Александър Геренски
Седмата чаша (8)

2

Александър Геренски беше на 42 години и в тесния кръг на приятелите си обичаше да казва, че за тези години той не е загубил дори 42 минути за спорт. Това беше може би малко пресилено — детството си беше взело своето, — но положително съдържаше много истина: действително никой не бе го виждал поне веднъж да отиде на мач или да се заинтересува от някой спортен резултат. Тази своя черта той обясняваше с думите: „Нямам достатъчно време, за да го губя по мачове“, но приятелите му — също много заети хора, които почти не пропущаха нито един интересен мач — не приемаха това обяснение. Неговата незаинтересованост към спорта те тълкуваха с бавността, едва ли не флегматичността му и с предположението, че в младите си години сам не беше спортувал.

Той наистина беше бавен в действията и даже в думите си. Когато приятелите му го подиграваха на смях, че „мисълта му се движи с два километра в час“, той приемаше незлобиво шегата. Всъщност Геренски нямаше бавна мисъл, не беше и флегматичен. Точно обратното, външно проявената бавност в действителност се дължеше на вътрешната му съсредоточеност, на напрегнатата мисловна дейност, която при него предхождаше винаги всяка дума и всяко действие.

Но защо не беше спортувал на младини? Това не можеше да се обясни с неговия недъг — накуцването беше скорошна работа, досаден спомен отпреди седем години, когато един преследван престъпник бе стрелял срещу него и един от куршумите бе засегнал костта на левия му крак. Не можеше да се обясни и с някакви материални причини — бащата на Геренски не бе богат човек, но имаше все пак достатъчно средства, за да осигури нормално детство и юношество на сина си. Единственото що–годе сносно обяснение оставаше характерът му: той обичаше да решава проблемите със силата на ума, а не с мускулите си. И странно — този негов характер не го бе тласнал към шахмата. Дори напротив: докато за спорта Александър Геренски говореше със снизходителна незаинтересованост, игрането на шах беше за него обект на почти злъчни подигравки. „Глупаво занимание, нерационално губене на време и умствена енергия“ — такова беше неговото определение на популярната игра.

Поради всичко това, докато влизаше в спортната гребна база при Панчаревското езеро, Александър Геренски с пълно основание си казваше, че тук се намираше „като в необрано лозе“… Треньорът на базата го посрещна с мърморене („Тези хора не разбират какво значи спортен режим и сякаш са се наговорили да ми се мъкнат тук в най-неподходящото време!“), но не отказа да повика Владимир. И след две минути синът му се хвърли в неговите прегръдки.

Като всеки баща Александър Геренски тайно се гордееше със своя син. Сега, като го отстрани на една крачка и го изгледа от главата до петите, той отново усети как гордостта и радостта смъднаха сърцето му — за своите тринадесет години Владко беше висок и добре сложен, събрал сякаш цялото августовско слънце върху кафявия загар на умното си лице. Докато го гледаше, Геренски изпита и малко тъга — тези сини очи и възрусата коса прекалено много напомняха Виолета… А в същото време момчето вече го заливаше с думи:

— Татко, защо не дойде сутринта? Бяха контролните, нали ти бях казал. И знаеш ли — очите на Владко трепнаха, — излязох втори!

— Браво!

Синът му леко промени тона и добави неохотно:

— Но Ники излезе пръв. По-добър е от мене, татко.

С известно усилие Геренски си спомни, че Владко няколко пъти бе споменавал за друг гребец на негова възраст, на име Никифор, който го превъзхождал в спортните постижения.

— Сега за сега и двамата сме в проектоотбора — продължи с предишната си живост Владко. — Пък ще видим какво ще стане на второто контролно.

Той се впусна в един дълъг разказ за преминалото състезание. Бащата кимаше усърдно, но не разбираше почти нищо — „единичен скиф“, „каяк“, „четворка без кърмчия“, „кануистика“.

— Татко — завърши момчето, — искаш ли да те поразходя с лодка?

— С удоволствие — съгласи се Геренски. После погледна часовника си. — Но да не е повече от половин час.

Момчето изтича да вземе разрешение от треньора, после заведе баща си при пристана за лодките. Стоте килограма на Геренски едва не прекатуриха крехката лодчица, но все пак се удържа на повърхността. Бащата с мъка се смести на тясната седалка, а още по-трудно сгъна левия си крак. За разлика от него Владко рипна пъргаво, отблъсна лодката и грабна веслата:

— Гледай сега какво прави бъдещият майстор на спорта!

Александър Геренски изпита желание да каже, че би предпочел да види сина си майстор на науката, но премълча. Той се любуваше на действията на „бъдещия майстор на спорта“, но виждаше само едно чудесно момче, което гребеше и с цялото си същество се радваше на проявата на своята сила.

Обиколиха езерото. Неочаквано се озоваха редом до друга лодка, пак с пасажер — гребецът в нея беше колкото Владимир, а пътникът една жена на около 35 години.

— Ники — извика Владко, — хайде двеста метра спринт!

— Съгласен — отговори другото момче.

— Тогава внимавай! Еднооо, двеее, три!

Двете момчета се впуснаха в яростна надпревара. Мускулите пращяха, лодките подскачаха като побеснели, гейзери от водни пръски хвърчаха наоколо. Но скоро се разбра, че Ники щеше да изпревари — неговата лодка бавно, но сигурно излизаше напред. И когато преминаха линията, която само момчетата си знаеха, лодката на Ники имаше почти една дължина преднина.

