Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Деница Минчева (2014)
Разпознаване и начална корекция
Деница Минчева (2014)
Допълнителна корекция
Дон Кихот (2014)

Издание:

Александър Геренски. Седмата чаша

Държавно военно издателство, София, 1970

Редактор: Христо Минчев

Коректор: Николай Николаев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Асен Старейшински

История

  1. — Добавяне

Шеста глава
Дон Кихот и великаните

1

— Какво се умълча? — запита Александър Геренски. — Обикновено двайсет души не могат те наддума, а сега…

— Че какво ли да кажа, другарю подполковник? — кисело се усмихна Смилов. — Изгледът ви съвсем не поощрява словоохотливостта.

— Бих искал да видя онзи — измърмори Геренски, — който днес на мое място би имал по-приветлив вид. Какъв е видът ми според тебе?

— Да говоря ли откровено, другарю подполковник?

— Хайде, хайде. Изплюй камъчето.

— Изглеждате като Дон Кихот, тръгнал да се сражава с вятърни мелници, а налетял на истински великани…

Въпреки огорчението, натрупано в душата му, Александър Геренски намери сили да се засмее.

Този разговор се водеше същата вечер в кабинета на Геренски в управлението. Впрочем преди това „Какво се умълча?“ на подполковника, никой от двамата не бе проговарял почти час. Бяха мълчали — всеки погълнат от собствените си мисли и всеки по своему преживявайки днешния неуспех. Смилов седеше със свити рамене и с ръце между краката, с поглед вторачен в килима. Геренски се разхождаше, накуцвайки, по обичайния си маршрут в стаята, сумтеше, палеше цигара от цигара и не се опитваше да скрива лицемерно настроението си. Той се засмя с онзи нездрав смях, който се поражда понякога посред тежките преживявания. После седна срещу помощника си и лицето му стана пак мрачно и напрегнато.

— Ти рядко си казвал по-сполучлив каламбур, Любак. Уви, имаше право. Аз забравих или недооцених, че срещу нас са истински великани.

— Всъщност великанът е един, другарю подполковник.

— Да, прав си, великанът всъщност трябва да е един. Но за съжаление останалите от компанията…

— Вятърните мелници — вметна Смилов.

— … са от порода, която не позволява на „х“ или „у“ да се постави етикет „вятърна мелница“ и да се отметне от списъка. — Геренски затисна угарката си в пепелницата и машинално извади нова цигара от пакетчето. — Ние направихме грешка, Любак…

— Тази вечер, след днешния следобед, подобно признание е много лесно да се направи, другарю подполковник — въздъхна младият човек.

— Лошо ме разбра. Не говорех за днешния ни неуспех. Грешката ни е по-голяма и ако може така да се каже, по-генерална. Виждаш ли, Любак, ние вече дни наред се лутахме, мятахме се от диря на диря, залитахме по всяка призрачна уловка, която той, великанът, или някоя от вятърните мелници ни подхвърляха. За какво употребихме ние последните дни? Какво преследвахме и с днешния следствен експеримент?

Тези въпроси Геренски зададе всъщност на себе си, но помощникът му побърза да отговори:

— Учудвате ме, другарю подполковник. Какво сме правили последните дни, какво сме целели с експеримента… Отговорът на тези въпроси е съвсем ясен.

— Именно тази яснота ни доведе до задънената улица, Любак — поклати глава Геренски.

— Моля да ме извините, но не съм на вашето мнение. И не смятам, че усилията ни са били напразни, че сме пропилели времето си. Днес ние имаме почти точна представа за консорциума, почти пълна характеристика на заподозрените и…

— И не почти — прекъсна го подполковникът, — а един цял–целеничък труп, не забравяй това. Още един труп! И причината е само в грешния ни подход, Любак. Като не се съобразихме с това, че срещу нас стои един истински великан на престъпността, ние се поддадохме на съвсем елементарна логика и тръгнахме да търсим кой може да е убиецът на Георги Даракчиев.

— И смятате, че това е грешка? Та на нас държавата ни плаща именно за това!

— Остави остроумниченето, Любак — нервно рече Геренски. — И не се прави, че не ме разбираш. Ние сгрешихме, разбира се, не в целта, а в метода. В пътя! Кой може да е убиецът на Даракчиев — повтори той, като направи усилие да се овладее. — Да вземем днешния експеримент. Какво ни донесе той? Какво доказахме? Че всеки от прословутата компания може да е извършил убийството. Тоест същото, което знаехме още в началото. И го доказахме така „блестящо“, че…

Той не довърши. Запали цигарата, която от няколко минути държеше между пръстите си, стана и отново се заразхожда. Смилов благоразумно не наруши хода на мислите му.

