Александър Геренски
Седмата чаша (38)

6

Когато следобед Любомир Смилов отново влезе в кабинета на началника си, Геренски сякаш се готвеше да излиза.

— Какво? — попита подполковникът. — Резултатите от анализите?

— Точно така. Нося ви протоколите…

— Почти нямам нужда от тях, Любак. Обзалагам се, че зная резултатите. Да опитаме ли? — И тъй като Смилов потвърди мълчаливо, продължи: — Разрушенията в луксозния апартамент на Борис Паликаров са направени с онова бетонно желязо. Върху желязото няма никакви отпечатъци от пръсти, но затова пък влакънцата по него са от същия вестник „Юманите диманш“. Третите следи върху шишенцето с цианкалия са от пръстите на медицинската сестра. Познах ли?

— Напълно, другарю подполковник. Впрочем — не съвсем. Има още една подробност. Бетонното желязо е било измито с лавандулов спирт.

— За да няма никакви пръстови отпечатъци. Да, трябваше да се очаква.

— И какви са изводите ви, другарю подполковник?

Геренски го изгледа, после се засмя.

— Разочароваш ме, Любак. В криминалните романи обикновено става така: има един умен началник и един глупав помощник, на когото трябва всичко да се обяснява. Знам, че обичаш литературата, но все пак не вярвах, че ще си избереш ролята на глупавия помощник. — Смилов гузно замълча и подполковникът, който не бе имал намерение да го обижда, реши да посмекчи думите си: — Когато ми се обади от дома на Паликаров, ти ми спомена, че там има нещо блудкаво като некроложно стихотворение и гнило като в Дания. Защо мислеше така?

— Почувствувах го, но не можах да го определя, другарю подполковник.

— Тогава ще ти подскажа. Гнилото беше в самото нападение, в начина на извършването му. Забеляза ли — имаше натрошени стъкла, порцеланови и кристални сервизи, тоест все неща, които могат да се подменят. Същевременно върху дървената част на мебелите нямаше нито една драскотина. Странен злосторник е бил този злосторник с вкус към старинните мебели.

— А блудкавото?

— Съчетай гнилото с резултатите от лабораториите анализи и ти сам ще го откриеш.

— И все пак случаят трябва да има…

— Нека пък веднъж да няма, Любак. Ей така, нека да излезе, че милицията не е могла да се справи.

— Но случаят не опровергава ли хипотезата, която бихте изградили?

— Ни най-малко. Цялата история с пеницилиновото шишенце и като последствие от нея с нападението в дома на Паликаров е дело на великана, Любак. Той започва да изпуща из контрол нервите си. Малка подробност, от която ние печелим. Като оставим случката без последствие, ние всъщност ще го принудим отново да действува. Пак в своя вреда и в наша полза.

— И какво ще предприемем междувременно, другарю подполковник?

— От тебе искам да събереш компанията от петъчното коктейл–парти.

— Включително Даракчиева, Тотева и Данчева?

— Включително и тях. Всичките! Ще ги извикаш в други ден в осемнадесет часа тук, в управлението. Онези, които са получили анонимни писма, да ги носят със себе си. Непременно!

— А вие, другарю подполковник? Какво ще правите вие?

— Ще послушам съвета, който ти ми даде тези дни. Обадих се на началството и изчезвам за ден–два. — Геренски се усмихна неопределено. — Полага ми се малко и аз да отида на курорт, нали?