Александър Геренски
Седмата чаша (41)

3

Не произнесе още нито една дума, не направи никакъв жест, с нищо не измени физиономията си, но всички в залата разбраха: настанал бе часът на Геренски! Настанал беше онзи час, който той бе подготвял с цялата си работа досега, с безсънните нощи, с горчивата поука на неуспехите, с мъчителното лутане през капани и хипотези. Едрата му висока фигура излъчваше сила и самоувереност, които се раждаха от съзнанието за моралното му превъзходство над тези хора, от вярата в правотата на делото, на което служеше.

Външно той беше все същият възпълен, наглед тромав и с добродушно лице мъж. Но седемте пред него не се измамиха: Геренски беше наистина готов да сложи картите на масата. А в работата на следователя това означава: да разкрие престъплението и да сложи тежката ръка на закона върху престъпника.

— Имате листове и писалки — започна той с обикновения си тон. — В горния десен ъгъл на листовете напишете имената си.

— С лявата ръка ли?

Този глуповат въпрос не беше зададен от Жилков, макар че подхождаше най-много именно на него. Зададе го Паликаров.

— Не, това напишете с дясната. — Писалките заскърцаха. — Написахте ли? Сега преместете перодръжките в лявата ръка. Ще диктувам достатъчно бавно, но и вие не прекалявайте в бавността. При това чухте предупреждението на другаря Никодимов. И така, започвам. — Той пое дъх и заговори бавно и отчетливо: — Драгалевци. Петък. Горещ ранен следобед. Таксито спира далеч от вилата. От него излиза убиецът. Той върви бързо, оглежда се. После отключва със собствения си ключ…

Не можа да продължи. Прекъсна го Зина Даракчиева:

— Ако говорите за деня, когато е бил убит мъжът ми, разказът ви е чист абсурд. — Тя демонстративно хвърли писалката си. — „Собствен“ ключ от вилата притежавахме само Георги и аз.

Гласът му бе загубил всякаква мекота и любезност, когато й отговори:

— И тъй като вашият съпруг не се самоуби, а беше убит, следователно вилата е била отворена с вашия ключ.

— Именно това аз наричам абсурд.

— Абсурд, но е вярно. Аз сложих картите на масата, Даракчиева. И заявявам, че в този момент говоря истината. И я говоря напълно отговорно, като длъжностно лице. Вие убихте и мъжа си, и Коста Даргов.

Тя запази пълно самообладание, дори намери сили да се усмихне:

— Любопитна съм как ли съм успяла да го направя, щом по същото време се намирах на петстотин километра оттука.

Сега беше негов ред да се усмихне. Една усмивка, която съдържаше едновременно и спокойствие, и самоувереност, и малко пренебрежение:

— Любопитна ли сте? Е, щом сте толкова любопитна, ще ви обясня. Ще ви опиша действията ви крачка по крачка.

Да започнем с мотива. В следващите дни при разпитите вие ще ни сервирате какви ли не сантиментални измишльотини. А всъщност истината е следната. Вие далеч не сте водили живот на светица, но и на вас ви са се втръснали мръсотиите и оргиите на мъжа ви. Това е единият мотив, емоционалният. Другият обаче е чисто практически. Вие отдавна сте си дали сметка, че благополучието на „консорциума“ няма да е вечно и че стопанската милиция скоро ще постави прът в колелата му. С премахването на мъжа си вие всъщност искахте да погребете и „консорциума“. Добре измислено, особено като се има пред вид, че почти цялото огромно състояние на Георги Даракчиев е записано на ваше име.

— Не е лошо скалъпено — каза тя спокойно. — Да, не е лошо скроено, макар че подобни хитроумни мотиви могат да се съчинят почти за всекиго от тук присъствуващите. Пожелавам ви също така убедително да разкажете и другото — как съм извършила престъплението.

— Плановете за това убийство отдавна са се въртели в главата ви. Но вие сте чакали да го осъществите в такъв момент, когато ще останете вън от всяко подозрение. Даргов, с когото по понятни съображения сте били почти съюзници, ви се е обаждал редовно по телефона във Варна. Предупредил ви е и за петъка. И вие сте решили, че е настъпил подходящият момент. Умна, съобразителна и хладно пресметлива по природа, вие имахте в свой плюс и една своеобразна школовка, получена от западните криминални романи.

— Благодаря за комплиментите — произнесе Зина, като се поклони леко. — И как открихте всичко това?

— По наличието на отровата. Редовият гражданин с чисти помисли държи в къщата си аспирин и шишенце йод, но не и калиев цианид. Нито пък може да го намери така, за няколко часа. Вие сте си били набавили предварително отровата, но търпеливо сте чакали сгодния случай. И обаждането по телефона на Коста Даргов, продиктувано от основателна ревност, задействува механизма по изпълнение на плана ви. Познавайки традиционните ритуали на съпружеските ви оргии, вие сте си представяли пределно ясно онова, което на следната вечер е трябвало да се случи.