— А ние трябваше да тръгнем по друг път, Любак — продължи Геренски, когато най-сетне отново зае мястото си срещу капитана. — Трябваше да определим кръга на заподозрените и тогава да се опитаме да докажем кой от тях не може да е извършил убийството. „Методът на изключването“ — както пише в книгите.

— Първата част от тази задача е вече зад гърба ни, другарю подполковник. Заподозрените. Мога веднага да ви ги изредя.

— Да чуем?

— Много ясно: Паликаров, Даргова, Жилков и Средков. Мисля, че за невинността на двете момичета няма спор.

— Няма спор и за Коста Даргов — кимна Геренски. — Със смъртта си той доказа, че не е убил работодателя си.

— Между нас казано, никога не съм гледал на Даргов като на възможен извършител, другарю подполковник. Съгласете се, че той би имал нужда от приказната „шапка-невидимка“, за да проникне във вилата и да сложи отровата в прословутата седма чаша.

— Ето, инерцията продължава да те влече, Любак. Думите ти всъщност са ровене в проблема, дали Коста Даргов може или е могъл да извърши убийството. Дали е имал практическата възможност да го извърши. Трябва да скъсаме с този прекалено елементарен подход, Любак. Щом се съгласихме, че убийството е извършено не от вятърна мелница, а от истински великан, ние трябва да приемем, че великанът разполага с приказни сили, включително и „шапка–невидимка“.

— И в такъв случай, какъв трябва да бъде новият ни подход?

Александър Геренски тъжно сви рамене.

— Драги приятелю, бих искал да имах готов отговор на този въпрос. — Той помълча малко, после добави тихо: — И все пак…

— И все пак? — с надежда попита Смилов.

— Ти имаш голяма слабост към латинските сентенции, нали? — пошегува се подполковникът.

— О, това е всеизвестно! — отрази шегата младият капитан. — При случай мога да кажа почти без грешка „In vino veritas“.

— Тогава научи още една: „Is fecit cui prodest“. Тя може да се преведе приблизително така. „Направи го, когото това ползува“. Мъдра мисъл, Любак! Щом почваме всичко отначало, нека тя да бъде ръководното ни правило. Поне докато намерим по-добро.

— Нищо няма да излезе от това, другарю подполковник — разочаровано въздъхна Смилов. — Всеки един от четиримата, които ви изредих преди малко, е имал основание, вътрешна подбуда или полза — наречете го както искате, — за да желае смъртта на Даракчиев. Паликаров: случката с момичето, завист за положението и доходите на Даракчиев, досада от вечната роля на „втора цигулка“. Даргова: засегната чест…

— То пък една чест! — вметна Геренски.

— … оскърбление, желание за мъст. Жилков: злоба за отнетия дял от печалбата, апетит за по-голямо богатство, намерение да застане начело на консорциума. Средков: прикриване на едно престъпление с второ престъпление.

— Не възразявам. Но нима с тези четиримата се изчерпва броят на хората, които са извлекли полза от смъртта на Даракчиев?

— От онова, което знаем за характера му, те може да са неизброими, другарю подполковник. И е почти невъзможно да ги открием всичките.

— Но затова пък знаем със сигурност други двама: Коста Даргов и Зинаида Даракчиева. Той очевидно е страдал от небезоснователна ревност, а на нея спокойно е могъл да й дотегне развратният живот на нейния съпруг. — Смилов не възрази, само направи една гримаса, която не остана незабелязана за началника му. — Виждам, не си доволен. И ти се иска да повториш, че „нищо няма да излезе от това“.

— Струва ми се, че и вие не вярвате онова, което казахте, другарю подполковник. За Коста Даргов признахте преди малко, че със смъртта си…

— Така е. Даракчиев и Даргов бяха убити от една и съща ръка.

— А Зина има желязно алиби: летувала е на Златни пясъци, вечерта е била с компания в някакъв ресторант, пристигнала в събота сутринта със самолета, изпратената от нея телеграма дошла в часа на убийството…

— Всесилието на великана, Любак! — припомни Геренски. — Провери алибито на Даракчиева, пардон, на Зина, както я наричаш ти. Провери го и — ако то се докаже, — ние ще сме направили първата крачка по „метода на изключването“. Но ако не се докаже, тя наистина ще влезе в моя списък на заподозрените. И как иначе? Тя има полза от смъртта на Георги Даракчиев, тогава е била във вилата, макар и не в часа на смъртта.

