Александър Геренски
Седмата чаша (34)

2

— А, ти ли си? — вяло произнесе Беба, като позна гласа на Паликаров. — Надявам се, че не се обаждаш, за да ми изкажеш съболезнования.

— Трябва да те видя, Беба — някак си припряно произнесе Паликаров по телефона. — Трябва да те видя, да поговоря с тебе. И колкото по-скоро, толкова по-добре!

— Какво пък, ела! Надявам се, не се страхуваш, че духът на Коста витае наоколо и ще те подръпва за ушите.

Той не каза нищо повече и в слушалката прозвуча характерният звук. Даргова също отпусна слушалката, не седна, а се стовари на канапето и посегна към преполовената си чаша. Точно така я завари десет минути по-късно Борис Паликаров — отпаднала, с развлечен копринен пеньоар, с лошо сресани коси и с чаша в ръка.

— Как не те е срам! — рече той. Гласът му не съдържаше упрек, а само проста констатация. — Единайсет часът сутринта е, а ти вече си се натряскала!

— Не те очаквах толкова бързо, драги. Доколкото те познавам, ти не си от толкова нетърпеливите. Или днес си взел двойна доза йохимбин? Ако знаех, щях междувременно да си туря един душ.

— Помислила си, че съм дошъл за това? — възкликна гостът.

Изненадата на Паликаров беше съвсем неподправена. Изненада, в която имаше и доза възхищение. Дори изпита малко завист към тази жена, която можеше сега, днес, в това положение да мисли за това. И „положението“ не произлизаше от факта, че нямаше пълни 24 часа, откакто погребаха съпруга й — в странното тесто, от което бяха измесени тези хора, липсваше напълно онази малка подправка, която поражда угризенията или чувствата за свян и елементарен морал. Не, Борис Паликаров изобщо не помисли за вчерашното погребение. За него неподходящото „положение“ произлизаше от общата заплаха, тегнеща над главите им. И от онова, новото, което го бе подгонило да бърза така при нея.

Беба не отговори на въпроса му и сви безучастно рамене — на нея очевидно беше й все едно дали Паликаров бе дошъл за нещо друго или за това.

— Ще пийнеш ли нещо? — попита тя.

— Слушай, съвземи се най-сетне, дявол да те вземе! — кресна той. — И престани да се наливаш! — С непривичен за него рязък жест отблъсна ръката й, вече протегната към бутилката джин, после седна срещу жената и се умълча, сякаш за последен път обмисляше думите си. — Работата става от лоша по-лоша, Беба.

Тя се засмя. Беше една пиянска усмивка — крива и глуповата.

— Не виждам какво по-лошо може да стане.

Отново няколко секунди мълчание. Борис Паликаров окончателно се прощаваше с колебанията си.

— Получих анонимни писма — рече той най-сетне. — Три. Някой, изглежда, е решил да ме натопи…

Даргова спря върху него размътения си от алкохола поглед. Навярно размътен беше и мозъкът й, защото отговорът й съвсем не последва незабавно.

— Анонимни писма? И това те тревожи? — Тя отново изкриви устата си в усмивка. — Започнал си да остаряваш, Боби. Излизаш от кожата си за всякакви дребни глупости…

— Дребни глупости! — възмути се той. — Казвам ти, че някой се опитва да ме натопи!

— Анонимни писма получих и аз — рече Даргова съвсем спокойно.

От гърдите на Паликаров се откъсна въздишка на облекчение. Ако не беше погълнала толкова алкохол, тя положително щеше да забележи и въздишката, и начина, по който той облиза засъхналите си устни. И щеше веднага да разбере причината, която го бе довела при нея: Борис Паликаров бе дошъл да провери дали само той или и друг бе получил писма.

— Можеш ли да ми ги покажеш?

— Искаш да ги видиш? Не се сърди, Боби, но малко ме учудваш. Аз мислех, че двама души знаят за писмата: аз и… ти…

Намекът й беше съвсем недвусмислен. Борис Паликаров гузно отмести поглед и каза глухо:

— Давам ти честна дума, че нямам нищо общо с тези писма!

