Александър Геренски
Седмата чаша (17)

5

Коста Даргов не позвъни от дома си. Не се възползува и от телефонната будка на ъгъла, която се виждаше от спалнята им. Той извървя няколкостотин крачки с приготвена в ръка монета от две стотинки. Разговорът му продължи не повече от минута. След това се отправи до най-близката трамвайна спирка. Той, който притежаваше спестовни книжки едва ли не във всички райони на ДСК, се поскъпи да спре някое от минаващите таксита и предпочете бавната и дълга обиколка с два трамвая.

Зина Даракчиева беше сама. Тя веднага го въведе вътре. Изключителният лукс на обстановката в апартамента не направи впечатление на Даргов — това далеч не беше първото му посещение в този дом.

— Не, благодаря, няма да пия нищо — той се почувствува задължен да поясни: — Дошъл съм по работа, а имам за желязно правило никога да не пия, когато работя.

Тя изпита желание да каже, че това „желязно правило“ напълно подхожда на госта, но предпочете да не внася заядлива нотка в предстоящия разговор. После й хрумна да каже, че „правилата, както и законите са създадени, за да бъдат нарушавани“, но си даде сметка, че Даргов надали ще оцени подобна шега. Затова замълча. Едно от онези мълчания, които само подканят партньора да започне по-скоро. И Даргов наистина започна:

— Нашата малка компания е нещо доста пораздрусана. — Той захихика, сякаш беше казал някаква особена духовитост. Зина премести стола си малко по-назад — когато се смееше, от устата на Даргов хвърчеше облак от пръски. — Да не повярва човек, че милицията ще хаби толкова сили да търси убиеца на човек като Георги. Ако бяха разумни, трябваше даже да обявят публична награда за онзи, който е свършил работата.

— Предпочитам да не коментираш този въпрос — каза тя сухо. — Каквото и да е било, Георги беше мой съпруг.

Той я изгледа продължително. В малките му миши очички грееше толкова насмешка, че Зина се смути. И първа отмести поглед.

— Хайде, хайде — облакът слюнки отново излетя из устата му, — не играй на „страдуща“ вдовица. Знаеш, не ти отива. Пък и няма нужда да разиграваме номера помежду си. — Той очакваше, че Зина ще го прекъсне, но това не се случи и затова продължи: — Онези от милицията разпитваха ли те? Напоследък, искам да кажа.

— Вчера следобед. Един нов. Май че е някакъв grosse legume, „голяма клечка“, както казват французите, но не разбрах какъв е точно. Спокоен, бих казала даже муден човек, но сигурна съм, че някой от петъчната ни компания ще запомни кога е имал работа с Александър Геренски.

— Александър Геренски — бавно повтори Даргов с такъв вид, сякаш отваряше някаква папка в мозъка си и там записваше това име. — Та смяташ, че нашите петъчни веселяци ще си имат ядове с него, а?

— Сигурна съм. В края на краищата — имай го пред вид и ти, Коста. Доколкото зная, и ти си под подозрение.

Ако знаеше какво ще последва, Зина може би никога не би казала тези думи. Коста Даргов се смя пресилено дълго и шумно. Тя изчака този бурен пристъп на смях да премине и запита:

— Защо ти е толкова весело?

— Защото в действителност думите ти не се отнасят до мене. Само до мене не се отнасят, разбираш ли?

— Но в петък вечерта ти си имал неблагоразумието да се навърташ около вилата. И онези от милицията го знаят.

— Разбира се, че го знаят. Аз им го казах.

— Но при това положение съмнението много лесно може да падне и върху тебе. Защо да не предположат, че в даден момент си влязъл във вилата и си сложил отровата в чашата на Георги?

— Нека да го докажат — каза той, докато продължаваше да я гледа насмешливо. И повтори: — Нека да го докажат! Слушай, Зина, работата е много проста. Всеки от нас, подследствените, както казват другарчетата от милицията, в показанията си скри поне едно нещо. Аз не правя изключение. Да, да, правилно ме разбра — аз също скрих едно нещо. И това „нещо“ е, че аз зная абсолютно точно кой уби с една и съща чаша отрова едновременно твоя съпруг и любовника на моята съпруга.

— Ти знаеш? — Гласът й представляваше смес от любопитство, недоверие и изненада. — Извинявай, Коста, но позволи ми да се съмнявам.

