Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Деница Минчева (2014)
Разпознаване и начална корекция
Деница Минчева (2014)
Допълнителна корекция
Дон Кихот (2014)

Издание:

Александър Геренски. Седмата чаша

Държавно военно издателство, София, 1970

Редактор: Христо Минчев

Коректор: Николай Николаев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Асен Старейшински

История

  1. — Добавяне

Трета глава
И мръсната история се пише от хора

1

Малко преди настъпването на обедната почивка Борис Паликаров влезе в тото–пункта на Жилков. Веднага се ядоса на себе си — уж беше си наумил да се държи спокойно и самоуверено, а се вмъкна в пункта гузно като крадец, който търси укритие. Двамата приятели се поздравиха мълчаливо, после Жилков предупредително кимна с глава към ъгъла — там някакъв възрастен човек, навярно пенсионер, грижливо съставяше „печелившия“ си фиш за следващия тираж. Паликаров също взе един фиш и започна бавно да го попълва. Най-сетне пенсионерът реши, че е съставил „сигурната“ комбинация. Дамян Жилков сръчно оформи фиша му, прибра стотинките, изпрати го до вратата и превъртя ключа, като не пропусна да сложи и табелката „Затворено“. Едва тогава погледна към Паликаров и рече:

— Е, кажи, бай Борисе. Какво те води насам?

Друг път това „бай Борисе“ отново би подразнило Паликаров и той би показал зъбите си на младия човек. Но сега даже не го забеляза. Отпусна се тежко на стола от другата страна на масата на Жилков, подаде му фиша си и веднага прибра ръце — искаше да прикрие издайническото потреперване на пръстите си.

— Хайде, хаирлия да е — засмя се Дамян Жилков, като му върна номерирания талон на фиша. Той не поиска и Паликаров не му даде съответната такса: между тях подобни дребни суми изглеждаха смешни. — Май вече всички ще заиграем на „тото“. Че знаеш — умря Даракчиев, умряха и доходите.

— Прав си, ама не съвсем. Има една поговорка, която гласи: „Където е текло, пак ще потече.“

— Ще тече, ама на Куковден…

— Ще тече, ще тече, ти слушай мене. Аз знам какво говоря! Може да не е скоро, ама ще потече. Сега най-важното е да излезем сухи от водата. Един ден да се свърши тази глупава история, другото остави на мене.

Всъщност той не каза нищо особено, но Жилков го изгледа подозрително.

— Като свърши, компанията може би ще е вече на белот в затвора. А някой от нас ще е по-надълбочко…

— Тъкмо затова съм дошъл — тежко изговори Паликаров. — Работата не върви на добре. Снощи дойде при мене Мими…

— Е, какво — прекъсна го с иронична усмивка младият, — хубаво ли си прекарахте? Май нещо уморен ми се виждаш.

— Остави! — махна с ръка Паликаров. — Сега не ми е до това. Мими била снощи в милицията. Заедно с малката, Льони, де.

— Голяма работа! Пак приказки. Тая вече я знаем.

— Де да беше само това. Новините са лоши, Дамяне. Сега с делото се заловил някой си Геренски. Бил от едрите риби и най-ловкият копой на криминалната, така научила Мими, пък тя ги разбира тези работи. „Говори — казва — милаим-милаим, а докато се усетиш, измъква всичко от тебе.“

— Какво е измъкнал от Мими?

— За нашия разговор. Дето ти казвах, че ти си най-подходящ за шеф на консорциума. Подслушала ни кучката и всичко издала.

Жилков обмисля дълго — при него мислите не се избистряха лесно. Когато най-сетне разбра какво се беше случило, той я изпсува мръсно. И каза:

— Сега я втасахме!

— Да си говорим откровено, Дамяне. Втаса я главно ти. Постави се на мястото на оня копой. Какво ще си помислиш, като чуеш приказките на Мими? Дамян Жилков е искал да заеме мястото на Даракчиев и му е светил маслото.

— То не се знае — озъби се другият. — Може пък да си каже: щом старото коце Паликаров е навивал Дамян да пречука Даракчиев, защо сам да не е свършил тази работа?