Първите действия вие сте предприели още вечерта след разговора с Даргов. Тогава сте взели една рокля от гардероба си и подходящи обувки и сте ги скрили някъде по скалите край самия бряг. С един–два телефонни разговора, а може би и с един–два подходящи бакшиша, вие сте си уредили и самолетните билети до София и обратно.

Всички в залата мълчаха. Участниците в експеримента бяха оставили перодръжките си и не сваляха погледи от Геренски. Само Любомир Смилов, който очевидно знаеше всичко, продължаваше да се обляга на стената и едва–едва се усмихваше.

— Аз имам доказано алиби — каза Зина Даракчиева, но гласът й бе загубил първоначалната си твърдост.

— Да, алиби… Оставихте дрехите си при компанията, направихте необходимото, че гардеробиерката на дамския плаж да ви запомни, телеграмата… А всъщност вие и аз много добре знаем, че на евиния плаж не се забавихте повече от минута, че телеграмата, наистина написана собственоръчно от вас, беше изпратена от пиколото на хотела в два часа и десет минути, тоест след изтичането на работното му време. Ето вашето алиби, Даракчиева!

Вие оставихте кърпата и другите си излишни вещи на евиния плаж, измъкнахте се по бански костюм и с една малка чантичка, в която бяха само парите на Даракчиев и отровата за Даракчиев. Четвърт час по-късно, вече с рокля и обуща, вие пътувахте с такси към летището.

Тук, във вилата, вие не се забавихте повече от пет минути. Нямаше и какво да правите — да се сипе калиев цианид в чашата на Георги Даракчиев — единствената чаша, от която той пиел! — не изисква много време. После? После ясно — с таксито до летището, с обратния самолет до Варна и следобед „ни лук яла, ни лук мирисала“, както казва народът, се появихте на плажа при приятелите си. Извършихте престъплението, а под краката си имахте наглед най-стабилното алиби. Защото само глупак може да повярва, че един и същ човек може да бъде едновременно на плажа на Златни пясъци и в Драгалевци.

Но вие направихте грешка, Даракчиева — продължи Геренски. — Предвидихте всичко с точност до секунда, но, разбира се, не можахте да предвидите, че Коста Даргов ще има странното хрумване да се навърта този следобед около вилата. Коста Даргов видя вашето светкавично връщане в петък и… това коства живота му…

— Това са думи — произнесе жената хрипливо. — Думи! Не можете да докажете…

— Убедена ли сте в това? — каза иронично Геренски. — На мене пък ми се струва, че мога да го докажа. И то тук, в тази стая. Защото отровата и сега е у вас, Зинаида Даракчиева. Писалката, която не пише… Разбира се, че няма да пише! Доколкото ми е известно, досега никой не е успял да пише с концентриран разтвор на калиев цианид…

Тя трепна, прегъна се. В един момент сякаш се готвеше да посегне към чантичката си, но гласът на Геренски я спря:

— Съветвам ви да не правите излишни сцени — рече той любезно. — Трябва да ви предупредя, че Любомир Смилов не случайно е на една крачка от вас…

С изпънати черти, бледа, с очи, в които светеше отчаяна решителност, задъхана, Даракчиева подпря лакът на масата и бавно се изправи.

— Вие спечелихте, Геренски — каза тя бавно и отчетливо. — През цялото време се боях от вас, но очевидно в някой момент съм ви подценила. Да, вие спечелихте. Но все пак направихте една грешка. Няма да имате възможност да се насладите на победата си. А и Ники не ще бъде син на една майка, осъдена за убийство…

Привидната бавност на жената в миг изчезна. Зинаида грабна чашата си и погълна съдържанието й на няколко големи глътки.

— Тя се отрови! — изпищя Елена Тотева.

Неколцина от „компанията“ направиха инстинктивно движение да спрат ръката на Даракчиева. Но чудно нито Геренски, нито Смилов помръднаха. Дори на лицата им се появиха странни усмивки.

Зинаида Даракчиева изпразни чашата си, остави я на масата и застана неподвижно. Примирена, тя чакаше настъпването на смъртта. На онази бърза смърт, която вече бяха познали Даракчиев и Даргов.

И в тази зловеща минута се разнесе веселият глас на капитан Смилов:

— Наздраве! Казват, че горнобанската вода е много полезна за пищеварителната система…

Жената няколко пъти мести поглед от Геренски върху Смилов:

— Вие… Вие…

— Отведете я, Любак — каза Геренски. — Случаят със „седмата чаша“ приключи!