Александър Геренски
Седмата чаша (2)

2

Когато звънецът извести идването на втория гост, Георги Даракчиев прекоси входното антре и излезе от вилата. Пред външната врата стоеше посивял човек, на вид попрехвърлил петдесетте. Всичко у него беше сиво — протритият му костюм, връзката, захабената от многократно пране риза, прашните обувки, умореното лице, всичко. Той се оглеждаше нерешително, сякаш се колебаеше дали не трябва да се върне. Домакинът реши, че и този посетител не заслужава особена почит и подвикна отдалече:

— Влезте, хм, другарю Средков. Влезте. Вратата е отключена.

Гостът влезе, акуратно затвори дворната врата след себе си и тромаво провлече крака по застланата с големи плочи пътека към сградата. Макар че беше средата на август, ръката му, като стисна топлата десница на Даракчиев, беше студена и безжизнена.

Той последва домакина и по неговите стъпки стигна в хола. Тук обстановката го стъписа — за миг му се стори, че е попаднал в палат, така богато беше всичко. А мисълта, че може да нагази със старичките си евтини обувки по този два пръста дебел персийски килим, му се видя направо абсурдна. Средков колебливо заобиколи килима и сковано се отпусна във фотьойла, който Даракчиев му посочи. Цяла дълга минута никой не проговори; те мълчаха и се изучаваха с поглед — от едната страна самоувереният и елегантен Даракчиев, господар и на чувствата си, и на тази чудесна вила; от другата — сивият Средков, живо олицетворение на ежедневието, смутен и объркан, сякаш внезапно дерайлирал. „Човек убит от бога, който не чака нищо от хората“ — определи го за себе си Георги Даракчиев.

Пръв наруши мълчанието гостът:

— Другарю Даракчиев, защо ме поканихте днес тука? — Гласът му, сипкав и глух, напомняше за гърло на човек, който три дни не е пил глътка вода.

Домакинът искрено се забавляваше: тук се играеше на котка и мишка и на него бе отредена ролята на котката… Той се престори на изненадан:

— Днес организирах един малък коктейл–парти…

— Какво? — прекъсна го Средков. — Какво сте организирали?

— Кок–тейл–пар–ти — повтори Даракчиев. Този човек наистина го забавляваше. — Малка приятна среща с интимни приятели. Ще хапнем, ще пийнем по чашка, ще побъбрим… Мислех, че за вас ще бъде приятно да прекарате тази вечер между нас. Затова ви поканих.

— Ние се познаваме много отскоро, като именно вие настойчиво търсехте това познанство. А приятелите ви изобщо не ги знам.

— Не се безпокойте, Средков. Те са все, хм, добри момчета… и момичета. Ще се сприятелите и ще прекарате чудесно, обещавам ви.

За втори път настана тишина. Атанас Средков очевидно не прие обяснението и остана затворен, резервиран, леко настръхнал.

— В такъв случай ще си ходя — рече най-сетне той. — Нямам желание нито да се запознавам с приятелите ви, нито да участвувам във вашето хапване и пийване. — Той се изправи. — Довиждане, другарю Даракчиев. Трябваше да ме предупредите още вчера, когато ми отправихте поканата.

Георги Даракчиев не помръдна. Само веждите му се издигнаха нагоре в две иронични дъги. Без да повишава глас, той каза:

— Искате ли да сключим един бас, Средков? Обзалагам се, хм, на една голяма боза, че вие ще останете.

— Изглеждате много сигурен в това.

— Както виждате, рискувам цяла боза. И то голяма. — Даракчиев внезапно изостави снизходително–приятелския тон и рече сухо: — Седнете!

Това вече не беше покана, това беше заповед. Изведнъж загубил изкуственото си самообладание, Средков вдървено седна.

— Ще ви разкажа една малка приказка, Средков. Малка позната приказка. Заглавието й е: „Митничарят, който имал нужда от пари“. — Даракчиев с удоволствие забеляза как заглавието на приказката в един миг прекърши госта. И продължи с по-голяма охота: — Имало едно време един митничар, Средков. Той криво–ляво си гледал работата, служел за пенсия, както се казва, получавал своите стотина лева на месец. Наглед всичко си имал, само едно му липсвало: пари. Дявол да го вземе, та на кого ли не липсват пари днеска? И ето че веднъж — това станало преди точно осемнадесет дни — този митничар не устоял на изкушението и „бръкнал в меда“. Срещу кръглата сумичка от петстотин лева той затворил едното си око и позволил на някакъв чужденец да внесе куфар, без да го прегледа. А е трябвало, трябвало е! Нещо повече. Митничарят затворил и другото си око и съставил иначе напълно редовен документ, с който дал благословията си на контрабандата.

— Можете ли да го докажете? — с треперещи устни запита Средков.

