Александър Геренски
Седмата чаша (24)

3

Пръв се яви на срещата Дамян Жилков. Той хвърли един бегъл поглед върху още пустеещите маси на ресторанта и избра една изолирана до самия бряг на езерото. Поръча си малка сливова и мезе, извади вестник и се престори на вдълбочен в неговите страници. Но всъщност не четеше. Не посягаше и към ракията. Не се занимаваше и с онова, което ставаше наоколо — по мътните води на „Ариана“ се плъзгаха лодки, в градината се разхождаха двойки, от съседния стадион се носеха характерните шумове и викове на футболен мач, но той не забелязваше нищо. Защото Дамян Жилков мислеше. А този род дейност винаги го затрудняваше.

Мислеше за предстоящата среща. Даваше си ясна сметка, че това нямаше да бъде обикновено събиране на приятели — когато го покани, Коста Даргов имаше необичаен изглед, който не предвещаваше нищо добро. Това мнение сподели с него и Паликаров, който по обед хлътна в пункта за минута. Но какво предстоеше да се случи? За какво ги събираше Даргов? Дали на дневен ред не бяха нови неприятности? И какви? Кое налагаше такава среща, и то именно сега? Тези проблеми бяха прекалено много и прекалено сложни за просто устроения мозък на Жилков.

В шест без пет пристигна Паликаров. Двамата приятели не можаха да заговорят веднага — попречи им проклетата мания за „голямо добрутро“ на Паликаров: той направи скандал на келнера за някакво петънце върху покривката, веднъж върна поръчката си като лошо изпълнена и едва тогава двамата останаха сами.

— За какво ли ни събира онзи глупак? — поде Жилков. — Тая работа мирише на лошо, бай Борисе.

— Сигурно — рече Паликаров, като пропусна да направи забележка за неприятното му „бай Борисе“. — А Коста съвсем не е така глупав, както си го представяш. Хитър е той, хитър и злобен. От него всичко може да се очаква.

— Какво например?

— Знам ли? Но днес се видях с Беба. Предупреди ме да се пазим от Коста.

— Тя ли ти го каза? — учуди се Жилков.

— Тя самата. Коста Даргов е станал опасен, това бяха думите й. Пък и аз подразбирах същото, когато ми се обади. Въртят се разни мисли под шапката му, които не предвещават нищо добро.

— Ти си по-опитен от мене, бай Борисе. Какво реши днеска? Как да разговаряме с него? Какво да говорим и за какво да мълчим?

Борис Паликаров се поласка.

— Да го оставим той да приказва. Щом ни кани, нека той да води хорото. Ще го изслушаме, ще поразмислим върху думите му, каквито и да са те, пък тогава ще решим.

В шест и двадесет се появи и Даргов. Външният му вид ги порази — не бяха свикнали да го виждат прилично облечен, а днес им се представи дори с известна претенциозност в дрехите. Той им се извини: имал среща с „един тиквеник“ и затова се забавил. Поръча си ракия, каквато пиеха другите, и щом му сервираха, веднага подхвана:

— Нека да сме наясно още отначало по един въпрос. Вие двамата сте в ръцете ми. И затова е най-добре да не хитрувате, да не се опитвате да правите „голяма политика“. Вие сте в ръцете ми и…

— Изглеждаш много сигурен в това — прецеди през зъби Паликаров.

— Точно така е, Борисе, много сигурен съм. Вие сте в ръцете ми и мога да правя с вас каквото поискам — да ви тикна в кауша или даже да ви окача на въжето.

— И защо сме в ръцете ти, ако смея да попитам?

— Защото свободата и животът ви зависят от една тайна. Тайната около смъртта на Даракчиев. А само аз, Коста Даргов, владея ключа на тази тайна.

— Искаш да кажеш — вметна Жилков, — че знаеш кой свети маслото на Георги.

— Зная. И мога да го докажа.

— Тогава няма защо да се опитваш да ме заплашваш — обади се Паликаров. — Не съм убил Джордж и няма от какво да се страхувам.

Коста Даргов разкри срещу него два реда ситни и жълтеникави зъби.

— Сега е мой ред да кажа: изглеждаш много сигурен в това. Пък на мене ми се струва, че вече виждам около врата ти конопена вратовръзка. И двата ти крака да се олюляват под нея.

Борис Паликаров пребледня. Заплашването беше прекалено натуралистично, за да го остави равнодушен.

— А аз? — глуповато попита Жилков. — Всички знаете, че аз бях дребна риба в играта.

— И в играта, която свърши със смъртта на Даракчиев ли?

— В нея хич пък нямам пръст.

— Пък на мене ми се струва, момчето ми, че си затънал до уши в тази работа. И колкото повече шаваш и риташ, толкова по-дълбоко се натикваш в тресавището.

Първата схватка завърши с категорична победа за Даргов. Като борци, които се отдръпват в противоположните ъгли на тепиха, преди да сплетат отново ръце, те замълчаха и вдигнаха чашите с питието. Борис Паликаров внимателно избра едно резенче краставица от чинийката си и го сдъвка съсредоточено.

— Да предположим, че имаш право — каза след малко Жилков.

— Не „да предположим“, а наистина имам право. Да сме наясно, момчета. Аз знам кой уби Даракчиев и мога да го докажа. Но аз съм си оплел кошницата докрай. Искам да ми вярвате: така яко държа конците в ръцете си, че мога да запазя всички или да натопя онзи, когото поискам. Без значение дали той е убиецът или не е.

— Ако те разбирам добре — рече замислено Паликаров, — ти се готвиш да поискаш от нас нещо като цена за нашата сигурност.

— Добре си схванал идеята ми — ухили се злъчно Даргов.

— И каква е цената?

— Подчинението ви, Борисе. Твоето и на Дамян подчинение. Искам да ме слушате и да се подчинявате на волята ми така, както правехте това при Даракчиев.

— И защо избра именно нас двамата?

— Не само вас, бъдете рахат. Постепенно ще обхвана и всички други от консорциума. Ще бъда откровен с вас, момчета. Георги Даракчиев беше едно мръсно животно, това знаем всички, но консорциумът, който той създаде, е отлична организация. И аз не смятам, че със смъртта на Георги трябва да умре и консорциумът. Той ще продължи да живее и да дава плодове. Аз ще ви защитя от милицията и после ще преустроя консорциума, за да го превърна в истинска златна мина. — Той вдигна предупредително ръка. — Не, мълчете! Не ви питам за вашето мнение. Вие ще ми служите, и то с по-голямо усърдие, отколкото правехте това, докато беше жив Даракчиев. Това го казвам специално на тебе, Борисе. Ти напоследък не беше от най-старателните. Сега ще трябва да се поразмърдаш, ясно ли ти е? Да, ще ми служите и ще трупате пари, независимо дали го искате или не. Защото онзи, който не се подчини на волята ми, скъпо ще заплати неподчинението си. А сега — омитайте се и никому нито дума! — И завърши щедро: — Аз ще уредя сметката…