Александър Геренски
Седмата чаша (16)

4

Когато след работа се върна в къщи, Коста Даргов завари жена си напълно пияна. Още от обед тя бе започнала да се налива с алкохол и това й личеше. Личеше в раздърпаните дрехи, в изострените черти на лицето, в размътения поглед, а също и по смесената миризма на джин и коняк, която се носеше из стаята. Когато мъжът й влезе при нея, тя тъкмо доизсмукваше последните капки питие от чашата си.

— Добре си се подредила! — изсумтя той, но в тези думи нямаше упрек, а само проста констатация.

Тя остави чашата си на масата и простена:

— Страх ме е.

— Знаем ги тия: пиене от радост, пиене от скръб… Сега въведе нов асортимент — страха. Важното е с всичко да има пиене.

— Страх ме е! — повтори тя, по-скоро на себе си.

Коста Даргов съблече сакото си, остави го на облегалото на един стол, изчука с пръст някакви прашинки от ревера и едва тогава седна срещу жена си.

— От какво те е страх?

— От милицията, ето от какво ме е страх — натърти Беба.

— Ха, милицията! — каза Даргов и в гласа му, наред с иронията, се долови неподправено спокойствие, може би дори смелост.

Тя го изгледа удивено. Проявата на мъжество и пренебрежение към опасността у мъжа й беше нещо съвсем ново за нея.

— Ти… ти си смел — изфъфли с подутия си език Беба и той почувствува, че тя говори без ирония, искрено. В брачния им живот Беба не беше загубила много време, за да го ласкае. Това го накара да се разчувствува, да изпадне в умиление към самия себе си.

— Не ми пука от тях. Аз мога да докажа, че не съм извършил убийството. А това е много повече, отколкото ако не съм го извършил.

Беба продължаваше да го гледа смаяно.

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Нищо. Разсъждавам на глас. Аз зная методите им. Не е важно кой е извършил престъплението, а за кого може да се докаже. Аз съм си оплел кошницата. За мене ще докажат нещо кога цъфнат налъмите.

Те се умълчаха. Коста Даргов искаше да чуе още някаква възхвала от нейната уста, но не знаеше как да я предизвика. И ядосан от тази безпомощност, той притегли бутилката към себе си и отпи няколко глътки направо от гърлото.

— А мене ме е страх — отново каза Беба.

— От какво те е страх? Ти ли… — Той понечи да я попита дали тя е извършила убийството, но се отказа: отношенията, установени от години помежду им, бяха такива, че тя никога не би му се доверила. Затова се задоволи да каже:

— Защо? Има ли нещо, което да те заплашва?

Тя се поколеба няколко секунди, после прошепна:

— Има. В онзи нещастен петък… Разбираш ли? Аз влизах в хола, след като чашите с коняк бяха насипани. И ако милицията се докопа до това, за мене няма отърване.

Нейното признание отново го разнежи. Всъщност дълбоко в себе си Коста Даргов никога не бе престанал да обича тази жена. И когато се забърка в цялата история, то беше пак за нея.

Той стана, заобиколи масичката и прекара пръсти през златните й къдрици. За пръв път от години насам тя не отблъсна ръката му.

— Разкажи ми — рече той ласкаво. — Разкажи ми всичко.

— Беше ужасно. — Премрежила очи, Беба говореше унесено, сякаш не се намираше тук, в стаята, а във вилата на Даракчиеви. — Той ме извика в спалнята. Имаше да урежда една сметка с мене и ми я изплати. Педантично, до последната стотинка, както го познаваш. После… после ми даде пътя… Грубо и жестоко, пак както го познаваш. Даде ми пътя и ми заповяда да продължа да му събирам картини.

Скритото признание мина някак незабелязано между тях. Двамата Даргови имаха собствено отношение към тези проблеми. Той само попита:

— А ти?

— Извиках му, че ще го убия. И наистина имах желание да го убия. Знаех, че решението му е безвъзвратно, че никакви сълзи няма да го разколебаят и исках да отмъстя за себе си. Чух го, че слиза долу. После някой позвъни на външната врата.

— Да — кимна Даргов. — Беше раздавачът. Аз го видях.

— И аз го видях. Видях и Джордж, който отиваше към вратата. И точно тогава се сетих, че в едно чекмедже на барчето в хола Джордж държи оръжие. Пистолет. Показвал ми го е. Полудяла от мъка, аз изтичах надолу и се хвърлих към чекмеджето. Исках да грабна пистолета и да го изпразня в него. Но чекмеджето беше заключено. Опитах се да го насиля, но не успях. После долових, че нечии стъпки приближават и изтичах пак към горния етаж.