— Ще го проверя, другарю подполковник. Но, честно казано, не вярвам да изскочи заек от този шубрак…

Те отново помълчаха. И отново тишината бе нарушена от Геренски:

— Сега ми се мярва и още едва мисъл, Любак. Пак по правилото „Is fecit cui prodest.“ Кой имаше полза от смъртта на Даргов?

— Не са ли пак същите четирима?

— Липса на логика, капитане. Опитай се да мотивираш желанието им да убият Даргов, както това направи преди малко по повод смъртта на Даракчиев, и ти ще удариш камък. Не, Любак. В този случай полза от убийството е имал само един. И той е… убиецът на Даракчиев.

Отново — за кой ли път тази вечер? — Геренски се изправи и като леко провличаше крак, се заразхожда възбудено из кабинета си.

— Дори мога да ти кажа мотива на това второ убийство, Любак. Даргов загина, понеже знаеше кой уби Даракчиев.

— Знаеше?

Знаеше! Спомням си една любопитна подробност. Подробност, на която на времето не обърнах достатъчно внимание. С Даргов аз се запознах в дома на Зинаида Даракчиева. Отидох при тях само минута след като той е доверявал на жената, че знае кой е убиецът на нейния съпруг. Тогава Даракчиева ми предаде тези негови думи. И аз не пропуснах да го попитам.

— А той?

— Той се смути, после назова името на Атанас Средков. Спомена го, но само като подозрение. И изобщо го направи по такъв начин, че аз отминах с безразличие самия факт. А Даргов наистина е знаел, Любак. Знаел е и затова сподели съдбата на Даракчиев!

— От този факт произлизат две хипотези, другарю подполковник. Първо, ако Даргов е казал истината, тогава извършителят на двете убийства е Атанас Средков. Тук заслужава да си припомним и нападението върху Богдана Даргова… Второ, ако Даргов се е измъкнал от въпроса ви с една лъжа, в такъв случай Атанас Средков е невинен.

— Съществува и едно „трето“, което праща по дяволите твоите първи две хипотези, Любак. Твоето „второ“ има пред вид, ако Даргов е знаел, но е скрил убиеца зад името на Средков. А ако в действителност не е знаел?

— Но, другарю подполковник, вие току–що…

— Зная, Любак, зная. Исках само да ти подчертая как всичко в този случай е объркано и несигурно, как липсва здрава опорна точка, на която човек да стъпи с двата си крака и да действува по-нататък.

— В такъв случай какво трябва да предприемем?

— Отново ще кажа, че бих дал какво ли не, за да имам готов отговор на този въпрос. — Геренски сви рамене. — На първо време провери алибито на Зинаида Даракчиева. И двамата знаем, че тази проверка няма да ни донесе нищо, но…

— А на второ време, другарю подполковник?

— Да легнем и да се наспим, Любак. Една мъдра поговорка — бъди спокоен, тя е арабска, а не латинска — твърди, че нощният сън дава добри съвети. Какво пък, да опитаме…

 

 

Към два часа следобед на другия ден Любомир Смилов влезе в управлението, като носеше в една ръка сакото си (днес августовската жега беше направо нетърпима), а в другата — голяма пътна чанта. Той изкачи стълбището, дори не се отби в своята стая, а направо се упъти към кабинета на Геренски, почука, дочака да чуе познатото „да“ на началника си и влезе. Още първият поглед подсказа на капитана, че Александър Геренски не беше послушал собствения си съвет — изморените му очи, сините кръгове около тях и небръснатите бузи издаваха, че подполковникът не беше лягал тази нощ. А измачканите дрехи и петната от мастило по ръцете му подсказваха, че безсънната нощ беше преминала в неспокойни разходки и работа. Но въпреки отпечатъка на умората на лицето на своя началник, Смилов забеляза и някакви неопределими белези на вътрешно доволство.

Когато Смилов влезе, в кабинета освен Геренски се намираше и лейтенант Колев. Той стоеше прав до бюрото, държеше някаква папка и очевидно се готвеше да си тръгне.

— Разбрах всичко, другарю подполковник — каза Колев, като прибра с привично движение петите си. — Ще бъде изпълнено навреме и точно според указанията.

— Надявам се, Колев. Имам вяра във вас и затова ви избрах за тази твърде деликатна задача.

— Свободен ли съм, другарю подполковник?