— Победи ме — с едва забележимо огорчение призна Владко.

— Но не бяхме при равни условия — великодушно призна Ники. — Твоят товар е къде-къде по-тежък.

Александър Геренски кимна по посока на лодката победителка. Жената в нея му отвърна по същия начин, а Ники го поздрави с веслото. Когато двете лодки се отдалечиха една от друга, бащата попита:

— Твоят приятел Никифор, нали?

— Същият — отвърна Владко. — Ей, ще ме бие на второто контролно.

— Той се казва Даракчиев, нали.

— Да — Владко дори и не се запита отгде знае презимето на приятеля му. Той смяташе, че баща му знае всичко. — Имат чудесна кола. „Фиат-Дино“. Червена.

— Какво, да се връщаме, а? — предложи Геренски. — Благодаря ти за разходката. Трябва някой път пак да измолим една лодка. — Бащата се засмя. — Но тогава аз ще греба.

— Не се смей — сериозно каза момчето. — Ще гребеш! Честна дума, хич не е мъчно.

— Не „хич“, а „никак“.

Разделиха се на пристана за лодките. На сбогуване той остави малко дребни пари на сина си, потупа го по рамото и „най-тържествено“ му обеща да присъствува на второто контролно състезание.

Запалил цигара, Геренски тромаво вървеше към автобусната спирка, когато забеляза недалеч от себе си майката и сина Даракчиеви, които също се сбогуваха. Поколеба се, после забави крачките си и дочака двамата да се разделят. Едва тогава приближи до жената.

Зинаида Даракчиева беше грижливо поддържана и удивително запазена жена. Стройна и стегната фигура, на която може би мъничко не достигаше женственост — така обикновено изглеждат енергичните жени, които съвсем спокойно се справят самостоятелно с живота. Беше привлекателна, без да е красива; комбинацията от тъмни коси и зелени очи й придаваше нещо екзотично — впечатление, което се засилваше от великолепния загар на кожата й. „Смесената кръв“ — помисли Геренски. Според една негова собствена теория децата на родители от различни националности винаги имат някаква „нестандартност“. Жената беше облечена в обикновена лятна рокля — идеално скроена, но без каквато и да е очебийност.

— Вие сте бащата на Владко — посрещна го тя, като му подаде ръка. Имаше дълбок и мек алтов глас, без никаква следа от пресилено демонстрирана скръб. — Нашите синове са приятели.

Той стисна ръката.

— И съперници, както разбрах. — Той се представи. — Позволете да ви изкажа съболезнованията си.

— Благодаря. Видях ви сутринта на погребението, но не ви познавам. Вероятно сте колега на съпруга ми от кооперацията?

— Не, другарко Даракчиева. Аз съм от криминалната милиция. Подполковник Александър Геренски — той се поклони леко. — Водя разследването по смъртта на вашия съпруг. Странно съвпадение, нали? Сега смятам да посетя вилата ви. И помислих, ако сте в същата посока, бихме могли да пътуваме заедно. Автобусът тръгва след пет минути.

Ако новината, че бащата на Владко ще води по-нататък следствието изобщо й направи някакво впечатление, Зинаида Даракчиева с нищо не го издаде. Тя само кимна:

— Добре, да вървим заедно. Но няма защо да чакаме автобуса. Аз съм с колата…

Те тръгнаха един до друг, по-енергична и по-подвижна от него, тя задържаше крачките си, за да ги изравни с неговите. Така стигнаха до паркинга на селото, почти задръстен от коли — този ден много софиянци бяха дошли на плажа на Панчарево. Жената се насочи към една доматеночервена, свръхелегантна кола, каквато Геренски — шофьор и автолюбител — не беше виждал досега, и отключи вратичката. Той заобиколи колата и погледна марката. Да, наистина това беше „Фиат-Дино“. Настани се отдясно и жената подкара. Геренски веднага я оцени като превъзходен, сигурен шофьор.

— О! — каза тя шеговито — вие сте напълно като детектива от романите. Джеймс Бонд и неговия „Валтер“, Леми Кошън и неговия „Лугер“, Александър Геренски и неговия… Какво да попълня на празното място?

Той проследи погледа й. Зинаида Даракчиева бе говорила по повод неестествено издутия джоб на сакото му.

— Трябва да ви разочаровам. — Геренски се усмихна. — Празното място ще си остане празно. Аз не съм Шерлок Холмс и това не е пистолет.

— Не носите пистолет? — В гласа й прозвуча комична изненада. — Боже мой, аз обичам криминалните романи, а вие ще разрушите всичките ми представи за класическия детектив!

Той извади от джоба си плоска метална кутия; от едната й страна беше прикрепен диск с цифри, а отгоре той изтегли неголяма антена.

— Малко собствено произведение — транзисторен радиотелефон — чрез едно приспособление, монтирано на служебния ми телефон, от тази кутийка мога да говоря, с който и да е телефонен пост в страната. Вярвайте, това ми служи по-добре, от който и да е пистолет. Само да звънна и… пистолети ще дотичат, колкото е нужно!

Зинаида Даракчиева не каза нищо. Останалата част от пътя изминаха в мълчание.