едно дело, ще го изкараш до края.

— Тогава за какво ме повикахте, другарю генерал?

Преди години, когато генералът не беше генерал и той — подполковник, младият тогава Александър Геренски бе изучавал тънкостите на професията при този човек. И между двамата съществуваше същата дружба, която днес го свързваше със Смилов. Наистина срещите между тях се поразредиха, след като генералът бе станал заместник–министър, но добрите чувства и дружбата се запазиха.

— За какво те повиках? — повтори генералът. — За да ти кажа, че — доколкото това е възможно — трябва да побързаш със следствието. Министърът се интересува: две убийства, а още никакви практически резултати. Разбираш, нали?

— Разбирам, другарю генерал. Две убийства, едното дори извършено под носа ни — това не се случва всеки ден.

— И какво да отговоря, ако пак ме попита за следствието?

— Няма да има време, другарю генерал. Вие ще докладвате, преди да ви е запитал повторно.

— Искаш да кажеш?…

— Именно, другарю генерал. Аз вече зная кой е убиецът и ми остава само последното действие — демаскирането и арестуването му.

— Ти знаеш! — възкликна генералът. — Шегуваш ли се, Сашо?

Геренски сви рамене и направи неопределена гримаса:

— Имам ли вид на човек, който се шегува? Уж ме познавате отдавна, другарю генерал… Впрочем… нямам основание да се сърдя. Постъпих като дете — не съм си давал сметка за очевидното…

— Добре, добре — прекъсна го другият и прекара пръсти през гъсто прошарената си коса. — Казваш, че си пред развръзката. Значи? — Геренски потвърди мълчаливо. — Кога смяташ, че ще приключиш?

— След два часа. Тогава ще сваля картите на масата.

— Добре — рече отново генералът. — Обещах, че няма да те разпитвам и не ще наруша думата си. Но обади ми се веднага след развръзката. След два часа, казваш? В такъв случай ще ме намериш тука. — Генералът въздъхна скръбно… — Завиждам ти, Сашо… Аз… аз никога не съм преставал да съжалявам, че се откъснах от непосредствената оперативна работа…

Когато Геренски се върна в кабинета си, там го очакваха Смилов и двама униформени младши офицери — мъж и жена. От очите на тримата струяха нетърпение и радостна възбуда.

— Всичко в ред ли е, Любак?

— Напълно, другарю подполковник.

— А оттатък? В прожекционната зала?

— Също. Както наредихте, хората ще бъдат отначало с гръб към екрана, а после ще ги помолим да се обърнат.

— Точно така. А твоята задача…

— … е да не свалям очи от „великана“, другарю подполковник.

— Никодимов готов ли е? — Така се наричаше един от най-опитните експерти графолози на управлението. — Знае ли той своята задача?

— Готов е и чака.

— А вие? — Този въпрос Геренски отправи към двамата униформени офицери. Отговори му жената:

— Тъй вярно, другарю подполковник.

— Условният израз?

— Помним и него.

Александър Геренски кимна доволен:

— Тогава да повторим думите на Цезар: Жребият е хвърлен! А сега ме оставете да почина един час, приятели. Бях чел, че не знам кой си велик актьор винаги се усамотявал един час преди представлението, за да се съсредоточи. Не съм актьор, а още по-малко велик, и все пак…