Геренски кимна и лейтенантът излезе.

Както ставаше между тях в отсъствието на други хора, Любомир Смилов не дочака покана и шумно се тръшна в едно кресло. Началникът му го изгледа с любопитство, помръдна комично носа си и рече:

— Долавям миризма на сол и водорасли…

— Вашето обоняние може да посрами всеки служебен пес!

— Долавям и още една миризма. Май на наказание…

— Наказание?!

— За неизпълнение на заповед, другарю капитан. Не получихте ли снощи нареждане да се отправите веднага в леглото?

Гласът на Геренски звучеше строго, но с онази престорена строгост, която капитанът добре познаваше. И затова подхвърли:

— Нека този път наказанието да бъде една от тайните ви бутилки, другарю подполковник. Заслужил съм я, честна дума!

От хладилника, вграден в стенния шкаф на кабинета му, Александър Геренски извади две бутилки газирана минерална вода, напълни две чаши и седна срещу помощника си.

— Е, разправяй! — подкани го той.

Смилов изпразни чашата си и млясна с език — този звук можеше да означава и удоволствие, и съжаление, че питието не беше друго.

— Изобщо не трябваше да заговаряте за наказания, другарю подполковник. Всъщност не съм направил нищо друго, освен да последвам примера на началника си, а това, както е известно от уставите, е похвална инициатива. С една дума — бях във Варна, другарю подполковник.

— Това вече го отгатнах по миризмата — изсумтя подполковникът.

— Помислих си, че ще бъде много дълго и широко да запознавам варненските колеги със случая. Затова снощи яхнах последния самолет и се върнах сега, преди половин час.

— И какво откри във Варна?

— Че гражданите на народната република си живеят екстра и че са далеч от мисълта да затормозват съзнанието си с разни калиеви цианиди и прочие коварни подправки. Живеят си и единствените им кахъри са облаците, вълнението, градусите на водата и опасностите от венерическо естество…

— Добре, добре — изсумтя отново Геренски. — Минавай вече по същество.

— Накратко казано — ядец! От този шубрак наистина не изскочи заек. И ако позволите един съвет, вземете молива и във вашия фамозен „списък на заподозрените“ теглете дебела черта върху името на Зина Даракчиева.

— Изглеждаш много сигурен.

— Наистина много сигурен, другарю подполковник. Задачата беше да се провери алибито на Даракчиева от четвъртък вечерта до петък вечерта, нали? Е добре, нейното алиби е повече от желязно — хромирана стомана или нещо от този род.

— По-точно?

— Да определя по-точно метала ли? — засмя се Смилов.

— Позволи ми да го определя сам, след като науча повече за алибито. Казваш, че не е възможно да е прескочила до София между 19 часа в четвъртък и 19 часа в петък?

— Напълно невъзможно. Една дузина нейни приятели, които са съставлявали постоянната й компания, установиха алибито й.

— Как? Компанията й е още там, така ли?

— Бъдете спокоен за тях, другарю подполковник. Това са все хора, които прекарват юли и август по най-скъпите курорти на море, а февруари — на ски в планините. Знам какво мислите сега. Вие се питате: „Може ли да се вярва на такива хора.“ Ако съм прочел вярно мислите ви, почерпете ме още една чаша минерална вода.

Геренски мълчаливо напълни чашата му.

— Имайте пред вид, че техните показания бяха проверени и допълнени от цял сонм странични хора; толкова, колкото един млад и енергичен мъж като мене — Смилов се престори, че не чува многозначителното покашляне на подполковника — може да издири и разпита за дванадесет часа. И така, Зина Даракчиева е била през въпросните 24 часа неотлъчно на Златните пясъци. От седем до осем вечерта в четвъртък е била под грижите на най-добрата местна фризьорка. В девет, съответно преоблечена и докарана, отишла с компанията в бара „Колибите“. Едно във висша степен приятно заведение, другарю подполковник, препоръчвам ви го от сърце. Почти като луксозните салони на Пакето кебапчията… Компанията останала там до три часа сутринта. Слезли заедно до хотелите (защото „Колибите“ са малко извън Златните пясъци) и тогава им хрумнало да се окъпят в морето. Тук ми се стори, че не дочух да са си взели бански костюми, но реших да се пиша демократичен — в края на краищата аз не съм стар като някои мои началници! — и не задавах неделикатни въпроси. Свежи и бодри, те се прибрали по стаите си към четири часа. А в девет били пак заедно на плажа.

— И, хм, Зина?

