Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Деница Минчева (2014)
Разпознаване и начална корекция
Деница Минчева (2014)
Допълнителна корекция
Дон Кихот (2014)

Издание:

Александър Геренски. Седмата чаша

Държавно военно издателство, София, 1970

Редактор: Христо Минчев

Коректор: Николай Николаев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Асен Старейшински

История

  1. — Добавяне

5

Беше дошъл редът на Даргова. Сега той не отиваше „с празна кошница“ при нея и с интерес очакваше как ще протече разговорът им. Геренски остави колегите си да го чакат на верандата и сам влезе в помещението, което бе определил като „кръчма“. Беше седнала на една маса, като стар пияница. Пред нея стоеше полупразно шише и току–що изпита чаша.

— Какво — усмихна се Геренски, — май не сте си губили времето напразно…

Тя отговори в същия шеговит тон:

— Две глътки джин. За кураж, знаете. С вас човек винаги се чувствува на тясно и има нужда от нещо за кураж.

— Онзи, който е с чиста съвест и не смята да спестява истината, нито се чувствува на тясно, нито има нужда от допълнителни подкрепления.

Даргова го загледа с помътнен поглед, но не каза нищо. После облиза устните си и посегна да си сипе отново, а с жест му предложи да налее и на него една чашка.

— Не — каза твърдо Геренски. — Макар и да се намираме в „кръчмата“, не съм дошъл за кръчмарски моабети.

— Вие сте просто един скучен човек — кокетливо каза Даргова.

Тази жена си позволяваше повече, отколкото дори търпеливият Геренски бе готов да прости. Той се запита дали само нейният разпуснат нрав, дали пиенето или отчасти поне и неговото държание не бяха причина за това. Но във всеки случай реши да я постави на място.

— И така, да започнем. На верандата ви чакат другарите. Вашата задача е…

— Не виждам никаква своя задача. Нали ще възпроизвеждаме събитията от миналия петък. Аз тогава бях през всичкото време горе, до последния момент, когато ме повикаха…

Без да обръща внимание на думите й, сякаш не ги беше чул, Геренски продължи:

— Вашата задача е да слезете по стълбите, да „сипете отровата“ в седмата чаша и „ни лук яла, ни лук мирисала“ да се върнете в спалнята. После вече може да разправяте, че през всичкото време сте били горе. Вие сте разполагали с три и половина минути. Но аз ще ви приспадна половин минута, докато сте проверявали дали Даракчиев или Жилков е отишъл да получи телеграмата…

Даргова го загледа с широко отворени очи. Сега беше моментът „да постави точката върху йотата“.

— И да не пропусна един важен детайл в мизансцена, Даргова. Ще трябва да слезете… боса. Нали ще възпроизвеждаме точно!

— Значи Дамян… този идиот! — В думите й прозвуча изненадващо безразличие. — Е добре, но „моето време“ не беше три и половина минути.

— Чаках вие да го кажете.

— Знаех си аз. Но вие, другарю Геренски, нали не ме подозирате в убийството на Джордж?

— В криминалните романи в подобни случаи детективът отговаря: „Тук само аз имам право да задавам въпроси“. Но аз не съм герой от роман и затова ще отговоря на въпроса ви. Не, аз не смятам, че именно вие сте отровили Даракчиев, но същевременно не забравям, че вие сте могли да го извършите и сте имали основание да го извършите.

— Могла съм да го извърша — повтори жената с горчива усмивка. — Толкова ли престъпен вид имам?

— Хайде, Даргова, не ми губете времето. Нима не виждате, че няма смисъл?

