Александър Геренски
Седмата чаша (37)

5

Както и трябваше да се очаква, жилището на Паликаров се намираше в един от най-хубавите квартали на столицата. От онези, които преди двадесетина години се наричаха „аристократически“. Кооперацията не беше от най-новите, но личеше, че е строена от голям архитект и без грижа за парите. Геренски вече знаеше, че апартаментът е на третия етаж, но не бързаше да се изкачи. Той няколко пъти огледа от всички страни кооперацията, излезе на двора, надникна дори в общата шахта за смет. После изкачи стълбите до най-горния етаж, хвърли едно око и на тавана и едва тогава слезе там, където го очакваха Паликаров, Смилов и двама оперативни работници от групата на Смилов.

Паликаров се опита да го удави веднага в потоци от думи, но Геренски вдигна предупредително ръка:

— Почакайте! Обичам, първо, да гледам и едва после да слушам.

И той наистина посвети следващия половин час на гледане. Най-напред спря вниманието си върху самия Паликаров — един „бонвиван“ в оставка, живеещ само със спомена за далечното минало, когато е имал някаква стойност поради чужди заслуги, човек очевидно без грижа за пари, но затова пък с огромни грижи за външността си. Когато премести поглед от неговите панталони на своите, Геренски си каза печално: „Много съм се изоставил! Такова изоставяне само по себе си е едно малко престъпление — тези хора не трябва да ме превъзхождат в нищо, дори в изискаността на облеклото. Ех, не бях такъв, когато Виолета…“

Откъсна се от тези мисли и подхвана огледа на апартамента. И тук, както у Даракчиеви и Даргови, за подреждането на жилището парите бяха хвърляни с щедра ръка. Но докато у Даракчиеви мебелировката беше свръхмодерна, а у Даргови — пак модерна, но с отенък на еснафска безвкусица, целият апартамент на Борис Паликаров беше издържан в строг старинен стил и на Геренски за момент се стори, че е попаднал на сцената в някоя от класическите оперети… Мисълта му отскочи на друго: голям двустаен апартамент, обитаван само от едно лице. Геренски отново изпита яд и огорчение — измъчваше се, че тунеядци като Паликаров намираха средства и начин да живеят тъй нашироко!

Макар и по своеобразен начин, Любомир Смилов твърде точно бе обрисувал разрушенията в дома на Паликаров. Докато ги гледаше, Александър Геренски непрекъснато си мислеше, че те са дело на някой от онези хлапаци, които събарят гнездата на птичките — зло, извършено заради самото зло, а не поради някаква полза за извършителя. Повредите бяха много и действително със значителни щети — строшена бе витрината на скъп бюфет, един кристален сервиз бе пометен с жесток удар и превърнат на парчета, подът бе застлан с късове порцелан и стъкло.

Геренски се застоя особено дълго на две места — в хола и спалнята. В хола той откри следа от удар на стената и я изучава поне пет минути. Беше продълговат белег от твърд предмет, сякаш тук неизвестният нападател толкова стремително бе размахал тоягата си, че я бе блъснал в стената. Геренски проговори съжалително, като се обръщаше към домакина:

— Жалко, цялата стена ще трябва да се поправя. Измазване, шпакловане и боядисване… И тъй като съм убеден, че няма да търпите подобна грозота, позволете да нанеса още едно разрушение. — Той кимна към един от оперативните работници: — Вземете проба от стената. Извадете част от мазилката заедно със следата от удара.

Второто място, където се задържа по-продължително беше спалнята. На нощната масичка до леглото имаше наредени доста шишенца от пеницилин също такива, като онова, което донесе Средков. Геренски потърси погледа на Смилов и той поклати утвърдително глава. Паликаров забеляза мълчаливия им разговор и се приближи до тях.

— Вие колекционирате шишенца от пеницилин? — запита Геренски. — Що за хоби!

— Никакво хоби, другарю Геренски. През пролетта изкарах една тежка болест. Направиха ми четиридесет инжекции пеницилин: четиридесет инжекции от двадесет шишенца. Без особена причина задържах шишенцата, стояха ей така на масичката, да ми напомнят, че трябва да внимавам със здравето си.

— А кой ви правеше инжекциите?

— Една сестра от поликлиниката. Милка. Можете да попитате. Тя ще потвърди.

— Защо ще я питам? Няма нужда. Аз споменах само ей така, между другото. Какво значение за случая има кой ви е правил инжекциите — Геренски отдавна бе преброил шишенцата. Бяха деветнайсет. Той тръгна да излиза от спалнята.

Паликаров се засуети, сякаш не знаеше да върви ли след него или да остане, загледа смутено. Нещо се колебаеше. Отново загледа масичката. Изведнъж викна силно:

— Ама те са деветнайсет, само деветнайсет! Къде се е дянало… Нали ви казах, че бяха двадесет. Чудна работа!