Изглежда, че тази мисъл бе минавала през главата и на Паликаров, защото лицето му изведнъж посивя, а целият той се сви, сякаш бе получил удар в стомаха. И все пак реши да не се предаде лесно:

— Не се опитвам да те обвинявам. Дори ако наистина ти си видял сметката на Джордж, не ми го казвай. Не искам да го зная. Разбираш ли, ние си имаме достатъчно грижи, няма защо да се топим един-друг. Искам да ти кажа само едно. Не съм споменавал пред „куките“ — няма и да го спомена. Когато заобиколих вилата, за да повикам оня серсемин Средков, аз те видях, Дамяне. Видях те с очите си. Ти излезе от вилата. Ясно ли ти е? Ти вървеше от сградата към дворната врата, а не обратното, както разправяше на следователя. Ние с Джордж говорихме близо две минути. Около половин минута е отишла, за да заобиколя вилата от задната страна. Станаха две минути и половина. В тези две минути и половина ти си могъл да свършиш много работа в хола. И да я свършиш чистичко, по аптекарски.

Сега беше ред на Жилков да се огъне. Приведен над масата, с потъмнели очи, той дълго размишлява върху думите на Борис Паликаров. После прекара език по засъхналите си устни и рече дрезгаво:

— Не се опитвай да ме плашиш, бай Борисе. Няма да хване дикиш! Ако щеш — иди го кажи на тоя Геренски. Аз не се плаша.

— Остава да кажеш, че не се плашиш, защото ти е чиста съвестта — присмя се Паликаров.

— Ти за моята съвест не бери гайле. По-добре помисли за своята. Защото дали съм бил в хола или не — това е въпрос. А всички знаят, че когато Даракчиев с двете фльорци е влязъл в хола, ти, бай Борисе, вече цяла минута си бил там. И напълно сам. Ако това не ти стига, мога и да добавя… Сам каза, че работата е свършена чисто, по аптекарски. Тази чиста работа май по-приляга на буржоата Паликаров, отколкото на селянина и стругаря Жилков. Има и още нещо, бай Борисе. Като приказвахме на пътеката, ти рече, че отдавна си обмислял и си стигнал до решението, че Даракчиев ни е станал излишен. Кажи сега: кой ще се погрижи да си набави отрова — който е обмислял отдавна, или който чува сега за пръв път?

— Но мене ме обискираха и не намериха никаква отрова.

— Бъди рахат, и на мене обискирането не ми се размина.

— Но ти, ако не се лъжа, излиза от вилата и цели десет минути те нямаше никакъв. Кой знае в коя вада си се отървал от шишенцето…

Схватката завърши без победител. Паликаров прекъсна мълчанието и този път гласът му звучеше примирително.

— Няма защо да си говорим така, Дамяне. Приятели сме — глупаво е да се тикаме един–друг в дупката. Всъщност аз дойдох за друго. Казах си така: заедно вършихме работата, сега заедно сърбаме попарата — ако и занапред сме заедно, сговорни, онази „кука“ Геренски ще ни хване… — Той завърши с едно цинично движение. — Затова съм дошъл. Трябва да се съберем, да обмислим всичко. И да си съставим такъв план, че никой от нас да не пострада. Нито ние, нито работата ни.

Минаха още няколко минути преди Жилков да отговори.

— Сега пък чуй мене, бай Борисе. Ти цял ден ме засипва с разни поговорки. Дойде ред и аз да ти кажа една: „Всяка коза за свой крак.“ Никакво събиране, никакви планове не искам, така да знаеш. Ама ще попиташ защо. Ще ти отговоря. Аз не съм много умен човек. Нито съм умен, нито образование имам. И защо ме държахте при себе си, вие фииините, изтъъънчените? Защото ви трябваше момче за черната работа. Затова! Вършех я аз тази черна работа, подхвърляхте ми суроватката, докато вие ядяхте сиренето и бяхте доволни от мене. И сега знам защо ми говориш сладко. Да сме заедно, сговорни. Защото ще направите такива планове, че вие да се измъкнете, „ни лук яли, ни лук мирисали“, а пешкирът да опере Дамян. Няма да го бъде, бай Борисе. Може да не съм учен, но в главата ми все има нещичко. По тази работа с убийството с никого съюз не правя. И бъди спокоен, докато не ме закачите вие, фините и изтънчените, аз ще си мълча, ще си трая, никого няма да топя. Но настъпите ли ме… тогава опичайте си акъла!