— Няма нужда от високопарни извинения, Зина. И двамата знаем, че за нищожество като Коста Даргов напълно важи поговорката: „Ти го плюеш, той смята, че вали росица небесна.“ Да, аз зная кой уби, Георги Даракчиев. Говоря ти истината, не ме гледай така стреснато.

— Искаш да изкараш, че си по-голям Шерлок Холмс и от Геренски…

— Не съм никакъв Шерлок Холмс. Чисто и просто видях! Спомни си, Зина, аз бях разбрал, че в петък онези ще се събират, че Беба ще бъде там, докато аз самият не съм поканен. Не е много сложно да си представи човек какво ще става на такава интимна вечер, когато съпругът на една от жените благоразумно бива отстранен предварително. И все пак аз исках да се уверя с очите си. Даргов, безупречният служител Коста Даргов, този следобед избяга от работа и прекара много часове да слухти и надзърта по кюшетата на Драгалевци. И той видя много работи! Защото умее да гледа и защото беше там още от преди идването на Даракчиев, до отпътуването на линейката с „тленните останки“, както се пишеше едно време по вестниците.

— Да предположим, че наистина знаеш. Тогава защо не го каза на милицията?

Този път той се засмя само с очите си. И от този едновременно победоносен и подигравателен смях те заприличаха на две тесни цепнатини върху лицето му.

— Имам много причини, но ще ти кажа само две. Първо, аз се радвам за смъртта на Георги, Зина. Не ме гледай така, аз наистина се радвам. Никога не съм се примирявал с рогата си, а напоследък те истински ми дотежаха. Спомни си какво ти казвах при последния ни разговор. Да, онзи, който постави отровата в чашата на Георги Даракчиев, извърши едно благодеяние на Коста Даргов. Това е първата причина. Ето и втората. Фактът, че аз единствен — ако не се брои убиецът — зная истината около смъртта на Даракчиев, дава в ръцете ми огромна сила, Зина. И аз бих бил последен глупак, ако хвърля тази сила на вятъра.

— Не те разбирам.

— А то е толкова просто. Георги Даракчиев остави огромно наследство. Бъди спокойна, не говоря за тези вехтории — високомерно рече Даргов, като придружи думите си с жест, който обхвана цялата обстановка. — Говоря не за полога, а за самата златна кокошка. Говоря за консорциума, Зина. Той е фабрика за пари. И забележи — в тази фабрика имаше известни рискове, но най-малки бяха тези рискове за Георги, който пък срещу това обираше каймака на всяка сделка. Тази е златната кокошка, с незначителните рискове като подобаваща гарнитура, която аз искам за себе си. И ще я имам, помни ми думата.

— Нямам нищо против — каза тя спокойно. — Само не виждам какво общо имам аз с тези твои златни проекти.

— Имаш, и то много. Ти ще ми помогнеш да ги осъществя, като срещу тази помощ аз ще ти давам подобаващ процент от чистата печалба. Нали и ти, Зина, обичаш златните яйца. Ще бъдеш даже в по-благоприятно положение и от мене. За мене все пак ще съществуват известни рискове, докато ти ще получаваш само твоите дивиденти и ще се радваш на живота.

Даракчиева приготви уста да каже нещо — от острите бръчки около устата й можеше да се предположи, че това „нещо“ надали щеше да бъде особено любезно — но не успя да продума. Прекъсна я звънецът на входа. Зина излезе и Коста Даргов я чу да говори по домофона. Когато се върна в стаята, на лицето й бе отпечатано странно изражение.

— Александър Геренски — произнесе тя отчетливо. — След минута ще бъде тук!

Цялата самонадеяност в един миг изчезна от физиономията на Даргов и той пак се превърна в незначителния писарушка. Там, където до преди малко беше изписана самонадеяността, сега личеше само страх. Той се изправи нервно:

— Аз ще си ходя. Докато онзи се качва с асансьора, аз ще сляза по стълбите!

— Стой тук, глупако! — сряза го жената, отново поела конците в ръцете си. — Мислиш ли, че човек като Геренски ще се остави да го измамиш с такава плоска хитрост? Стой тук и се съвземи! В момента приличаш на истинска дрипа.

Той мълчаливо се подчини на заповедта й.

Зина излезе и отвори вратата.