— Честната дума на Боби Паликаров. Е, няма как, трябва да повярвам… — Беба стана, с леко олюляване отиде до съседната стая, върна се и с пренебрежение хвърли някакви листове на масичката. — Ето ги!

Той грабна нетърпеливо писмата и с един поглед погълна съдържанието им. Написани с разкривени печатни букви, те гласяха: „Който се промъква бос, не носи коледен подарък“ и „Шумка шумна, заек трепна. Не беше шумка, каза заекът, а тухла“.

— Нали ти казах — подхвърли Беба, — глупости!

— И моите не са по-умни. — Борис Паликаров извади от портфейла си три плика и й ги подаде един по един. — Онзи ден получих това, вчера — това и днес това.

Без да бърза — тя очевидно не споделяше неговата тревога, — жената взе пликовете, извади писмата и ги прочете в реда, по който бяха получени: „Кралят умря. Ура, да живее кралят, ако… аз стана крал“, „Чу жабата, че подковават вола, и сама вдигна крак“, „На един — прашец в коняка, на друг — радост в душата“.

— Твоите не са чак толкова глупави — каза Беба, като му върна писмата. — Поне първото и третото ми се виждат доста ясни… Впрочем и второто. Онзи, който си е правил илюзии да замести Джордж, има прилика с жабата.

— Прилика! Прилика! — не на шега кресна Паликаров. — Каква прилика ще има, когато… — Той млъкна изведнъж. И тогава до съзнанието му достигна една мисъл, която накара лицето му да посивее. И попита на пресекулки:

— Ти… ти… само две ли… получи?

Жената отговори нехайно:

— Онзи ден и вчера. Не съм поглеждала днес в кутията. Може и трето да е дошло.

— И го казваш така… така спокойно? Иди веднага да провериш.

— Нямам намерение. Ако те интересува, иди ти. Ключовете са ей там на бюфета.

Той понечи да каже нещо, но преглътна думите си, стана и хукна навън. Когато се върна след минута, в ръцете му беше един плик.

— Ето. Не са забравили и тебе. — В гласа му имаше нескрито облекчение. — Виждаш ли? Името ти е написано със същия идиотски почерк. И никакъв адрес, никаква марка. Някой ги пуща сам по кутиите.

Богдана Даргова разкъса плика, извади писмото, прочете го и го остави на масичката. Паликаров, забравил надутите си аристократични обноски, не попита за разрешение, а веднага го грабна и прочете. Третото писмо на Беба гласеше: „Той рече — убий ме, обичам те. Тя рече — обичам те, умри.“

— И това писмо не е особено тайнствено — каза той злобно, като го остави на масичката. — Знаем кой заплашваше с убийство от любов.

Смисълът на думите му достигна твърде бавно до нейния мозък. Но все пак достигна. И я уплаши.

— Глупачка, това си ти! — продължи безмилостно Паликаров. Както често се случва при слабите характери, чуждата уплаха допринесе за възвръщане на собственото му самообладание. — Глупачка! Продължавай да се наливаш със спирт, докато онези вече мажат със сапун въженцето за врата ти…

Внезапно изтрезняла, Даргова го гледаше с широко отворени, немигащи очи.

— Какво… Какво смяташ, че трябва да направим?

— Откъде да знам! Ако знаех, щях да го направя и без тебе.

Замълчаха. По едно време Беба грабна трите си писма от масичката (Паликаров акуратно бе прибрал своите в портфейла) и ги препрочете. После скочи решително и тръгна нанякъде.

— Какво те прихвана? — подвикна й гостът.

— Отивам в милицията. Ще покажа писмата на онзи, на Геренски.

— В милицията!?! — повтори с изумление Паликаров. — Ти да не си…

— Не съм. Ще отида в милицията и ще ги покажа на Геренски. Каквото ще става, нека става!

