Александър Геренски
Седмата чаша (21)

9

Пакето кебапчията им сервира вечерята. Една интересна вечеря: две кебапчета и бутилка бира за Любомир Смилов и пет кебапчета с една оранжада за Геренски.

— Хм, разбирам, защо така често се отбивате тука — засмя се Смилов, след като многозначително помириса чинията си. — Тази миризма може да възкреси и мъртвец…

Но повече не говориха. Беше известно, че за Александър Геренски яденето представлява своеобразно свещенодействие, което той не нарушава с нищо, дори и със сладки приказки. И наистина младият човек на бърза ръка „омете“ своята чиния, докато Геренски яде още дълго след него. Дълго и с нескрито удоволствие. Когато най-сетне свърши, той плати сметката и двамата излязоха навън.

Беше топла и ласкава лятна вечер. Нощта прихлупваше столицата под тъмния си похлупак, само там, далеч на запад, хоризонтът леко светлееше. Улиците бяха пълни с народ — децата приключваха игрите си под уличните лампи, мъже и жени се разхождаха бавно и някак унесено, възрастни хора стояха пред вратите на къщите и разговаряха полугласно, а тук–там по тъмните ъгли се целуваха влюбени…

Двамата мъже не говореха. Поддали се на очарованието на вечерта, те крачеха мълчаливо, всеки погълнат от собствените си мисли. Така един до друг прекосиха някакви улици, влязоха в градинката при „Майчин дом“ и след като търсиха дълго, заеха една свободна пейка.

Геренски взе цигара и драсна клечка кибрит. В светлината на малкото пламъче можеха да се видят по лицето му умората и загрижеността. Известно време пуши мълчаливо и съсредоточено, като че ли цялото му внимание беше насочено към тънката струя дим, която се издигаше от цигарата. После изведнъж каза:

— Най-лошото е, драги Любак, че животът не прилича на романите. Да, да, лошо са подредени нещата, особено в нашата работа. Ето, ако животът приличаше на романите, вече щяхме да имаме изградена стройна хипотеза, където всяко нещо щеше да бъде на мястото си и за нас щеше да бъде отредена ролята по възможност най-ефектно да заловим престъпника. Уви, действителността е къде–къде по-сива и по-печална. Интуицията ми подсказва, че убиецът на Даракчиев е между тези четири–пет души, които с тебе наричаме заподозрени. Това наглед е наш коз — виждаш ли, между осем милиона българи и още един милион гости от чужбина ние имаме да работим само с пет души. Лесно, нали? Пък като се замислиш, задачата изведнъж става прекалено сложна.

Той извади нова цигара и я запали от първата. После хвърли угарката на земята и грижливо я настъпи с тока си.

— Обикновено в по-заплетените случаи ние сме затруднени от това, че няма върху кого да съсредоточим подозренията си. Намерен убит човек в планината — иди го търси кой е, пък после и кой го е пречукал! Тук, в тази идиотска театрална постановка…

— Театрална постановка? — прекъсна го Смилов. — Какво искате да кажете, другарю подполковник?

— Та не е ли като театрална постановка? Събрали се шест–седем души, всичките от кол и въже, чукнали се с чашите и един се проснал на земята. Убит. Съвсем като в театър, и то не някой от най-реномираните. Сякаш авторът на пиесата и режисьорът са се боели от много персонаж, който ще излапа скромните им финансови резерви. И какво? Пет души са пред нас и ние си казваме: „Един от тях е!“ И наистина всеки един от тях може да е убиецът: имал е основание да желае убийството и достатъчно време, за да го осъществи. Но кой от петимата е бил? Спрямо кого да постъпим според класическото „В името на закона“? Къде са червилото от устни, пепелта от цигара, отпечатъците от подметка, които толкова се нравят на авторите?

— Някога е било лесно — въздъхна с комична тъга Смилов. — Пет ли са заподозрените? Само пет! Пипнеш ги, поразпъваш ги на съответните колела, после за разнообразие ги постягаш с железните обувки и…

— И в нашия случай — и петимата се признават за виновни. Пък тогава почвай всичко отначало. Ще ти направя едно признание, Любак. „Случаят Даракчиев“ ме засяга особено дълбоко. Не само с факта на престъплението. Има и друго, което ме шокира като гражданин на тази страна, като член на това общество. Убитият и заподозрените аз не случайно нарекох „събрани от кол и въже“. Те са наистина такива — хора тъмни, нечисти, вулгарни, а по моему — излишни. Антисоциални типове. И тук идва онова, което ме дразни и оскърбява като гражданин. Тези типове живеят в невероятно охолство, притежават в български измерения несметни богатства, имат абсолютно всичко, което животът може да им предложи. Не, те не се задоволяват с дребни мании по магнетофони или телевизори. Това за тях е играчка… Докато тази вечер хиляди честни и отрудени хора ще размишляват със загриженост над дребните си финансови проблеми — костюмът окъсял на момчето, нови учебници и ученически престилки за децата, трябва да се намери вече по-свястна квартира — тази шепа антисоциални типове, които не допринасят и една клечка кибрит за обществото, тънат в охолство, ширят се в приказни апартаменти, возят се на свръхлуксозни коли, чудят се къде да похарчат парите си и какви нови удоволствия да си доставят. Разбираш ли ме? — попита Геренски. И сам си отговори: — Допирът до тези хора ме омърсява и угнетява, кара ме вътрешно да негодувам. И прави задачата ми още по-трудна…

Те се умълчаха. Някаква весела младежка компания премина край тях, като си тананикаше тихичко и си пригласяше с китари. Почакаха песента им да заглъхне, после Смилов каза:

— Всеки има своята Голгота, както казал не знам кой си. — Той имаше желание да се пошегува, но усети, че не успя. И продължи сериозно: — Угнетява или не, работата си е работа. И трябва да я докараме до края. Преди всичко трябва да изясним произхода на огромните им доходи. Струва ми се, че там се крие заекът. Чрез тях ще проникнем в тази превъзходна компания, ще разкрием вътрешните им взаимоотношения.