— Кой ли е бил?

— Дамян. И той знае, че аз съм влизала в хола. Оставила съм и отпечатъци върху чекмеджето. А една от онези млади гъски е казала на милицията, дето заплаших Джордж с убийство. С това въжето горе–долу е сложено на врата ми.

— Ти какво каза на милицията?

— Остави какво съм казала. — Тя отблъсна ръката му отегчено. — Казала съм каквото съм казала. Ако имаше малко ум, щеше да знаеш, че онези от милицията не са патки да пасат трева и не се ловят на всяка дума, която им подхвърлиш.

Коста Даргов се върна на мястото си и дребното му тяло потъна в креслото, сякаш се стопи. Не бързаше да проговори. Беше изпълнен от много мисли и много чувства, в които не успяваше да въведе ред. Мислеше за положението на Беба, за Дамян Жилков, който владееше тайната й. А в гърдите му се сблъскваха две чувства: умиление към Беба и раздразнение, че така брутално го беше отблъснала. После изведнъж мисълта му се втурна в миналото.

— По-добре да не бяхме се полакомявали — каза той тихо, сякаш говореше на себе си. — По-рано нямахме кола, нямахме пари, но нямахме и тревоги. Живеехме в спокойствие, което е много по-скъпо… И бяхме семейство, истинско семейство. Помниш ли…

Дощя му се да й разкаже един спомен от първата година на брака им, който му беше особено мил. Но тя го прекъсна: не толкова с думите, колкото с истеричния припадък, който се криеше зад тях.

— Млъкни, охлюв такъв! Да, охлюв си ти, а не мъж! Охлюв, охлюв, охлюв… „Живеехме в спокойствие“, „истинско семейство“… Баба! Баба си и винаги си бил баба. Затова ти слагах рога с Даракчиев — защото беше мъж. Пък и не само с него. И с Боби Паликаров, и с Томов, и с Козаров… С всички ти слагах рога. Защото си баба и охлюв! А къде си виждал охлюв без рога? Носеше си ги ти още тогава, в онова време, което възпяваш. „Живеехме в спокойствие…“ Глупак! Живееше си в спокойствие, не усещаше рогата на челото си и ходеше с продънени гащи! — Внезапно от очите й рукнаха сълзи, сълзи на гняв и отвращение. — Ако беше жив Джордж, той нямаше да хленчи по миналото, а щеше да се бори срещу настоящето. Защото не беше баба като тебе!

Замаян от този ураган, Коста Даргов сякаш беше онемял и напълно се изгуби в креслото. Когато най-сетне се посъвзе, той изсъска отровно:

— Кучка! Кучка и мръсница, ето пък ти какво си. — Той се изправи и с олюляване тръгна към вратата. — Исках да ти помогна, да те спася. Хубаво стана, че ме опомни навреме. Сега хленчи за твоя Джордж, мръснице. Хленчи, белки с хленчене го върнеш от гроба. И не забравяй, че си в ръцете ми. Ето, в тези ръце! Само да ми скимне и ще те смажа като дървеница.

Докато Даргов измина разстоянието до вратата, Беба успя да премисли много неща, да вземе решение, дори да поизтрезнее.

— Чакай, Коста, не излизай!

Даргов се извърна и застана, без да пуска бравата на вратата. Беба стана, отиде до него, хвана го за ръката и го помъкна. Той се остави да го доведе до най-близкото кресло и седна до него.

— Какво искаш от мене?

— Искам да престанеш най-сетне да бъдеш баба и охлюв. Няма какво да се сърдим един на друг. Казах някои излишни приказки в яда си. А как да не ме е яд. И аз не ти се сърдя. Кучка съм, добре де, какво от това.

— Кажи какво искаш — повтори троснато Даргов, но нещо се бе променило в тона му.

— Средков притежава цианкалий.

— Отгде знаеш? — оживи се Даргов. — Кой ти каза?

— Джордж. Той го проучи, преди да го вкара в капана. За да го навре по-сигурно. Някакъв арабин се опитал да контрабандира един буркан. Средков го хванал. В протокола било вписано 395 грама, а арабинът твърдял, че били петстотин. Губят му се стотина грама. Работата тогава се замазала, но сега… Ясно ли ти е?

— Ясно. Какво има тук да не ми е ясно — каза Даргов и като се замисли, попита. — Но защо ми го казваш ти на мене, не ми е ясно.

— За да бъдеш веднъж и ти мъж — отвърна му Беба и след миг добави. — За да почнеш и ти най-сетне да се държиш като мъж…