Паликаров я познаваше. И знаеше, че щом веднъж си е наумила нещо, никакви приказки не могат да я спрат. После неочаквано си каза, че може би наглед идиотското хрумване на Беба не е чак толкова глупаво. В тези три последни дни той неведнъж си бе мислил, че когато един обикновен гражданин получи подобно анонимно писмо, той навярно го хвърля в печката и начаса го забравя. Или поне не му обръща внимание. Точно тази роля бе избрал за себе си и Паликаров. Но сега внезапно си даде сметка, че той не беше обикновен гражданин, гражданин с чиста съвест и безразличен за милицията. Тогава? Пасивното му поведение не увеличаваше ли съществуващите и без това подозрения на милицията? Не беше ли по-правилно да постъпи като Беба?

От банята долиташе шум от шуртене на вода. Макар че не беше толкова необходимо да бърза, отново подплашеният Паликаров отиде до банята, безцеремонно открехна вратата (това беше измежду незначителните подробности в отношенията между хората от консорциума) и каза:

— Ще те почакам, Беба. Ще те почакам и ще дойда с тебе.

 

 

Александър Геренски остави писмата на бюрото си и произнесе с отвращение:

— Анонимните писма явно са постоянно оръжие на прословутия консорциум. Анонимните писма и цианкалият…

Думите му всъщност бяха отправени към самия него, но Борис Паликаров сметна за необходимо да се обади:

— Някой се опитва да ни злепостави, другарю Геренски. И този някой положително е…

— Не бързайте със заключенията си — сухо го прекъсна подполковникът, който нямаше особено желание да слуша коментарите на когото и да било. После добави: — Пък и не виждам какво злепоставяне има в писмата. Няколко глупави изречения и… толкова. — На лицето му се плъзна тънка иронична усмивка. — Съвсем друго би било, ако писмата бяха адресирани до нас и в тях се подхвърляха някакви улики против вас или например… против Богдана Даргова…

Паликаров схвана намека му и гузно отмести поглед. Но тогава се обади Беба:

— Да, разбирам ви, другарю Геренски. И все пак…

— Все пак?

— Писмата безпокоят, тормозят.

— Дори и ако получателят е с чиста съвест?

— Дори! — каза жената и Геренски се запита какво всъщност имаше в гласа й — самонадеяност или наглост. — И друго нещо — продължи тя. — Мене ми се струва, че крайната цел на тези писма е ясна. Без да разбирам плана на автора им, те целят да отвлекат вниманието от него, автора и на писмата, и на двете убийства. Защото, вярвам, няма съмнение, че само убиецът е заинтересуван да отвлича вниманието на милицията по лъжливи дири.

— Искате да кажете, че — щом вие двамата сте получили тези писма — трябва да ви изключим като потенциални убийци на Даракчиев и Даргов.

— Струва ми се — каза Беба студено, — че това произлиза не от думите ми, а от самите факти. И от логиката.

Очите на Геренски грейнаха насмешливо.

— А ако един от вас е автор на писмата? Писал на другия, а после благоразумно и на себе си?

Мълчанието, което последва след тези думи на Геренски, сякаш никога нямаше да свърши.

— Е, сгрешили сме, че дойдохме — рече най-сетне Паликаров, като се размърда неспокойно и се готвеше да стане.

— Нищо подобно — отговори веднага Геренски. — Постъпихте правилно. — После запита: — Другите от компанията ви получили ли са подобни писма?

— Не зная — побърза да обясни Паликаров.

— И аз не зная — допълни жената.

Александър Геренски набра един номер по вътрешния телефон.

— Любак, нареди, моля те, за една служебна кола. Приготви се и ти. След малко излизаме. — Затвори телефона, изправи се и с това даде знак на двамата посетители, че разговорът им е свършен. — Благодаря ви за съобщението. Ще ви се обадя пак. Дотогава не предупреждавайте приятелите си нито за днешния ни разговор, нито за писмата.

Не им подаде ръка. Те, изглежда, не се изненадаха.

— А писмата? — попита Даргова.

— Можете да си ги вземете. Но не ги унищожавайте. Не е изключено да потрябват.