— И тя. Била е с тях около час, час и половина, после отишла на евин плаж — това, знаете, сега е модерно, — но оставила дрехите си при тях. Някъде към четири часа следобед се върнала. Повечето от членовете на компанията се прибрали да спят по стаите си, но Зина, заедно с още две жени и един мъж, предпочели да спят на плажа. И наистина му дръпнали един здрав сън на праведници до към шест и половина, когато приключили деня с нова баня в морето.

— Значи не е била с компанията между четири и девет сутринта и между десет и половина и четири през деня.

— Тази аритметика е толкова проста, че беше в кръга и на моите възможности — с комична обида рече Смилов. — Заекът не изскочи и от този шубрак, другарю подполковник. Проверих на летището. Първият самолет в петък сутринта е трябвало да излети в шест и двадесет, но поради някакви причини се е забавил докъм осем. Алибито се потвърди и за през деня. Зина наистина е била на евиния плаж. Една от прислужничките там си спомня, че й направила някаква дребна услуга, за което получила тлъст бакшиш. А в два часа следобед Зина прескочила за малко до пощата, за да подаде телеграмата, която се намира в папката на бюрото ви.

— Взе ли оригиналната бланка?

— Ето я. — Смилов извади един син лист от чантата си. — Направих нещо повече. Както може да се очаква от интелигентност като моята, аз акуратно сверих почерка. Написана е собственоръчно от Зина, а чиновничката е отбелязала точния час на подаването: два и десет минути. — Любомир Смилов се ухили широко. — Какво, май изкарах една черпня, а?

— Така е Любак. Заслужи едни кебапчета при Пакето, няма спор. И да ти кажа искрено, с радост ще те почерпя. Един заподозрян по-малко — това в объркано дело като „случая Даракчиев“ е все пак нещо! Знаеш ли, в известен смисъл нашата работа прилича на археологическата. Понякога с археолозите става така. По някакви причини — исторически сведения или нещо подобно — те имат основание да смятат, че на това и това място ще се намери примерно град или древен храм. Отиват и копаят. Ако го намерят — отлично! Но ако не го намерят, няма загуба, а пак печалба: установили са, че това историческо сведение е невярно. Е, разбира се, по-приятно е, когато се намери златна статуя, но все пак… Такъв е и нашият случай — щеше да е добре, ако Даракчиева е идвала в София в този фамозен петък. Но щом си установил обратното, ние пак сме на печалба. Защото по-нататък няма да се занимаваме с нея и ще съсредоточим вниманието си върху останалите.

За малко се възцари тишина. Смилов изпитателно наблюдаваше началника си.

— Какво ме гледаш толкова? — рече Геренски, когото този поглед сякаш бе започнал да смущава.

— Питам се на какво се дължи повишеното ви настроение, другарю подполковник. Не ми казвайте, че е поради доказаното алиби на Зина Даракчиева. Доколкото ви познавам, тази вест по-скоро би трябвало да ви разочарова, защото прати по дяволите една ваша хипотеза. А вие…

— Пиша ти шестица по наблюдателност, Любак. За наблюдателността и логиката. Доброто ми настроение, разбира се, не се дължи на алибито на Даракчиева, въпреки дългата тирада, която ти изпях преди малко.

— Може би сте открили нещо по време на отсъствието ми? — с надежда попита капитанът.

— Ако под откритие разбираш някаква солидна диря, отговорът ми за съжаление ще е отрицателен.

— Тогава?

— Открих нещо много по-важно — какво трябва да предприемем ние. Ти вчера ме сравни с Дон Кихот, Любак — със странна усмивка произнесе Геренски. — Тази нощ аз реших, че трябва наистина да стана Дон Кихот. Но един Дон Кихот умен, находчив, предвидлив.

— В такъв случай няма да бъдете Дон Кихот — тихо се обади Смилов, но Геренски не обърна внимание на репликата му и продължи:

— Дон Кихот и вятърните мелници! Разбираш ли къде е проблемът? Пред Дон Кихот са няколко вятърни мелници, но една от тях е всъщност прикрит великан. Ако аз предизвикам вятър, мелниците — истинските вятърни мелници! — ще завъртят крилата си. И ще остане неподвижен само великанът.

— Бях чувал — все така неуверено го прекъсна Смилов, — че който сее вятър…

— Този път бурята ще пожъне великанът, Любак! — с непоколебима увереност възрази Геренски.

— И все пак дали не ще бъде по-добре да вземете два–три дни почивка, другарю подполковник?…