Не издържа. Уплаши се, че подполковникът ще си излезе, без да е обърнал повече внимание на шишенцата.

— Сигурен ли сте, че бяха тъкмо двадесет. Да не грешите?

— Ама как ще греша?!… Точно двадесет бяха. Нали всяка вечер ги гледам. Чудна работа. Кой ли го е взел?

— Ще разберем, ще разберем — обеща Геренски, но в гласа му прозвучаха такива нотки, които съвсем не успокоиха Паликаров. — Не се безпокойте, ще ви намерим шишенцето. А сега, ще ми позволите и аз да взема едно и където деветнайсет, там и осемнайсет. Нали нямате нещо против?

— Разбира се, вземете ако искате всичките.

Паликаров замълча за кратко, сякаш се колебаеше какво още да каже и изведнъж, неочаквано високо, се развика:

— Другари, аз протестирам. — Начинът, по който се стремеше да придаде твърдост на гласа си, изглеждаше смешен. — Протестирам и настоявам за бързо откриване и наказване на виновника.

— Разбирам, случката е неприятна — утеши го Геренски. — Повредите струват цяло състояние. Само в едно не съм убеден — че наистина толкова силно желаете наказването на виновника.

— Какво… какво искате да кажете?…

— Вие изглеждате великодушен човек — галантно рече Геренски и с този нищо не означаващ отговор приключи протестите на домакина. — Да поговорим за друго.

Той замълча. И усети как дребната фигура на Паликаров се изпъва от напрежение. Досети се — Паликаров вътрешно се подготвяше да обяснява подробностите около нападението в дома му. За момент Геренски изпита снизходителното желание да не го разочарова. Но не беше закусвал, а подобен факт рядко имаше човеколюбиво въздействие върху него. И затова запита нещо, за което беше сигурен, че Паликаров не очакваше:

— Бихте ли ми направили един подарък?

Това беше съвсем неочаквано за Паликаров. И той едва намери сили да отговори:

— Стига да имам възможност… Но аз мислех, че ще ме питате…

— За разрушенията тука, нали? — любезно каза Геренски, но очите му се смееха. — Вие сте разказали всичко на другаря Смилов. Няма смисъл да повтаряте. Думата ми е за този вестник. — Той посочи с глава към една изящна масичка в ъгъла, върху която бяха струпани броеве на „Юманите диманш“. Прекарал част от младостта си във Франция и говорещ безупречно френски, Борис Паликаров наистина беше от години абонат на „Юманите диманш“. Е, вестникът наистина беше комунистически, но затова пък единственият, който се продаваше в България, и единственият, чрез който можеше да узнава новини от Франция. — Изпуснах последните броеве. Ще ми подарите ли няколко?

— На драго сърце.

Геренски взе горните три–четири броя от купа, без дори да погледне датите. После кимна на домакина.

— Казвам ви довиждане, а не сбогом. Струва ми се, че няма да мине много време, когато ще се наложи да ви потърся отново.

— Е, да — натърти Паликаров, — вие трябва да ме уведомите за резултата от проучванията по това хулиганско нападение…

— Изобщо един от нас ще има казва нещо на другия. Аз на вас, или вие на мене…

— Учудихте ме, другарю подполковник! — възкликна Смилов, когато слязоха достатъчно, надолу по стълбището, за да не достигнат думите му до Паликаров. — Ей богу, учудихте ме! За какво ви е този вестник? Доколкото ми е известно, единствената френска дума, която знаете, е „мерси“!

Александър Геренски се усмихна тайнствено. После показа вестниците. Част от горната страница на един от тях беше откъсната.

— Взех ги не за онова, което съдържат, а за другото, което липсва — рече той. — Сетне запита лейтенант Стефанов: — Извадихте ли мостра от стената?

— Тъй вярно, другарю подполковник. За ужас на домакина измъкнахме един чим, дълбоко до самите тухли.

— Отлично! Тогава идете долу, в помещението, където са кофите за смет. В една от кофите ще намерите да стърчи парче бетонно желязо, дълго около метър. Вземете го и заедно с „чима“ от стената и тези вестници го занесете в лабораторията. Да установят: първо, дали ударът върху стената е нанесен с това желязо и, второ, дали малките влакънца от вестник, които личат по желязото, са от тези тука. А ти, Любак, се занимай с шишенцето от пеницилина. Иди…

— Знам, другарю подполковник. Ще отида и ще взема отпечатъци от пръстите на медицинската сестра.

— Точно така. Навярно и ти отдавна си помислил, че третата ръка върху шишенцето с калиевия цианид е била нейната…