Тези, сами по себе си най-обикновени думи подействуваха на жената по-силно от ругатни и заплахи. Тя разбра най-сетне, че „няма смисъл“. И заговори с друг глас, твърд и решителен:

— Да, онова говедо не ви е излъгало. Стъпките, които е чул, наистина бяха мои. Мои са и отпечатъците върху чекмеджето, които намерихте. Истината е много проста. Тогава, в петък, Джордж скъса с мене. Скъса отведнъж, рязко. Такъв си беше той… Опитайте се да разберете моето положение. Аз очаквах любов, а получих плесница. Не зная как изглеждам във вашите очи — може би ме наричате развратница и уличница — но аз, такава, каквато съм, го обичах. И ударът, който получих, беше не само неочакван, но и жесток. В онзи момент наистина имах желание да го убия. Какви бяха стиховете, които ми казахте онзи ден? „Всеки убива онзи, когото обича“, така ли? Да, аз го обичах и исках да го убия. Щом не е мой, нека да не бъде и на никоя друга. Още по-малко на това хлапе с жълто около устата. Да го убия, но как? Не можех да се хвърля на врата му и да го удуша. Нито да го намушкам с нож. Попитайте и останалите — Джордж беше спортист, силен и ловък. Тогава си спомних за револвера в чекмеджето. Бях го видяла веднъж, когато вадеше оттам някакви пари. И реших да застрелям Джордж с този револвер. Тогава дори не мислех, че никога не съм стреляла и че ако револверът е затворен или незареден, няма да мога да се справя. Не мислех за нищо. Тръгнах по стъпките на Джордж и се спотаих до вратата. Представяте ли си, той си тананикаше! Да, той се беше отървал от мене и сега, докато подреждаше чашите и наливаше коняка, си тананикаше безгрижно! Чаках. И точно тогава дойде щастливият случай. Позвъни се и аз чух как Джордж остави бутилката и излезе. Вмъкнах се веднага след него и изтичах при шкафа. Уви, нямаше никакъв щастлив случай. Чекмеджето беше затворено и всичките ми усилия да го отворя останаха напразни. Тогава проклех и Джордж, и револвера, и съдбата си и се качих горе.

Геренски не й зададе никакви допълнителни въпроси. Повика колегите си и Даргова тръгна покорно с тях. Слезе боса по стълбището, ослуша се, приближи се бързо към бюфета и се опита да отвори чекмеджето. То и сега беше заключено. Смилов й посочи чашата, но тя тръсна глава и не „сипа отрова“ в нея. Смилов не настоя. След това жената се сепна, сякаш наистина чува идването на Жилков, и бързо, със стъпки на подплашена пантера, се изкачи по стълбището.

Стрелката на хронометъра беше отброила седемдесет секунди.

След като бяха отрепетирали ролите на всички участници поотделно, дойде ред и на самото възпроизвеждане. По съставената от Стефанов графична схема всички действуващи в миналия петък лица заеха, както се изрази Смилов, „изходните си позиции“ и започнаха да изпълняват уточнената поотделно програма. Геренски издърпа едно кресло в най-отдалечения ъгъл на хола, отпусна се в него и мълчаливо наблюдаваше влизанията и излизанията на „убийците“. Колев командуваше на двора, Стефанов в помещенията на вилата, а Смилов бягаше навсякъде, следеше общото изпълнение на графика.

При повторното възпроизвеждане хората, дали защото вече бяха привикнали или пък се бяха поуспокоили, но изпълняваха ролите си гладко, без драматизъм и нерви — приличаха на марионетки, водени от ръката на опитен кукловод. Да, кукловодът беше той, Геренски, но не изпитваше никакво удовлетворение от „спектакъла“.

Накрая, след прословутите пет минути, всички най-сетне се събраха в хола. През цялото това време Геренски не пророни нито една дума, не се намеси нито веднъж. Едва сега той стана и каза:

— Ако изключим нашето присъствие и замяната на Даракчиев с Даргов, цялата обстановка е напълно същата, като онази от петък вечерта. Седем души сте и седем чаши коняк са на масичката…

— Като този път белязаната чаша е за мене — вметна Даргов.

