Александър Геренски
Седмата чаша (6)

6

В хола завариха само Паликаров. Но почти едновременно с тях влезе и Дамян Жилков, така че от компанията липсваха само Беба и Средков. Георги Даракчиев потърси очите на Паликаров:

— Каза ли му?

— Повиках го — намусено отговори другият, — не сметнах, че трябва да го уловя за ръчичка и да го доведа.

— Добре. Жилков, идете горе и помолете Беба да слезе. Разбрахте ли ме? За сега ви моля само да я доведете. Беба е в южната спалня.

И докато Жилков безропотно се отправи към горния етаж на вилата, Даракчиев влезе в кабинета. Чу се, че разменя няколко неясни думи с човека там и след минута го доведе. Видът на Атанас Средков будеше съжаление — изглеждаше по-смачкан и по-жалък от всякога, а несвикналите му със светлината очи премигаха безпомощно.

— Представям ви моя приятел Атанас Средков. Отличен човек, ще се уверите сами в това. Сигурен съм, че съвсем скоро ще стане и ваш приятел. И ще го обикнете, както, хм, аз го обичам.

След малко от другата врата се появиха Жилков и Беба. Възвърнала самообладанието си, Беба изглеждаше спокойна и сигурна в себе си. Само леко подпухналите й очи можеха да подскажат на опитния наблюдател, че скоро е преживяла някаква неприятност.

Георги Даракчиев приближи до масичката, взе своята чаша, издигна я към светлината и няколко секунди се полюбува на гравираните върху нея сцени. После огледа присъствуващите.

— Вдигнете чашите, приятели. Поетът е казал: „Животът е кратък. Да бъдем весели, това е важното!“. Нека послушаме неговия съвет.

Чашите се срещнаха и мекият им кристален звън се сля с аромата на коняка.

Даракчиев с охота изпразни на един дъх своята чаша, като човек, който иска с примера си да зарази останалите. После замръзна неподвижен, сякаш се замисли. По лицето му премина сянка на удивление. Погледът му се хлъзна последователно по лицата на околните. Всички го гледаха изненадано. Паликаров понечи да го запита какво му е, но не успя да отрони нито дума. Даракчиев зина да каже нещо, сякаш искаше да го спре, но от устните му се откъсна само неопределен вик. Изведнъж лицето му се сгърчи и високият елегантен мъж се залюля като подсечена топола. Политна към Льони. Тя отскочи назад с истеричен писък. Сякаш преследвайки я, той се просна с целия си ръст към нея, главата му почти докосна обувките й. Спазми, на вълни, преминаваха по лицето и по тялото му, ръцете и краката се гърчеха в неправилни ритми. Сподавено хъркане, ту високо до писък, ту басово, задушено, изпълни огромния хол.

— Какво пък му стана на тоя?… — изрече объркано, с писклив глас Паликаров.

Думите му отпушиха паниката сред останалите. Всички се засуетиха, само Беба Даргова остана неподвижна, сякаш събитието и тревогата на останалите не я засягаха. Пръв възвърна самообладанието си Дамян Жилков:

— Какво се чудите, инфакт! — Той искаше да каже „инфаркт“. — Хайде, не стойте като препарирани! — Спусна се към падналия, развърза вратовръзката му и откопча ризата. Хъркането беше позатихнало. — Чувал съм, че трябва да се прави изкуствено дишане. Какво, няма ли тук човек да помогне? Ей ти — той посочи към Средков. — Ела тук и прави изкуствено дишане. Ето така. Аз ще изтичам за лекар. Знам един наблизо.

Той изскочи навън и след малко се чу как колата му потегли. Атанас Средков приближи до падналия Даракчиев и с несръчни движения започна да му прави изкуствено дишане. Наредени в полукръг около него, другите го гледаха така, сякаш някаква магия бе съсредоточила погледите им в ръцете му. Въпреки усилията на Средков хъркането скоро съвсем заглъхна. След няколко минути Жилков се върна с лекаря. Ако положението не беше така трагично, видът на лекаря щеше да предизвика всеобщ смях — нисък и прекалено пълен човек, напълно плешив, той навярно бе изненадан от Жилков да работи в градината си. Беше облечен в провлечени къси панталони, с раздърпана риза и по сандали. Изцапаната му от пръст ръка здраво стискаше дръжката на традиционната лекарска чанта. Но сега никой не забеляза смешното във фигурата му.

Лекарят се приведе до Даракчиев и потърси пулса му. После каза:

— Дайте ми някакво огледало. Или стъкло. Каквото намерите.

Мими извади несръчно от чантичката си малко огледалце и с разтреперана ръка му го подаде. Лекарят го подържа пред устата на поваления мъж, после го погледна и замислено поклати глава. Наведе се и помириса устата на Даракчиев.

— Коя е чашата му?

Въпросът беше отправен към всички, но отговори Жилков:

— Тази там. На килима до масичката.

Лекарят взе чашата, за секунда погледна фигурите върху нея и направи гримаса, след това я помириса и внимателно я остави върху масичката. Изправи се, кой знае защо подръпна ризата си и произнесе със злокобна тържественост:

— Мъртъв е. Цианкалий. Повикайте милицията.