— Мога, мога. И не само това мога. Най-хубавите приказки, както знаете, са… арабските, в които става дума за страшни работи, за отрови… Надявам се, че ме разбирате, че не е нужно да се впускам в повече подробности. Или…

Средков се беше вторачил в Даракчиев и в стъкления му поглед не можеше да се прочете какво мисли, дали въобще може да мисли в този момент.

— А пропо, стана дума за доказване, ако се не лъжа — продължи равнодушно Даракчиев. — Обикновено приказките не се доказват, драги митничарю, дори арабските, но този път съдбата, изглежда, е решила да направи изключение. Притежавам магнетофонен запис на разговора ви с чужденеца, фотокопие от издадения от вас документ и писмена декларация на вашия, хм, контрагент за истинското съдържание на неговия куфар. — Гостът сякаш се готвеше да скочи напред, затова Даракчиев го спря рязко: — Останете на мястото си. Никакво насилие няма да ви помогне. Първо, много се съмнявам дали сте по-силен от мене. Второ, зад тази стена е един приятел, който по една моя дума не би се поколебал да смени екстериора ви до неузнаваемост. Трето, насилието няма да унищожи документите, които съм оставил на сигурно място. Така че да се върнем на приказката.

— Не можех да не го направя — почти проплака Средков. — Парите ми трябваха за…

— За съжаление съдиите, знаете, не са много любопитни, пък и не страдат от излишна сантименталност. Ще ви кажат просто и ясно, че сте нарушили половин дузина текстове на закона, Средков. Аз ще спомена само членовете 311 и 301, алинея втора, от Наказателния кодекс. Точно така — за съставяне официален документ с невярно съдържание и за подкуп. Надявам се, че ги знаете. Те могат да ви гарантират безплатна държавна квартира поне за пет години.

— Ако намеря и ви дам тези петстотин лева, ще се съгласите ли да…

— Вие се проявявате в много лоша светлина, драги митничарю. Мислех ви само за несръчен престъпник, а вие сте били и кръгъл глупак. — Даракчиев извади ръката си от джоба. В нея държеше дебела пачка двадесетолевки. — Това са парите, които нося ей така, за харчлък. Вярвате ли, че ще ме съблазните с вашите калпави петстотин лева?

— Тогава какво искате от мене?

— Да бъдете умен. — При тези неочаквани думи, произнесени почти любезно, Средков вдигна глава. — Да, да бъдете умен и да се научите да печелите пари.

Гостът отново клюмна. И повтори глухо:

— Какво искате от мене?

— Ако трябва да ви отговоря с една дума, тя е: подчинение. Точно така, Средков. От вас искам подчинение. — Даракчиев се оживи, приведе се леко напред и заговори убедително: — Няма защо да крия, от вас ще искам и друг път да си затваряте ту едното, ту другото око. Бъдете напълно спокоен — нито веднъж няма да ви поставя в опасна ситуация, няма да рискувам нито живота ви, нито служебното ви положение. Разбирате ли, и едното, и другото са ми нужни. На мене! Вие ще се подчинявате на нарежданията ми, срещу което аз ви гарантирам месечен доход не по-малко от петстотин лева. Истинският размер ще зависи от вас самия. — Даракчиев се засмя: — Ние, знаете ли, работим по новата стопанска система и който се труди повече и по-добре, получава повече. Помислете, Средков. След десетина години вие ще се пенсионирате. Тогава ще имате просторен, чудесно обзаведен апартамент, кола последен модел и сметка с много нули в десека–то. Тогава нашето малко дружество ще отпадне от само себе си и вие ще имате едно-единствено задължение — да изживеете старините си по-дълго и по-добре. Примамлива перспектива, нали?

— А ако откажа?

— Удвоявам облога: басирам се на цяло кило боза, че няма да откажете, Средков. Направете една проста сметка. Какво е за предпочитане: петстотин лева месечно и спокойни и безгрижни старини или пет години в затвора?

За трети път днес Атанас Средков замълча. По-сив и по-незначителен от всеки друг път, той остана прегърбен, грохнал, със свити рамене. В един миг в очите му блесна див, безумен огън, понечи да скочи, но веднага разбра безсмислието на това, което му бе хрумнало. Пламъкът угасна, преди да вдигне глава, избърса челото си с опакото на ръката и изговори тихо:

— Можете ли да ми услужите с един аспирин? Боли ме глава.

Георги Даракчиев разбра, че е извоювал победа. Това не го зарадва — всъщност той нито за секунда не се бе съмнявал в нея. Без да каже дума, той донесе лист оригинален Баеров аспирин и чаша вода, почака госта да погълне хапчето и едва тогава рече:

— Минете в кабинета, Средков. Там има канапе. Можете да полегнете за половин час. Ще ви повикам, когато се съберат гостите.

Той вече мислеше за по-неприятния разговор, който му предстоеше тази вечер с Беба Даргова. „Дано да не се разциври!“ Георги Даракчиев ненавиждаше сълзите. Особено женските.