— Вие бяхте участници в онова прословуто „коктейл–парти“ — продължи Александър Геренски — и знаете как са протекли нещата. Не е необходимо да ви ги припомням. Повече ме затруднява вашата роля, Даргов. Вие не бяхте…

— Не се безпокойте — за втори път го прекъсна Коста Даргов. — Аз зная събитията по-добре и от тях. Така ще изиграя ролята на Жоро, пардон, Джордж — той се поклони комично по посока на жена си, — че и шестимата ще повярват в неговото възкресение.

— Добре — съгласи се подполковникът. — Изиграйте ролята, но не прекалявайте. На мене ми е нужно да повторя сцената, а не да присъствувам на театър. Ясно ли е? Добре, започваме. И тъй, Жилков е повикал от горния етаж Богдана Даргова, а Даракчиев — Средков. И седмината сте вече около масата. Моля, заповядайте.

Седемте се отправиха към масичката: Коста Даргов с искрено или демонстративно въодушевление, Беба и Жилков — с равнодушие, останалите с видимо смущение. Наредиха се около чашите с коняк и за миг се възцари напрегната тишина. После Даргов взе седмата чаша, издигна я високо и се провикна:

— Вдигнете чашите, приятели. Поетът е казал: „Животът е кратък. Да бъдем весели, това е важното!“ Да послушаме неговия съвет…

— Ах! — възкликна Тотева. Беше пребледняла като платно.

— Предупредих ви да не прекалявате, Даргов! — каза сърдито Геренски.

— Аз само повторих думите на Жоро Даракчиев — без следа от съжаление отвърна му той.

— Лошо ли ви е, Тотева? Как се чувствувате?

— Ужасно, другарю Геренски. Така ужасно е, сякаш… сякаш той наистина ще умре…

Коста Даргов подхвърли многозначително:

— Сигурен съм, че мнозина тук биха дали мило и драго, за да се случи това.

— Комедиант! — процеди през зъби Беба Даргова.

— Стига! Самозабравяте се — викна им Геренски. — Да свършваме!

И Даргов за втори път вдигна седмата чаша:

— Да послушаме съвета на поета, приятели. Наздраве!

Той единствен от седемте допря чашата до устните си и отпи една шумна глътка. После свали чашата и за секунда сякаш остана дълбоко замислен. След малко вдигна показалец към жена си, изломоти „Ти…“, но не продължи изречението, а се прегъна, сякаш дребното му тяло изведнъж се пречупи, и се повали върху дебелия килим. Болезнени гърчове изкривиха един–два пъти краката и ръцете му и Даргов замря на пода. Сцената беше толкова реалистична, че дори Александър Геренски почувствува леко премаляване.

— Преигравате, Даргов — рече той хрипливо. — Преигравате, въпреки предупреждението ми!

Очакваше, че след тези думи Коста Даргов ще се надигне и ще каже някое от своите зли остроумия. Но Даргов не се надигна и продължи да се гърчи на земята. В този момент една нелепа, една невероятна мисъл прониза ума на Геренски. Той се хвърли към Даргов, попипа китките, помириса устните му.

И разбра: Коста Даргов беше отровен — от устата му се носеше познатата миризма на горчиви бадеми.

 

 

Едва след два часа Геренски и Смилов можаха да останат сами в хола на вилата. Съдебният лекар отнесе трупа на Даргов за аутопсиране. Дежурната група извърши щателни обиски и претърсвания. Но нищо ново не бе открито. У никого не бе намерена отрова. И Геренски се видя принуден да освободи участниците в следствения експеримент.

— Какво следва подир нокдауна? — попита неочаквано подполковник Геренски, докато пушеше замислено.

— Моля? — смая се Смилов.

— Питам какво става след нокдауна — повтори Геренски. — Нали разбираш, сега аз съм в нокдаун и искам да разбера какви са по-нататъшните ми шансове.

— Боксьорът в нокдаун или успява да стане и тогава борбата продължава, или не успява. В такъв случай нокдаунът се превръща в нокаут. Броят му до десет и го признават за бит.

— Значи, имам още шансове — кимна замислено Геренски. — Ще се опитам да се възползувам от тези десет секунди.